Георги Калоянчев ще отбележи на 21 април 50 години на сцената на Сатиричния театър. Легендарният комик ще се изяви в ролята на режисьор, пред когото играят трупите на всички столични театри, както и на гости от провинцията. „Замислили сме го като репетиция на спектакъл, чиято премиера ще бъде след 10 години. Сиреч каня зрителите да дойдат да ме видят и след още едно десетилетие“, смее се Калата. Актьорът даде интервю пред „Класа“ в навечерието на юбилея си... - Г.н Калоянчев, 50 години на сцената никак не са малко. Понякога дотежавала ли ви е работата в театъра? - О, и сто години в театъра са ми малко! Никога не ми е омръзвало, нито пък съм съжалявал, че си нося кръста. Ще ви открехна една тайна – годините ми в театъра не са 50, а 57! Защото преди Сатирата играх в Народния, че и по други места. Ама напоследък е модерно да си криеш годините, та и аз го правя същото! Майка ми, тя беше голяма скица, също си криеше възрастта. След погребението и, нейният брат – чичо ми Николай, гледа, гледа некролога и се чуди: „Абе, ако сестра ми е на тия години, колко ли ще са пък моите!?“ И той, горкият не беше наясно с възрастта на родната си сестра. - Не е възможно да обичате еднакво всичките си герои! Да ви е омръзвала някоя роля, която не е съвсем по вашия характер? - Може ли роля да ти омръзне, та тя ти е като дете?! Нали това ми е професията. Всяка една роля трябва да я заобичаш. Трябва да се влюбиш в нея. То е като с жените – за да излизаш с една жена, трябва да я заобичаш, трябва да се влюбиш в нея. Само тогава между двама ви ще се получи нещо! - Ами ако ролята е в скучна и елементарна пиеса? - Аз винаги съм бил с такива позиции в театъра, че когато нещо не ми харесва, просто го отказвам. Признавам си - и в моята творческа кариера имаше роли, които съм ги правил лошо! Две-три, не повече. Ама и досега се срамувам от тях. Дойде у нас един известен сръбски актьор, повериха му да постави „Мизантроп“ от Молиер. И ми даде ролята на любовника, защото много ме харесвал и ме виждал точно в тоя образ. Е, доверих му се. Викам си, той щом е известен режисьор, значи, ще ме изтегли, макар че ролята въобще не ми харесва. Добре, ама той, горкият, не можа да ме изтегли. Та какъв любовник съм аз с тая моя физиономия! Като се погледна в огледалото – чист Квазимодо. Но от немай къде я заобичах и тази роля! - Не сте прав, че не ви бива за любовник в театъра! Говорят се разни легенди за влюбени момичета в Георги Калоянчев? - Къде бе, кога бе! Я да ги покажете! Обичат ме, ама само като актьор. Или пък си спомнят разни мои участия, които надживяха времето. - Например „Криворазбраната цивилизация”. Поколения зрители израснаха с този спектакъл! - Преди няколко дни Мариус Куркински ми казва: Знаеш ли, аз заради тебе станах актьор. Тая „Криворазбрана цивилизация” ме запали. 18 пъти съм я гледал“. И ми стана драго, че имам пръст в съдбата на това умно момче. Гледах неговата постановка „Укротяване на опърничавата”, талантлива работа.. - Спохождат ли ви спомени за колеги от младите години? Бяхте съзвездие от актьори, които няма да се повторят? - Спохождат ме и още как! В гримьорната до мен беше Парцалев, а до Парцалев - Нейчо Попов. Нейчо ми беше най-добрият приятел. И той бургазлия. Като се ожени за Стоянка Мутафова станахме и съседи. С Парцалев много се уважавахме чак до смъртта му. Сега разни писачи по жълтите вестници пускат слухове, че сме се карали. Как да се скараш с човек, толкова тих и скромен. По цял ден седеше пред гримьорната и на един лист си пишеше къде има участия. И редеше пасианси. Парцалев беше човек със собствено мнение, не се влияеше от другите. Много интересен беше той на художествен съвет. Някой актьор или актриса нещо не ни харесва и почваме да я критикуваме. Но той я харесва и застава на нейна страна: „Не сте прави, много хубаво играе момичето, много хубаво играе!” Прави му чест, че не си променяше мнението. Като се размисля за всички ония, с които сме били заедно на сцената или пък на снимачната площадка, си давам сметка, че съм щастлив човек. С толкова талантливи и неповторими личности съм се срещал! - Защо в наши дни не се повтаря блясъкът на вашите постановки? Гледаме комедии, а не ни е до смях? - Защото ние играехме в друго време. Нито имаше толкова