Иван Гранитски За Никола Манев не може да се говори и пише спокойно. Очевидно в духовните му вени тече поне капка от огнената неудържимост на Яворов. Невидимите тръбачи на могъщата национална енергия надуват тържествените валдхорни на неговото вдъхновение. Чирпанската земетръсна чувствителност струи през погледа му не само на художник, но и на мислител, дълбоко свързан с иконните излъчвания на родния край, на отечествените угари, стърнища, ждрела, дефилета, урви, реки и планини. Една постоянна възторженост и почти екстатичност обагря живота и творчеството на Никола Манев. Никак не е случайно, че Никола Манев е роден в такъв български град като Чирпан. Още по-неслучайно е, че негов кумир е харамията поет Пейо Яворов. Има хармонично единство между хилядолетните послания на Тракийската равнина, бурната и драматична чувствителност на гения Яворов и вътрешната нагласа на младия художник Никола Манев. Затова дори след като завършва Художествената академия в класа на проф. Васил Стоилов и години наред живее и работи в Париж (в ателието на Морис Брианшон), Манев нито за миг не губи и частица от усещането си за родното, за национално идентичното. Вътрешното неспокойствие го тласка към непрестанни пътешествия. Изключителната му наблюдателност и способността да прониква отвъд видимото, отвъд материалните контури и рамки на природни пейзажи, метафорично обобщени образи на градове, прелестни рисунки и скици на отделни сгради или просто пластическо-лирически въздишки, посветени на определено духовно състояние, му позволяват, реейки се из световни градове като Венеция, Ню Йорк, Сиена, Париж и т.н., никога да не забравя за Чирпан или Велико Търново, Варна или някое подбалканско градче. Младият Никола Манев тръгва от опоетизирането на българската природа, на къщата, която ни напомня за отечественото Възраждане. Той чува невидимите ритми на автентичните ни песни и танци. Вижда в българската шевица и народната носия вечно изгряващото слънце на хармонията. Той разбира посланията на хилядолетни цивилизации и култури, които са кодирани в нашите обреди, поверия, обичаи. През годините с всяка следваща своя изложба художникът върви от конкретното към абстрактното. Но метафизичното у него е не толкова тържество на фигуративното (където постига наистина впечатляващи дълбочини), колкото неподражаемо умение и най-абстрактното послание да отрази бездънната дълбочина на конкретното. Ако си позволим да екстраполираме твърдението на Хегел, че отрицателното е в еднаква степен положително, то ще видим, че у Никола Манев абстрактното е в еднаква степен конкретно. От такава гледна точка ще разберем късните пластически експерименти на художника, в които по удивителен начин се преплавя отечественото светоусещане (елементи от българския национален Космос, мотиви от ритми, отблясъци от багри, митологически реминисценции, езически и раннохристиянски философски и исторически послания) и способността да се говори с космическата музика на небесните сфери. Това ще усетим в “Катедралата” или “Лабиринт”, в “Експресия” или “Сфинкс”, в ”Алфа и омега” или “Метеорът”, в “Дюни” или “Кръст на луната”, в “Кръстът” или “Легенда от Родопите”, във “Фреска” или “Ноктюрно”, в “Увертюра” или “Легенда за Орфей”... И винаги в пластическите пътешествия на духа на Никола Манев има неспокойствие, огнена страст, буря и устрем, философско-лирически мълнии и в същото време – спокойствие, омиротворение, съзерцание, сякаш той следва магическото разгръщане на някоя токата от Йохан Себастиан Бах. Размишлявайки върху творчеството на такъв артист като Никола Манев, не може да не се преизпълним с чувство за национална гордост от факта, че при цялата си световна известност този човек не забравя родния си град, бащината стряха, майчиния език. Отечеството за него не е празен звук, както за немалко талантливи наши творци, кръстосващи световните меридиани и паралели. Но Никола Манев освен блясъка на невероятния си талант притежава и още едно качество – неугасимо родолюбиво чувство. Онова родолюбиво чувство, което е направило Яворов велик национален поет от европейска величина. Онова синовно чувство на преклонение пред град Чирпан, пред тракийските угари, без които, както самият Никола Манев много добре осъзнава, той би бил самотен и печален, безроден и тъжен дух.