Режисьорът Збигнев Гайзлер представи в Полския културен център в София филма си „Сарид“, посветен на 65- годишнината от избухването на въстанието във Варшавското гето. „Сарид“ е документален киноразказ за Александър Бартал Бич - свидетел на избиването на хиляди евреи в Пабянице. Оцелелите от ада биват преместени в лагера Аушвиц, където мнозина от тях също намират смъртта си. Героят на Гайзлер наближава 90 години. Той живее в момента в Израел заедно със съпругата си. - Г-н Гайзлер, имахте ли трудности при заснемането на филма „Сарид“? - В Полша вече няма живи евреи, оцелели от Пабянице. Наложи се да издирвам моя герой и неговите близки в Израел, което не беше лесна работа. Полските евреи там не са единна общност, а са пръснати по много места. Другата трудност бе чисто финансова, защото заснех филма със собствени средства, без държавна помощ. За съжаление не разполагах с никакви архивни материали. Обикалях музеи, вземах документи от землячествата на полските евреи в Израел и от института „Яд Вашем“. В един момент си дадох сметка, че съм заживял със съдбата на моя герой. Една нощ ми се присъни маршът на евреите, които са били обречени на смърт. Тогава си казах: край, приключвам с тази история. Имах чувството, че ще полудея, ако задълбавам още в историята и трябваше просто да приключа работата си над филма. - Смятате ли, че филми, подобни на „Сарид“, са интересни за съвременния зрител? - Неотдавна излезе книгата на поляка Томаш Грос „Страх“. Това е антисемитска книга, пълна с клевети, която предизвика много емоции в полското общество. След нейната поява интересът към моя филм се увеличи почти два пъти. Защото „Сарид“ показва положителното отношение на поляците към евреите – казват го едно към едно самите евреи, не поляците. Много събития от днешно време са близки до онова, което се случи по време на Втората световна война. Например политиката на Буш, която той проведе спрямо страните от Близкия изток. Политика на насилие и на убийства. Стотици хиляди хора умряха по време на войната в Ирак, която Буш представи едва ли не като спасителна за човечеството операция. Ще дам и друг пример - бивша Югославия. Там хората бяха избивани по същия жесток начин, както и евреите в Германия. 11 септември също е доказателство, че агресията сред човечеството продължава. Все още в Германия е пълно с неофашистки организации. Те имат доста висок брой представители в Бундестага и в местните парламенти. Тия факти са много обезпокоителни. Затова смятам, че трябва да се правят филми, които разкриват жестокостта – и в миналото, и сега. - Как се възприема филмът ви по света? - „Сарид“ бе прожектиран в Лондон, Рим, Тел Авив, Лос Анжелис. Много училища започнаха да го купуват с образователна цел. В Мелбърн бях отличен от най-голямата еврейска организация „Червената звезда на Давид“. Хората се интересуват от миналото и чрез него се стремят да научат децата си на доброта. Това е особено важно в днешния компютърен век. Сега има една компютърна игра, която разказва как поляците нападнали Германия и затова започнала Втората световна война. Това е абсолютно фалшифициране на историята по един много атрактивен начин! В Германия пък бе заснет филмът „Падение“, посветен на Адолф Хитлер. Като го гледа неподготвеният зрител, му иде да ожали горкия Хитлер, който се чуди и вайка как да се самоубие. Този филм се опитва да ни внуши жалост за диктатора! Мисля, че всичко това е наистина опасно. - Бихте ли направили филм за комунистическата диктатура в Полша? - Разбира се! Смятам, че още няколко десетилетия равносметката на случилото се през годините на комунистическата диктатура ще бъде обсъждана, разисквана, филмирана. По време на комунизма не се говореше за холокоста. В днешно време малцина говорят за комунизма. В момента подготвям филм за хората, които са били изпратени на заточение от Сталин. Заглавието е „Обречени на Сибир“, а сюжетът е наситен с конкретни случки. - Коя тема спoред вас е по-болезнена за полското общество - за холокоста или за комунизма? - Ние, поляците, живяхме в комунизъм точно толкова дълго, колкото и българите. Комунизмът оставя една много сериозна следа в психиката на хората, които са го преживели, особено тези, които са били обект на различни обвинения и репресии. За холокоста се говори много в целия свят, защото евреите са почти навсякъде. Докато съществуването на комунистическата система не бе обсъждано и заклеймявано по целия свят, защото жертвите на комунизма останаха до голяма степен затворени в Източна Европа. Съответно и двете теми са еднакво тежки и болезнени за хората, но намират различно отражение в политиката, литературата, обществото. - Донесе ли демокрацията достатъчно свобода и разбирателството между хората според вас? - Свободата изисква отговорност. Смятам, че човешките взаимоотношения в наши дни са силно нарушени поради бясната конкуренция, която съществува между всички ни. Не можем да се оправдаваме само с някаква определена политическа система и да казваме, че комунизмът е виновен за неразбирателството помежду ни. Мнозина от нас, които израснахме по времето на комунизма, сме съвсем нормални, честни, почтени, професионалисти. И не можем да приемем болезнения култ към парите, който процъфтява при демокрацията. Въпросите зададе Ирена Колева