Петър ПЛАМЕНОВ

Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.  

 

Понякога птичето бързо пристига,
но понякога много време не стига
за да се реши да долети...

Да нарисуваш птица – в това е заглавие на своето блестящо стихотворение Жак Превер поставя акцента върху опита и невъзможността, върху желанието и усилието на човека да долови материята на свободата и щастието, заедно с истината за собствената си природа.

 

Сякаш днес в опита да се рисува има нещо носталгично, а и някакъв спотаен копнеж по волност и красота, които днес изглеждат или прекалено захаросани или направо невъзможни. В своята живопис американският художник Хънт Слонъм без свян се отдава на тази невъзможност, опитвайки се да я превъплъти в безбройни платна изобрязяващи красотата на екзитични птици или пъстроцветните малки и крилати създания – пеперудите, които са основен източник на неговото вдъхновение вече няколко десетилетия: “Цветовете, формите и характерите на тропическите птици винаги са ме вдъхновявали!”.

 

 

 

 

И въпреки това художественият устрем на Слонъм не изглежда нито нелеп, нито напразен – от неговите платна лъха една особена приповдигната атмосвера, една колористично доловена вибрация на радостта, която напомня на чувството, когато се съзерцава питица, пропърхването на крилете й или пък полета й. Както сам нарочно подчертава: "Птиците имат интелект на 3-годишно дете. Понякога си говоря с тях".

 

 

 

събитието

 

Хънт Слонъм се представи със свои експозиции в София по покана на Музейна Галерия за Модерно Изкуство, негови картини са част от колекциите на повече от 75 музея, а сред тях и такива водещи културни институции като Метрополитън - Ню Йорк, Музея за Модерно Изкуство (МоМА), Музея за американско изкуство Уитни и дори знаковата за модерно изкуство Гугенхайм. След повече от 250 самостоятелни изложби по цял свят в България този носталгичен ексцентрик откри две паралелни изложби – в Музейна Галерия за Модерно Изкуство и в Националната Галерия за чуждестранно изкуство.

 

Деница Атанасова куратор на изложбата и Хънт Слонъм на откриването

в Музейната Галерия за Модерно изкуство София април 2010

 

 

Ако в първата представя подбор от кавалетни платна, изържани в наситени, чисти и ярки тонове, то във втората един от последните си проекти, посветен на Джордж Вашингтон.

 

Провеждането на подобен тип паралелни експозиции не е нов похват, но е нов опитът художественият артехакт да се представи през два различни културни погледа и да се я „обговари” от две различни институционални интерпретации – а от тук да се изведе и едно неизречно директно съждение-отговор на тревожното питане, заложено във всяка една проява на съвременното изкуство „За какво ни е изкуството?” и „Какъв е смисълът му днес?”.

 

 

Фотографията е дело на Петър Пламенов

 

Отговорът, който се налага през презентацията на Музейна Галерия за Модерно Изкуство е, че творбата е по някакъв начин продукт, а публиката е не само почитател, но преди всичко консуматор. Освен това разкрива недвусмислено мярата на американския стандарт не само като мода, но и културен модел, който така или иначе вече се е наложил. Самият Слонъм изобщо не бяга от тези ефекти, а напротив засилва ги, довежда ги до крайна поза и роля, в които вписва и своите артистични послания. Той се сължи като поп-звезда, излъчва енергията на знаменитост и търси в чудатостите си семантичен кредит, чрез който малко подривно да направи разлика между творец и публика.

 

 

 

Слонъм се вписва в тенденциите и шоковите търсения, в „опоетизирането” на баналността, в рекламната натегнатост на стиловата линия, в пазарната ефектност, в безотговорността към високо и низко, елетарно и масово, които поп-арта полага като свои смислови генератори. Но от друга страна неговите произведения все пак са наситени с една почти забравена носталгия по кавалетното, по естествения и жив контакт с живописното, създадено директно от твореца на платното, което не по-молко непосредствено се отддава на съзерцаващия го поглед – без мултипликационната техника да е основен метод за създавене-възпроизвеждане на образи.

 

 

Фотографията е дело на Петър Пламенов

 

НГЧИ пък разкрива изкуството на Хънт Слонъм в контекста художествената ситуация на времето, вписвайки го в разноезичните тенденции на актуалността, очертавайки творчеството на Слонъм едномременно като част от една неотшумяваща носталгия по живопосното. Защото платната на нюйорксия художник не търсят провокативна неразбираемост и сложен екзистенциало-философски подтекст, а напротив една мека рзбираемост и комуникативност.

 

 

 

Разбира се, едва в един по-широк спектър на обобщение тук все пак присъстват всички специфики на постмодерната множественост – индустриалното дефиниране на образа, типизирано умножен, почти безгранично реципрочен, консумативно прелъстителен, рекламно достъпен, иронично активен.

 

 

 

Обиграването на повторяемостта според Слонъм има друго значение, тя се натрапва, не за да говори за унификацията, а парадоксално да открои уникалността: „Вярвам, че в природата всичко е повторяемо и циклично. Тревата е съставена от хиляди тревички, но всяка е уникална по своему, дърветата имат милиони листа – всяко неповторимо. И в картините ми има повторяеми образи, но всъщност всеки е различен”.

