Венцеслав Николов
Из книгата “Острови”

Острови... В самата дума се крие копнеж по далечни, невидяни земи. Кой не е бленувал като дете за Тайнствения остров, кой не е жадувал за приключения… пясък, корали, океански вълни. Корабокрушенци, може би пиратски кораб сред безпределния океан? Испански дублони, загадъчно съкровище… Но и островчета топлинка и милосъдие в понякога твърде студения заобикалящ ни свят. Споменът за мамещия уют на домашното огнище, за мама и татко, за чудните детски години... Ще тръгнем от топлите страни, течението на Голфщрома ще ни заведе до Северно море. Ще надникнем и в не винаги любезното отечество, за да се порадваме поне на чудната природа. А и да срещнем някои чудаци и странници – такива у нас колкото щеш, имаме и за собствена употреба и за износ...



Прочутият писател облече халата и с удоволствие се отпусна в любимото кресло. Току-що се беше върнал у дома. Като истински британец ценеше навиците и удобствата. С наслада запали лулата си. Вратата леко скръцна, показа се голям пъстър котарак, приближи се, вдигна глава към стопанина: “Джордж Бернард – протегна той ръце. – Ела да ти разказвам.” Котакът ловко скочи на коленете му и се нагласи удобно: “ Е, как я караше без мен?” – загали го по главата. После избра от внушителната купчина вестници: “Дай да видим, какво са написали днес за нас журналистите.” Котката замърка. Писателят прелисти няколко страници: “Така-а-а… Уолстрийт пада… Германия… Кралското семейство… А, ето!” Той се нагласи удобно и обясни:
“Пресконференцията, която вчера дадох.”
Котакът го погледна през цепнатите си очи, изви въпросително гръбнака си, после отново се отпусна. Писателят се задълбочи в четене: “Ама и те са едни, гледай как се заяждат! – възмути се. - Виж само какви въпросчета ми задаваха:
- Говори се, че жертвите от недохранването в Русия са повече от десет милиона! Как ще коментирате?.. Това е от Таймс. И Хералд повтаря:
- Вярно ли, че в Съветска Русия цари глад?..
Ама какво искат? – учуди се той - Хората бяха толкова любезни с мен. Посрещнаха ме, развеждаха…. Но и аз… чуй сега как им отговарям:
“О, никога през живота си не съм се хранил толкова обилно!” Да, Джордж Бернард, ще признаеш, това е достоен отговор на тези клюкари. Кратко, остроумно и оригинално, нали? “Говорело се… ”Ами вие питайте очевидеца!.. Но ако трябва честно да говорим, наистина тяхната водка е по-остра. Не е като нашето уиски – замислено оцени той. - Но пък черният им хайвер е най-хубавият в света. И какви количества само сервират! Винаги с лимон…”
Нобеловият лауреат пое с едната ръка чашата и отпи голяма глътка от любимото си питие. “Дай сега да работим, нали и ние сме трудещи се. Макар и на друг фронт” – изпъшка той, разроши котарака и стана. ДжБ недоволно скочи и с достойнство се отдалечи към отворената врата на терасата.
В градината, заобиколена с висока тухлена стена, можеше добре да се хапне. Там постоянно се щураха глупави мишки, които изпадаха в паника само като го видеха. Не беше никак трудно да ги лапнеш, но удоволствието се удължаваше, ако ги оставяш да потичат малко. На близкото дърво кацна кос. Той го изгледа, поколеба се. Когато беше по-млад, му харесваше да гони птичките по дърветата. Сега понатежа, пък и стопанинът редовно пълнеше паничката. Рядко беше гладен… Прозя се и се настани на любимото си място високо на зида. Оттам можеше да наблюдава живота навън.
На улицата беше тихо. Отнякъде се прокрадна млада котка и се покатери върху кофата с боклук. Опита се да провре лапа през една пролука, не успя. Усети го, загледа нагоре, изсъска… Нерешително мина отсреща, после се скри някъде.
