Петър ПЛАМЕНОВ
Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.
Дълбокото докосване, на което е способна музиката й отрежда функцията на акустично прозрение за истината на човешката същност. Концертът на Крищина Бранко, организиран от “Джаzz+” в зала”България” надминава обичайниото очакване за непознато преживяване. Нетипичната естественост и непосредственост на изкуството на Бранко и музикантите й Рикардо Диас - пиано, Жозе Мануел Нето – португалска китара-виола, Бернардо Куто – китара и Фернандо Майа - бас, прераства в емоционално откровение, в гальовно любуване на съдбата.
Бранко представя проекта „Кronos” 2009 г., посветен на потока на времето, на недържимото движение на същества, образи и настроения. „Кronos” е десетият албум на Крищина, родена през 1972 г., чиято стремителна световна кариера започва не чак толкова отдавна в Амстердам през 1996 г. Разказът протича в акцентите на различни настроения, който гласът представя с изключителна деликатност и лекота в почти неуловими придихания, но винаги сякаш обладан от една специфична възхита от съществуването, възторг от самата емоционална способност, опиянен в щедростта да изразява и дарява всичко това. Музика, която се втъкава в поезията, извирайки от отошението между мелодия, дума и смисъл.
Особеното отношение към вокализирането, което ту е шепот, бавен поток, ту сподавен вик, ридание, ту напевен наратив, пърхащо нетърпение или задъхан екстаз прелива в не по-малко деликатните арнжименти на старите образци и на оригиналните композиции на Рикардо Диас, основани на клавир и китари – акустична, бас и потугалска, чиито треперлив, вибрантен звук с почти мандолинен отенък нюансира меката извивка на мелодичната линия. Песните понякога се въвеждат от аскетични сола на някоя от китарите или пианото, а друг път допълват акапелното въведение. Много интересни са вътрешните интермедии, изпълняващи ролята и звуков пеизаж спрямо изповедта на гласа – “Histyrias Do Tempo”, или пък се явяват някакъв негов коментар – както е в „O Meo Calendario”.
Палитрата на настронията пътува от светла тъга, през горичва носталгия „O Shtio”, до тихо разочарование през кратки мигове на безгрижна забрава – например в особено пластично иновативната пиеса „Bomba Relygio”, въведена от палав, дрънлив мотив, който прераства в скоклива гласова скороговорка, успокоява се, а на финала се достига до безгрижие чрез спецефичните фадо мелизми, извисяващи гласа, обичайно запазени за присвиванията на сърцето, а тук по детенски радостни и сякаш лишени от всяка скръб и напълно лекомислени. Мъката тук обаче не е осъзната само като неизменна участ и трагически жребий, а напротив като повод духът да разпознае своята сила и кураж да се опълчва чрез красота.
В пиесите не рядко фадо се съчетава с елементи от танго и боса нова. Бранко продължава традицията на лисабонското фадо Cantado и това на Амалия Родригеш, но в дълбочина разнообразява мелодичните мотиви, чрез инкорпориране на сложни вокални детайли и нетипични диалози с инструментите.
Целта на музикантите, свирещи в удивителен сговор, е да се съхрани лирическата непокътнатост на чувството и музиката да бъде извор на неговата спонатност. Лирическото е част от интимността на изповедтта, която е колкото споделяне-разказ, толкова и признание, молитва и неизречен копнеж. Фадо музиката на Бранко се съсредоточава в дълбочината на поетическото, което обобщава част от същността на Човека, в онзи смисъл, за който говори Хосе Ортега и Гасет – „лирическо същество”.
Музиката й изразява еднавременно близкото и далечното, съдбата и копнежа, без това да поражда логическо противоречие. Младежкият й, но и меланхоличен глас, напоен с образи, умело търси тембрите, чрез който да въплъти разноликите емоции. Ако при Мариза акцентът е драматината противоречивост, при Мизия усещането за обреченост, при Дулсе Понтеш жизнеустойчивостта въпреки тъгата, то при Крищина гласът е настойчиво блуждаене из копнежа, носталгично и гальовно съзерцание. Стилът й се характеризира със специфична сладостна мекота на звукоизвличнато, освободеност при вокализирането, пределна вглъбеност и техническа безупречност.
Fado (от лат. fatum) на порт. ез. означава съдба, е не просто градската музика на Лисабон и начин да се изкаже човешката участ, но и средство да се намери опора и инструмент за съпротива, за спасение. За разлика от фламекото или тангото, тук страстта-съдба не е по-малко трагична или драматична, но е представена омекотена от носталгията, от нежността на копнежа, като овладана от мъдрост мъка – saudade.
Това е колкото несподелимата тъга, толкова и любовното влечение, колкото разочарование от действиетелността, толкова и жаждата по далечината. Онова съзнание за неизповедимата тъга да бъдеш, пораждаща и болката от невъзможното и опита мечтата да добие плът поне в песента. При Крищина Бранко саудад е сладостня спомен, присвиването на сърцето от тъга и милост, но най-вече докоснатото в бляна щастие, защото което не е възможно в реалността е възможно в мирозданието на музиката.