 

 

Фотографията е дело на Петър Пламенов

 

 

Някои от катините сякаш са нарисувни през мрежа, формите са нарушени от логиката на едно пластично статукво, гладката повърхност е надраскана неравна. Ефектът върху платното наподобява шум на телевизионен екран или зле уловенот приемика сигнал, сетивно доловимо като нарушаване на единството на пастьозността. Подобен ефект се постига и чрез полагане на златен, сребърен слой, който е изличаван, изстриван, но оставил осезаеми следи.

 

 

Платното е организирано в една мрежеста ритмика, която се наслагва върху образите и се долавя дори през далечината и напомня за нещо като птича клетка или ловна мрежа, но и като забранено ограждение, през което погледът се прокрадва. Това не е просто стилистичен ефект, но и търсен симовл. За Слонъм образите на птицата, перепудата или заека са дълбок израз на копнежа, на красотата, на неовладяната, жинелюбива природа, но също така и на страха и на насилието, които съвремената цивилизация оказва върху другите същества на планената и тази решетка ги охранява от посегателства, предпазва от унищожение. По този повод той казва: "Решетката символизира разрушаването на формата, както и една по-чиста енергия и по-високо съзнание... Самите животни, във вибриащи живи тонове, както се виждат през решетката, изразяват правото за защита на такава природна красота."

 

 

Фотографията е дело на Петър Пламенов

 

 

 

 

автобиография на стила

 

Роден през 1951 в Китъри, Мейн САЩ като дете пътува често, тъй като бащата служи като морски офицер - “В живота ми нямаше нищо постоянно”, споделя художникът. Част от детството си прекарва на Хавайте, където се заражда и любовта му към тропическите птици и цветя, чиито формални и визуални специфики, по-късно ще изплуват в произведенията и стила му. Очевидно симпатията към „екзотичното" дължи появата си на този биографичен детаил, но и на особената чувствителност, която Слонъм формира в себе си – вкусът към чудноватото, рядкото, странното. Именно животът на Хаваите и престоят в Никарагуа като студент на разменни начала, предопределят насоката на стила му – наивистичният привкус, лекият детински захлас пред необичайното, наелектризирана светлина и разгулна колоритната наситеност, парадоксалност на съчетанията от форми и цветове. по някакъв начин това е реплика на тропическите картини на Анри Русо и екзотизма при Гоген и Лотрек. Понякога дори прозират някакви пластични разработки и фигурални търсения, осъществени по-посока на тези на Анри Матис – особено в работите с гваш или акварел. Всъщност изобразително-художествения стил на Слонъм се движи някъде по ръба на абстрактния експресионизъм и наивизма, ето защо критиката го разполага в сферата на нео-експресионизма.

 

 

 

От трета страна в творческия облик на Хънт Слонъм се смесват и някои елементи от импулсивните и драстични фантазми на живописта на Фрида Кало, неоекспресионистичното напрежение на Франческо Клементе; не на последно място нещо от спецификата на Франсис Пикабиа. Работите му обаче тъкмо защото са екстровертни, експанзивни, маниерно активни и своеобразни са изработили свой ясно разпознаваем свят, който обаче не се поддава на езнозначно дефиниране.

 

 

 

Тъй като от 60-те насам поп арта, преобразува не само художествения апарат, но най-вече мисловния модедел за онова, което е изкуството и значението му за живота - творчеството си Хънт Слонъм се вписва тъкмо в тази протеева широта на плуралистични взаимодействия от стилове, влияния, цитати и оригиналност, които потвърждават едно от многобройните определения на това художествено движение: „Основната дейност на един художник на поп арта, смисълът на това, което прави се свежда не толкова до създаването на отделни творби, колкото до осмислянето на заобикалящото, приемането на логиката на средата като логика и на това, което самият той създава”.

 

 

 

екзотизъм на образа

 

Слонъм е влюбен в удивителното, но тематичният и образен обхват е доста пестелив дори лаконичен. Преобладава анималистичния момент безбройни образи и вариации на и от зайци, пеперуди, папагали, токани и други екзотични птици. Те буквално и „кръжат" в простраството, изпълват го с множествата си или увисват в тишината на фона. За разлика от анималистичните портрети на Дюрер – тук се търси не индивидуалността на животното, нито се прави негов портрет, нито се детайлизира естеството на плътта и оперението му, а напротив формите се обобщават и опростяват в артистични и импулсивни махове на четката.

 

 

 

Образите са създадени от уверените движения на ръката, която зазава артистизма като основа на художествения ефект – бързината е застинала в своята спонтанност и това предизвикна насладата от съзерцанието и удивлението от взаимодействието между линия и пространство.

