Стивън Хънтър Из „47-мият самурай“ Стивън Хънтър е носител на наградата „Пулицър” за критика. За този безпощаден и екзотичен трилър авторът е вдъхновен от легендата за 47-те самураи, чиято история се е превърнала в символ на лоялност, храброст и преданост. Двама доблестни мъже, американец и японец, са врагове на бойното поле по време на Втората световна война. Но близо шейсет години по-късно съдбата среща техните синове. Филип Яно отчаяно търси помощта на Боб Лий Суогър, за да открие меча на своя баща, използван в паметната битка. Боб открива оръжието и отлита за Токио. Но вместо историята да приключи тук, Яно и семейството му са зверски убити. Боб се озовава в центъра на поредица от жестоки престъпления и недоумява как един меч предизвиква толкова кръвопролития. Защото той все още не знае, че държи в ръцете си не обикновено оръжие, а легендарен и безценен самурайски меч, за който си струва да убиваш. За да разплете загадката, Боб Лий Суогър се впуска в света на самураите, свирепия подземен живот на якудза и неписаните правила на японската култура. И само едно е ясно – парите и властта могат да доведат мъже от различни националности до опасни крайности. Около бункера всичко утихна. От тавана се сипеше прах. Характерната миризма на сяра, напомняща развалени яйца, бе навсякъде. - Господин капитан? Беше един от редниците. Такахаши, Сугита, кандзаки, Асано, Тогауа, Фукуяма, у Абе, - кой помнеше имената им? Толкова много имена. - Господин капитан, обстрелът спря. Това означава ли, че идват? - Да. Идват. Офицерът се казваше Хидеки Яно и беше капитан в 145-и пехотен полк на Втори батальон под командването на Ясутаке Икеда, към 109 дивизия на Курибаяши. В бункера беше тясно, миришеше на барут и изпражнения, защото всички войници имаха дизинтерия от заразената вода. Беше типично укрепление на императорската армия, ниска бетонна постройка, допълнително подсилена през дългите месеци с дъбови стволове от единствената гора на острова, която вече не съществуваше, и насип от пясък. Имаше три амбразури иззад всяка от тях бе монтирана по една тежка картечница „Тип 96“, обслужвана от мерач и двама пълначи. Обсегът на всяка от тях покриваше стотици метри почти пустинен пейзаж с възвишения от черен пясък и почти никаква растителност. Бункерът бе разделен на три камери, като черупка на наутилус, така че дори една да бъде разрушена, задната можеше веднага да започне да се използва, докато цялото укрепление се срине. Навсякъде бяха накачени плакати с последните заповеди на генерал Курибаяши – документ, озаглавен „Обет за храбра борба“, обобщаващ задълженията на всекиго в сферата: „Преди всичко ние ще браним самоотвержено този остров. Ще изстрелваме снаряд след снаряд и ще унищожаваме вражеските танкове. Ще проникнем в тила на врага и ще го унищожим. С всеки залп безпогрешно ще поразяваме враговете. Дълг на всеки мъж е да убие десет врагове, преди да умре“. - Страх ме е, господин капитан – призна войникът. - Мен също – отговори Яно. Малката империя на капитана се простираше и навън. От двете страни на бункера бяха разположени шест гнезда с по една лека картечница „Намбу“, обслужвани от картечар, пълнач и по един или двама стрелци с автомати. На още по-предна позиция имаше малки окопи, в които чакаха мъчениците, въоръжени с карабини. За тях нямаше шанс да избягат, знаеха, че са обречени. Задачата им бе само да убият своите десет американски войници, преди да умрат. Тяхното положение бе най-тежко. Тук, в бункера, снарядите не можеха да проникнат. Стените бяха от бетон с дебелина метър и двадесет, армиран със стоманени пръти. Навън снарядите от вражеската флотилия можеха да разкъсат човек на парченца. Ако попадението е точно, жертвата дори нямаше да разбере какво става. Сега, след като атаката бе започнала, капитанът се активизира. Отърси се от месеците на затъпяване, отчаянието, отвращението от безобразната храна и постоянната диария, тревогите. Най-после часът на славата наближаваше. Само дето славата не го блазнеше. Тя бе за глупаците. Капитанът вярваше само в дълга. Не беше голям оратор, но сега обикаляше позициите, проверяваше дали оръдията са правилно насочени и заредени, дали пълначите са подготвили нови ленти патрони, дали стрелците са готови да избиват американските дяволи. - Господин капитан! – едно момче го извика настрана. - Да? - Как се казваше това хлапе? – И неговото име не си спомняше.