Три романа на писателката Севда Севан се появяват на книжния пазар с логото на издателство „Сиела“. „Родосто, Родосто…”, „Някъде на Балканите” и „Дер Зор”, които предизвикаха бурен читателски интерес още през 80-те години, и днес вълнуват с патриотичната си тематика. Севда Севан е родена през 1945 г. в Нова Загора. Родителите й се преселват у нас след геноцида над арменците през 1915 г. Севда Севан е живата връзка между българската и арменската култура. Като посланик на република Армения у нас допринася и за задълбочаването на духовните контакти между двете страни. - Г-жо Севан, в трилогията, която се появява отново на книжния пазар, вие защитавате българската кауза. Каква се чувствувате – българка или арменка? - По кръв аз съм 100% арменка. И двамата ми родители, и предците ми са арменци. А каква се чувствам аз? Колкото и да странно – и двете. Защото съм родена, отраснала и възпитана в България. Част съм от българската култура и книжнина. Средата ми е най-вече българска. В мен няма раздвоение. Не мога да го обясня, но винаги съм се чувствувала и едното, и другото – без всякакъв вътрешен конфликт. - Една българска поговорка гласи обаче, че кръвта вода не става? - Разбира се, че нещо в мен е дълбоко арменско. Но копнежът ми към Армения, когато съм тук – в България, и към България, когато съм там – в Армения, е еднакво болезнен. Не ми е трудно да защитавам българската кауза. Тя е моя, колкото и арменската. Съдбите на двата ни народа са еднакви. Като посланик на Армения в България много често се обърквах и сякаш бях призвана да служа и на двете държави. Без угризения, без разпъване на две. Изглежда, че съм едно цяло, което няма как да разделя. - Толерантен ли е според вас българският народ в исторически и етнически план? Какво бихте казали в този смисъл на българските политици? - Разбира се, че е толерантен – и в етнически, и в исторически смисъл. Понякога си мисля, че дори много от бедите на българите се дължат тъкмо на тази толерантност. Полезно е да се разграничат точно толерантност и патриотизъм, защото едното сякаш отрича другото в българския случай. Левски най-добре е формулирал тази разлика или това единство. От неговите думи трябва да се ръководят политиците. Може би тъкмо поради историческите условия, те често бъркат толерантност с угаждане и бягат от патриотични прояви като от нещо опасно, греховно. А толерантността на българския народ се изразява дори и в отношението към мен, към книгите ми. Аз написах моята трилогия през годините на социализма и с изключение на един тогавашен председател на Съюза на българските писатели, който ме нарече националистка, никой друг не ме е заклеймявал. Той може би е трябвало да уточни – българска или арменска националистка. Но тъй като не го беше уточнил, не ме приемаха в Съюза на българските писатели цели 11 години. Българските читатели често споделят пред мен, че съм написала роман за арменския геноцид и за Балканската война. И са прави! Писала съм и за арменци, и за българи, тъй както в онези години, отразени в трилогията, и двата народа се бореха заедно срещу общия ни поробител. - Болезнен ли е въпросът за признаването на геноцида на турците спрямо арменския народ? Според вас как най-сполучливо и мъдро може да се реши той? - Разбира се, че е болезнен. Защото това се случва в България, която някога е приела арменските бежанци, спасени от клането. Някога, в началото на ХХ век, тук, в България, не е имало никакво съмнение, че това е геноцид. И българската толерантност се е проявила в най-голяма степен и от страна на тогавашните политици, и от страна на българския народ. За никого не е тайна защо днес се получава друго – народът е за признаване на геноцида, а управниците мънкат. Много е просто решението, като се изхожда тъкмо от максимата на мъдростта – по-малко ненужен страх и треперене, по-малко вътрешно и външнополитически съображения! И спокойно, мъдро заявяване на една истина, призната от повече от половината свят. - Кой литературен факт ви е развълнувал най-силно през последните години? - Появата на жива, интелигентна, различна и талантлива българска женска проза. Очарована съм от някои имена, защото това са млади жени, които на фона на малко неуверената мъжка проза, утвърждават своя глас недвусмислено. Веднага ще кажа две имена – Елена Алексиева (поразителна, неочаквана, умна) и Теодора Димова (тя пък по нищо не отстъпва на баща си, без обаче да го повтаря, а тъкмо обратното – има своята дума, своя маниер). Аз, разбира се, не съм феминистка! Правят ми впечатление и мъже, като Стефан Кисьов, например с неговия роман „Екзекуторът”, много силен документ за близкото ни минало. - Каква е мисията на писателя днес в условията на българската политическа реалност? - Каквато сам си я направи. Макар че в условията на немотия, на най-ниско платен труд, какъвто е писателският, трудно е писателят да осъществи някаква мисия. Той вегетира „под миндера”, чуди се как да си плати сметките и за каква мисия може да става дума. Ще кажете, така живее голяма част от българския народ. Ама, моля ви се – на един лидер най-малкото му трябва мобилен телефон... Я вижте как „вегетират” горките ни депутати. Не мисля, че тяхната мисия е дала някакви решаващи резултати за изграждането на държавността. - Тревожи ли ви фактът, че младото поколение не чете? Как може да се преодолее това обезпокояващо явление? - Кризата в четенето, струва ми се идва от отчаянието, от безразличието. Все категории, които обществото създава. Нека не забравяме и „компютърната книжнина”, всичко, което бълва кабелната телевизия и отнема времето и реакциите на младите хора. Може би никога няма да се върне онзи глад за литература, който изпитвахме ние – по-старите, дето нямахме ни телевизор, ни компютър. Може би расте някакво ново човечество, за което ние все още нямаме сетива. - Ще ни изненадате ли скоро с нова творба? - Работното заглавие е„Нов роман”. Но ми е трудно да говоря за това, защото тъкмо почнах да пиша с увлечение и ето че преживях една много сериозна катастрофа, от която и досега се възстановявам. И така, прекъснах работата си по новия роман. Има значение и фактът, че повече мисля за това, как да си купя необходимите лекарства.