много забавления, нито телевизията бълваше по цял ден разни шоута. Театърът беше на почит. А сатирата проникваше и до сърцата, и до мозъците на хората. Беше им един вид отдушник. Например „Големанов” аз го играех много сатирично! Целият образ потъваше в сатира! На едно от представленията беше дошла жената на автор, на Ст. Л. Костов. „Не знам Стефан дали ще хареса това, обаче вие ми харесахте, много хубаво играете. Браво! И сигурно и мъжът ми би го харесал. Кръстьо Сарафов беше един, вие сте съвсем друг”, казва ми тя. Стопли ми душата. Викам и: „Това ме радва, госпожо. Защото тоя герой е вечен за българската действителност“. Ето, това е важното – на театралната сцена да оживяват герои и събития, които вълнуват поколенията, харесват се и на млади, и на стари. - По-разглезена ли стана публиката, че не може да се зарадва на зрелището в театъра, или актьорите не могат да я трогнат? - А, недейте да вините публиката за нищо! Едно време ние играехме по-земно, така както сме си в живота. А сега младите актьори се преправят много, правят се на финтифлюшковци, на идиоти, на простаци. Кривят се, цупят се, пулят се. И може би точно това отблъсква публиката. Гледаш го, нормален човек на вид, а се блещи с едни физиономии. В близък план я се плези, я се кикоти. И това те отблъсква. Защо бе, млади хора, търсите такива ефекти?! Ако не можете да разплачете или да разсмеете публиката с един нормален монолог, или с едно стихотворение, закъде сте?. - Вие имате славата на велик комик. Но сте играли и драматични, че и трагични роли. Например в „Старомодна комедия“ на Алексей Арбузов в Театър 199. С Татяна Лолова направо разплаквахте публиката? - Един комедиен актьор може да играе драматични роли. Но чисто драматичният актьор трудно ще се справи с комедия. Аз съм от тия, които могат да играят и драма, и трагедия. Когато самият автор Арбузов дойде в България и ни гледа с Татяна, направо се просълзи. Взе да ни прегръща и да повтаря: „Аз такова представление не съм гледал, бе! Играете тука на гола сцена, обаче така играете, че ме хванахте за душата, бе”. Татяна Лолова е много сериозна жена. Страшно обича работата си, до пълно себеотдаване. В „Старомодна комедия“ стигаше до сълзи. Няма да я забравя, веднъж играем, а на първия ред едно красиво момиче рони сълзи. Аз се загледах в него, защото наистина бе много, много хубаво. И тя ме видя! Че като викна: „Тука ще гледаш, къде гледаш?” Мамооо, аз останах като гръмнат, уплашен. Зад кулисите ме подхвана пак:: „Къде гледаш бе, Кала, ще ме гледаш в очите!” Нашата работа е като футбола. Подадат ли ти хубаво, и ти ще подаваш. А очите най-силно провокират да дадеш вярната реплика. Във всяка комедийна роля търся по някой драматичен момент. Така самата комедия става по-силна. Защото в живота няма нито само смешно, нито само трагично. В „Големанов”, като падам на земята, влагам много драматизъм в репликата: „Цял живот с труд и мъка лъжех, пълзях и край!”. Всички знаят, че това е лъжа, мимикрия, ама нали героят страда, нали се терзае! - Остана ли някоя неизиграна роля, за която много съжалявате? - Ох, да! Остана. Ричард III. Това е роля, за която мечтаех още от най-младите си години. Един театър от съветските републиките гостува у нас с Ричард III и игра тука. И така се влюбих в тая роля, че ми остана мъката за цял живот. Жена му починала, а той пред ковчега й се люби с друга жена. Ей, какъв момент, какво напрежение! И не ми се случи да го изиграя и аз! - Прочут левскар сте. Продължавате ли да следите мачовете на „Левски“? - Уха! Гунди си остава един от най-добрите играчи и на България, и на света. Скромен. А за Соколов съм ходатайствал пред Тодор Живков да остане в „Левски”. Тогава, като влизаха в казармата, автоматично ги преместваха в отбора на армията – ЦСКА. Отивам при бай Тошо и викам: „Ще може ли да ни върнете Соколов. Това е наш кадър бе. Взимат го в ЦСКА-то, не може така наготово!” И бай Тошо вдига телефона на военния министър: „Абе, там имате един играч във ваш'то ЦСКА, казва се Соколов, я го дайте на „Левски”! И си създавайте сами кадрите, не ги вземайте наготово!” И го върнаха. Ето, това ми е заслугата пред „Левски“. Не е голяма, но е от сърце. Затова си я припомням с радост! Интервюто взеха Елиана Митова и Доротея Николова