Нова експозиция, наречена "Потъващи скулптури" на проф. Константин Денев представя Галерия Резонанс в Пловдив на ул. Парчевич 14.
Той работи в своя малък чифлик, на 9 км. от Велико Търново и това се отразява в неговите работи. Ето защо голяма част от творбите му, са от дърво (старопланински бук, черница, орех, дъб). “Всяко дърво има различен цвят и сърцевина, духът му е различен. Ако човек съжителства с едно дърво, то той има възможността да усеща как изтичат сезоните, как се променя природата”, казва Константин Денев.
Той работи в своя малък чифлик, на 9 км. от Велико Търново и това се отразява в неговите работи. Ето защо голяма част от творбите му, са от дърво (старопланински бук, черница, орех, дъб). “Всяко дърво има различен цвят и сърцевина, духът му е различен. Ако човек съжителства с едно дърво, то той има възможността да усеща как изтичат сезоните, как се променя природата”, казва Константин Денев.
Скулпторът е роден през 1954 г. в Стара Загора. Завършил е Художествена гимназия в София, а през 1979 г. - скулптура във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий” в класа на проф. Ненко Марков. От 1981 г. работи в катедра “Скулптура и специални теоретични дисциплини” в същия университет. Специализира в Санкт Петербург и Париж. От 2000 г. е професор.
Художник-скулптор. Работи във всички жанрове на скулптурата. Член на СБХ от 1985 г. Негови творби са притежание на НХГ, СГХГ, галерии във Велико Търново, Враца, Търговище, Стара Загора, частни колекции в страната и чужбина.
По-важните му самостоятелни изложби в страната са в галерия “Досев” (София, 1992), галерия “Жанет” (Пловдив, 1995), галерия “Райко Алексиев” (София, 1997), галерия “Ирида” (София, 1999), галерия “Спектър” (В. Търново, 1991, 1996 и 1999). Художникът се е представял няколко пъти в Италия (1995, 1996 и 1997). Сред по-важните му награди са на СБХ (1996 и 1998), II награда за скулптура (“Национална изложба, София, 1990), награда на Познанското воеводство (Международно биенале на малката пластика, Познан, Полша, 1988), почетен диплом “Салон на пластичните изкуства” (Решица, Румъния, 1998) и др. Във Варна художникът досега е представян два пъти - в рамките на сборната изложба на галерия “Ирида” - “Светлинни проекции”, гостувала по време на Дните на пластичните изкуства (2000 г.) и самостоятелно в галерия “Буларт”, с изложба “Свързване”.
Работя с всички класически материали - признава скулптора- от хартия, през бронз, метал до дърво. В това отношение не си поставям ограничения, важното е материалът да е близък до теб самия и да го накараш да те изрази, да го “населиш”. В последно време преобладаващата част от работите ми са от дърво. За мен е безсмислено да работя, особено камъка, в камерни размери. Творбите трябва да имат поне мащаба на размаха на една ръка.
Намесата в материала е много проста. Тя носи силата на жеста, предаден на материала с минимум действие (чрез рязане и цепене) и съвършена простота - без сложност на направата и “високо занаятчийство”. Затова бих нарекъл скулптурата си реалистична. Тя е провокирана от живота около нас и сблъсъка с него. Използвам материала (дървото) в неговата естественост, чрез своите сили и действия аз трябва да пердизвикам силите и енергиите, скрити в него и да ги изведа на повърхността. Стремежът ми е да се изразя лаконично."
Константин Денев отдава почит на фигуралността като в скулптурите “Мадона”, “Люлчина песен”, “Майчинство”). “Но фигуралността е ограничение. Ако искаш да се доближиш до универсалните проблеми, трябва да търсиш не изобразителен, а по-синтетичен изказ”, казва скулпторът. Друг момент в неговата работа е поредицата бронзови пластики - “Благовещение”, “Св. Илия”, “Св. Героги”, “Адам и Ева”. Подвеждащи към привидно повърхностни, етнографски търсения, са имената на цикъл негови скулптури, в които всеки би открил връзката с фолклора (“Олтар за езичници”, “Оброк”, “Молитва”, “Носия”, “Ямурлук”). “Търсил съм връзката с традицията като философия - как живеем сега, кои сме, откъде сме тръгнали като дух, а не като форма”, казва Константин Денев. Изчистената пластична форма е характерна за последните творби на автора, представени в галерия “Буларт” в изложбата “Свързване”.
Петте голямоформатни пластики (“Източник” I и II, “Извор”, “Пулс”, “Вертикали/хоризонтали”) и двата обекта (създадени от различни видове дървета) носят философията за живота и света на автора и разсъждават върху “отношенията на два компонента: чиста природна материя и цивилизационни подходи към нея. Отношенията природа-цивилизация се експонират в екологичен, социален и екзистенциален смисъл. Върху естествената форма на дървото са наложени силово (чрез цепене и рязане) прости геометрични формули, търсещи постигане на остър, болезнен, пластичен звук”.
"Човек е малка вертикала между небето и земята с хоризонт между 150 – 180 см. над терена. Неговият най-реален поглед и посока е по хоризонтала. Чрез нея той получава най-осезаемия си досег със земята. С нея се ражда и умира. Това е непрекъснат сблъсък с материята. На човека никога не му е достатъчна хоризонталата. Той винаги е поглеждал с упование и надежда нагоре и със страховито любопитство надолу. Посоките нагоре и надолу са напрегната струна в него. Ако трябва да се търси универсалния образ на човека, той трябва да е там, където се пресичат човешките вертикали и хоризонтали. Или там, където се събират в погледа му трите посоки – напред, нагоре и надолу. Разсъждавайки така, аз не се чувствам по-различен от първия човек, стъпил на два крака, и погледнал хоризонта. Този поглед ме кара да се чувствам съзвучен с всички осъзнати човешки времена, близък до всички форми, родени от човек. Използвайки обикновени материали и прости средства за изразяване, се опитвам да стигна до основните въпроси: Кои сме ние? Защо сме такива? И как се ситуираме като индивиди, спрямо глобалните въпроси на битието?
Изложбата “Потъващи скулптури” е изповед на художника, прозрял колко важни за съвременното изкуство са рязането на уши, потъването на Титаник и предсказанието на маите. Представената експозиция е несъизмерима с мащаба на тези събития. Осъзнах, че едва ли ще съм готов да си отрежа нещо повече от ноктите. Давам си сметка, че съм твърде малък и да потъна титанично. Високомерно е да си мисля, че с мен ще свърши света, а и не искам това, защото имам внук.
В малкия мащаб на моето битие на човек и художник, смъртта на мама и изчезването на нейния свят е по-значимо събитие от потъването на Титаник. Нарязването на старите ми скулптури, за мен звучи апокалиптично и е болезнено като рязането на ухо.
С тази експозиция искам да ви направя съпричастни към едно незначително кратковременно потъване, за да съпреживеете моето усещане за неустойчивост на терена, за несигурност на пространството и времето за нещата, които правя, обичам и в които вярвам. Моля се това усещане да е само мое. Чух, че Титаник отново някъде ще се строи, а и предсказанието на маите не било съвсем сигурно" казва самият проф. Константин Денев в анонса си към изложбата.
