Петър ПЛАМЕНОВ

  Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Не е рядкост в историята на изкуството художник да прави портрет на свой колега - един от най-известните примиери е портрета на Пол Гоген от Ван Гог. Въпреки това съревнованието благородно или не до там на пистата на портретуването създава от всеки подобен акт провокативно художествено явление. Портретът както и автопортретът са особено психологически наситени жанрове, чиято цел е да обобщят духа и неговото просветване в лика.


 

В своето платно "Младият Пикасо" Кольо Карамфилов прави портрет не просто на свой колега, а и на митологизираният образ на модерния творец, на онази безгранична душа дръзнала да преобарне представите за това какво е изкуството, творбата и човека, който ги осъществява. Въпреки привидно ироничната сила на образа тълкуванието на Карамфилов отива по-далеч от визуалната задявка и хитроумната игра. Да, младият Пикасо е с бяла коса - бил ли е някога незрял обаче в творбите си този пламенен рисувач?! Държи в ръката си цигара, чиито дим се превръща в мълния, но не е ли било поразително делото му, характера му, дръзките му мисли. Не се ли е превърнал в Гръмовержец за живопистта на ХХ-ти век?!
 

Портретът на Карамфилов коренспондира и един ранен автопортрет на самия Пабло, където все още не съвсем популярния млад творец, рисува себе си в минорно емоционално състояние, издаващо вътрешен свят, изпълнен с очакване, тъга и търсене.

Платното притежава релефна осезаемост, мазките създават някакво усещане за керамика, за топлина и хлад едновременно, за сбор от глинени плочки, за изпечена глазура и по този начин напомнят за византийската керамична иконопис. Сигнификативност допълнително засилена от златно варакосания фон на творбата.

Но Карамфилов не спира до тук - ликът е разработен иронично в стила на кубистичния поглед на съставността на детаилите и тяхното уедряване и съзнанието за несъвпадането им. Лицето на Пикасо според Карамфилов е изпълнено не само със страст, която го начупва, но и с някаква меланхолия - погледът е дълбоко интровертен, унесен в живота на вътрешните събития, невиждаш външното, устните са малки и съсредоточено притворени, а общото внушение след първоначалната хумористична ведрост всъщност достига до тъгата, до онази тъга, която познава всеки творец и най-великият и най-незначителният.

Творчеството е вид бягство и утеха за неспособната да се нагоди към действителността душата, колкото и да спасява изкуството, то не спестява нито една скръб, но открива път към най-страшното страдание - не е по силите на човека да сътвори нещо повече от проблясък на свят, на живот, от илюзия и всичко е просто сладко-горчив сън, мимолетна дрямка между безначалната, безкрайна и безутешна вечност на нищото.
 

Кольо Карамфилов е сред най-изявените, провокативни и нестандартни  съвременни художници у нас. Работи едновременно като живописец, график, сценограф, скулптор, илюстратор. Роден е през 1963 г. в гр. Пловдив, където преди няколко години съдейства в създаването на модерната галерия P.A.R.K.

Има над 50 самостоятелни изложби, носител е на Гран при от Първото международно триенале на графиката в София 1995, основател е на неоавангардните групи „Ръб" и „Диско 95". Работил е с скандалния украински режисьор Андрей Жолдак, бил е художник на филма „Хълмът на боровинките" на Александър Морфов, илюстрирал е книги на Людмил Станев и Елин Рахнев.

 Стилът му съчетава елементи от абстрактния постекспресионизъм с елементи от неорелизма, но като цяло рисунъкът непрестанно търси обновление, провокация и дръзки решения.