Иван Гранитски С годините пластическите внушения и визии на Любен Зидаров стават все по-свежи и жизнени. От света на илюстрацията, където без съмнение е един от най-емблематичните съвременни български творци (достатъчно е да си припомним неговите блестящи илюстрации към Андерсеновите приказки или прекрасното изобразително тълкувание на Асен Разцветников), по съвършено непосредствен и лежерен начин той се потопи в магията на акварела и маслените бои. В продължение на повече от трийсет години художникът не спира да ни изненадва с великолепните си опити да претворява лирическите пулсации на природата. Зад обикновено наивистичната фактура ние откриваме пласта на мъдрото философско разбиране за вечния и неотменен кръговрат на живота. Както е например в „Есен в червено“ или „Пролетна песен“. Като че ли всичко в тези творби пее – магарета, птици, угари, ливади, насекоми, дървета, хълмове. Авторът не само се любува на природата, но и я поетизира.Зад тези прелестни пасторални серии прозират тънко чувство за хумор, незлобива ирония, простодушие, първичност и нежност. Това добре можем да усетим в „Задушница“, „Циганско лято“, „Селска кавалерия“, „Настъпване на нощта“. А в „Галактики“ оставаме поразени от невероятния паралел между звездната галактика и поетичното хоро на група магарета. Въобще Любен Зидаров е майстор на аристократичната самоирония, на анекдотичния рисунък и закачливите пластически сюжети. Неслучайно години наред той се опитва да автопортретира в различни състояния и ракурси и по този начин да открие колкото е възможно повече психологически пластове на собствената си личност. В поредицата от автопортрети не може да не се впечатлим от „Доволен автопортрет“, „Без вдъхновение“, „Белият стол“, „Далечен спомен“, „ТАТОлитарен автопортрет“, „Човекът и трудът“, „Черен понеделник“, „Зимен автопортрет“, „Автопортрет в синьо“, „Сърдитият пенсионер“, „Домакински полуден“, „Огледала“... Тук ще открием удивителна способност за самовглъбение, за наблюдение на полярни и антитезисни психологически състояния. Чувството се движи от меланхолия и мечтание през почуда, съзерцание, покруса. Откриваме строгост и смирение, болка и омиротворение, насмешка и закачка, ирония и одобрение. Но и при автопортретите, и при други творби на Любен Зидаров, като например „Село Гъзурниците“ и в „Пенсионерски сезон“, и в „Сметище“, ще открием, че гротеската е незлобива, шаржът е лежерен, афористичен и добродушен. Повечето автопортрети напомнят за клоунски маски. Почти винаги са издържани в бледосиня и призрачна бяла гама. А прелестните лирически въздишки, посветени на родната природа или село, носят свеж колорит, невероятно многобагрие и вътрешна освободеност. Така е в „Късен сезон“, „Изгорялата царевица“, „Паркинг“, „Морскосиньо“, „Ветерани“, „Крос“, „Селски декор“. Любен Зидаров се опитва да разгадае селската космогония, реалистичното и битово приземеното и в същото време – символното, глобалната метафора на националната психология. Затова любими негови персонажи са магарета, птици, селянки, насекоми, лодки, облаци. Този художник обича да одухотворява и безличностното на пръв поглед. Например в „Старост“ виждаме как една пейка може да бъде печална, даже залезът е меланхоличен, тежък, зареден с мрачни предчувствия. Но и в деформациите, доколкото си ги позволява авторът, няма да открием острота и злъч, няма карикатурна деструкция, а симпатия, благост, патриархална мекота и заобленост. От такава гледна точка акварелите на Любен Зидаров са лирико-пластически миниатюри, цветови въздишки, игра на отблясъци и полутонове, предизвикателна цветова разкрепостеност. Творецът много обича морските пейзажи. В тях го привлича очевидно изначалното спокойствие, одухотворяването на привидно студеното, човешкото дишане на фактурата, пустите плажове носят очарованието на дискретност, топлота, камерност, индивидуални размери и мащаби. Самотен чадър или лодка, изтеглена на брега, или философски разхождащ се гларус носят много повече подтекст от пластическа и фигурална бъбривост и претенциозност. Така в акварелите си майсторът постига аристократична небрежност и съзнателна недоизказаност. Той като че ли държи много на недовършения фрагмент, на загадката. Лаконизмът, смелото използване на декоративни принципи, упоритото себевглеждане в безкрайността на собствената душа (неслучайно Светлин Русев посочва, че нашият автор е „основоположник на нов сатирично-автобиографичен жанр в живописта“) – всичко това превръща Любен Зидаров в един от най-интересните и ярки съвременни български художници. Много може да се говори за майсторството му на илюстратор – в това отношение той е създал цяла школа. Но за нас е по-интересно да надникнем в причудливия и привлекателен пасторален свят на селските, морските и градските пейзажи, както и да поразмишляваме върху невероятната поредица от автопортрети, създадени от този живописец. Любен Зидаров – майсторът на аристократичната самоирония, изтънчен разказвач на идилични истории, метафорист на баграта, философ на самопознанието.