 

 

Цветовете се сместват бравурно, почти случайно в тъканта – чрез широката пастьозна мазка. Живописният почерк често заиграва със своята умелост и създава ефекти от майсторски детайли или свободните движения на рисунъка. Особено впечатлява багрената тъкан, която е макимално интензивна, не рядко драстично светла. Цветът търси чистота и блясък, а във взаимодействията си играе чрез хармонични темперирания и внезапни остри контрасти. Фактурата е жива и енергична - платната са с приповдигната емоционална сугестивност – създават атмосфера на безгрижие, радост и фриволност, показват някаква неподозирана свежест.

 

 

 

Сюжетите са по-скоро семли, в тях се търси тъкмо простотата. Често повторяеми мотиви, намомнящи за щампа изграждат композициите като преднамерено декоративни. Пространствата често са лишени от дълбочина някак си плакатно и тапетно щамповани от една крещяща близост, която обаче е пределно витална и емоционално ведра. Това е една комуникативно общителна и открита живопис, която създава своя семантичен театър не толкова, чрез разкриване на подсъзнателни пластове или активизирането на сложни символни нива, колкото през директността на заговарянето на погледа и приказността на наратива, които не омръзва тъкмо защото зафиксира едно наглед леко състояние.

 

 

 

Въпреки това и двете изложби на Слонъм в София обиграват принципа на постмодерна инсталация: ритмично и дори механично натрапливо, повтарящи се образи -модули, застинали в преднамерено експлицитна шаблонна еднаквост, изискваща щампва абсолютност. Инсталационният момен идва от усещането за декорност, за вторичност спрямо езотиката на самата природа, за иронично отстояние и дори ирония към миметичния екстаз в цветовете и формите, които е изсушен от механизираната тавтологичност и индустриална повторителност на образа – все същия, все тук, все така. Една двойствена игра спрямо плоскостното разбиране за творбата просто като изображение на безгрижно послание.

 

Както добре е откроено в една рецензия „у него има повече пърформанс, спектакъл, отколкото конкретни творби, при което всяка работа е своеобразна вноска в общото внушение на авторовата персоналност”.

 

 

 

фигурата на твореца

 

Да, Хънт – човекът с ярки крещящи облекла, очила с плътни костнирамки и ексцентричен начин на съществувание, подсигурен от собственото му свръхбогатство, подсказва повърхностният начин, по който творецът гарантира своята слава днес – използвайки рекламата. Да учудваш, да си нов и свеж е неизмено съществено.

 

 

 

Ако някога Геният и Творецът се противопъставят с висините на своя дух на тълпата – а така е за Гьоте и Шилер, за романтизма..., то днес се противопоставят с чудатостта и богатството си. Прочут като любител на големи пространства, Слонъм живее в огромно студио, състоящо се от 89 стаи, в центъра на Манхатън, Ню Йорк, за което плаща 300 хиляди долара годишен наем, в което всяка стая е обзаведена в различен стил и цвят. Той е създал и мащабен стенопис в края на 70-те за един от двата търговските центрове, сринати на 11 септември.

 

 

 

Тази нюйоркска арт звезда, отлично тематизира образа на скандала и скандалността, като естетически инструмент, който прави творбата достъпна до публиката, но и разбираема, защото е измерена не в неясната естетическа ценост, а в пазарната показност. По този начин се откроява ролята, маската на „ексцентрика” днес е не само като неделима от популярния мит за преуспелия автор – образ на Американската мечта, но и рухването на култа на Гения, за светка на култа към Здведата. Нашето време е време не на Гении, а на Звезди,. и ако, както сполучливо се шегуват още през античността в Елада можеш да срещнеш повече богове, отколкото хора, то сега можеш да срещнеш повече Зведи отколкото човеци.

 

 

 

Слонъм е чувствителен към модата и медиизираният начин на съществуване. Не малка част от неговото влияние и изкуство е свързано тъкмо с модата, интериорния дизаин и декора на жилищния спектакъл, подчертани от медийните мастодонти - списания като Brava Casa, House Beautiful и Elle Decor. Консуматорите на неговото изкуство същоне са случайни личности, а звезди поп-икони като Джей Ло и филмови знаменитости като Шарън Стоун или Брук Шийлдс, Джулиан Муур, Упи Голдбург, Кейт Хъдсън и др.

 

 

 

Когато в едно интервю го молят да опише един свой ден той заявява, че след като се събуди отива да нахрани своите над 20 пернати питомци, след това отива в ателието си, а следобед дава интервюта или участва л телевизионни предавания. Слонъм знае – което не е отразено на малкия екран или на тънката огромна плазма – не се случило и живееш докото те канят в ток шоу...

 

 

 

но какво прави изкуството днес

 

 

Художникът не просто се подчинява, но и сабутира непрекъснато това виртуалното медийното съществувание, защото Слонъм наместо да се впусне в електрони жанрове или пърформанси и хепънинги, скрито осъществява своя бунт като рисува с четка и бои, със собствените си ръце, създава близко до днешния човек изкуство, което иска да радва и утешава, да носи надежса и все пак да се съпротивлява на статуквото, на типизацията и изгубването на индивидуалността. Затова и така упорито работи в своите теми, със своите чудновати образи, изплували и от една неудържима страст по ярки стихийни и избухващи в светлина цветове, символи на богата емоционалност.