“Улична, доста изпосталяла, козината опърпана, не си дояжда сигурно – помисли снизходително. – Няма си стопанин, затова!” Слънцето престана да огрява мястото, където беше легнал. ДжБ слезе от оградата и се прибра в къщи. До стъмване оставаше доста време, може още малко да си дремне – ето там, на прозореца. Той се отпусна и затвори очи: Опита се да си спомни какво му беше чел стопанинът преди време–– за борбите … на котките? “Що за глупости” – помисли. И се унесе:
Сънят на ДжБ
Беше млад котарак-бунтар. Малко дръглив, като онази одеве. Но пък какви пламенни речи държеше. През мартенските празнични нощи, другарите в захлас го слушаха. И те като него презираха домашните любимци. Той ги зовеше на борба за освобождението на всички животни. Воюваха с разните писани и глезльовци. Закален в уличните битки, славата му растеше. Ето, пристигна от една далечна улица покана: Да посети легендарния Съюз на свободните улици. ДжБ беше поласкан.
Главатарът Сст се оказа доста дребен котарак. Но с големи мустаци. И явно се гордееше с тях. Изразяваше се повече едносрично, мяучеше бавно и значително, всяка негова мисъл се записваше от млади котки, които го гледаха с обожание: “Много обичам червено!” – му каза доверително на тържествения обед, докато внимателно избърсваше с лапа капките кръв от мустаците. (В този момент на ДжБ му се доиска да скрие някак беличкото петънце на муцунката, с което иначе толкова се гордееше.) След обеда скочиха върху паметника на Голямата котка, за да приемат парада:
“Това е моята гвардия – му обърна Сст внимание.”
Появиха се екипажи с млади, самоуверени котаци, които размахваха дълги миши опашки и плющяха с тях.
“А кои са впрегнатите – попита любознателно гостът.”
“А, това са антикотки – отговори небрежно домакинът и приветливо махна с лапа, поздравявайки множеството долу.” Свободните котки възторжено дефилираха, току някоя изтичваше и оставяше пред тях дарове. В устата си държаха бели мишки, птици, бръмбарчета, пеперуди. “И как не ги схрускват, каква дисциплина! – възхити се ДжБ.” В съня си той млясна и се облиза пред внушителния куп деликатеси:
“От птиче мляко – спомни си той любимото сравнение на стопанина.”
По-нататък сънят нещо се обърка. Сст плясна с камшика и изрече: “Надявам се, другарю, да разказваш истината и само ис-стината...” После започна да го впряга заедно с една бяла мишка на мястото на антикотките. В това време млада писана сресваше мустаците му…

ДжБ отвори очи и с облекчение разбра, че си е у дома. Изведнъж много огладня. Той се запъти към стаята, откъдето се чуваше тракането на пишущата машина, скочи на голямото махагоново бюро и се излегна. Отсреща стопанинът усърдно работеше. Понякога спираше и се замисляше. После отново написваше няколко изречения, гладеше го по меката козина и ги прочиташе на глас. ДжБ примижваше срещу вечерното слънце, учтиво изслушваше домакина: “А, как ти се струва, добре казано, нали? – с вкус повтаряше той думите и размахваше пръста си.”
Котаракът лениво проследяваше с поглед движението на ръката, после отново се отпускаше в приятна дрямка.
“Така! – обяви стопанинът и отвисоко удари последния клавиш, – точка засега… Ти сигурно си гладен, нали? И аз. Дай да видим какво са ни приготвили оттатък.”
Двамата минаха в трапезарията. ДжБ веднага отиде до чинийката си и излочи с апетит млякото. След което пак легна, този път на канапето. “ Виждаш ли, Джордж Бернард - ораторстваше стопанинът, докато отпиваше от чашката чай, – все пак, трябва да им се признае… Щастливи хора… И как го обичат всички… Разбира от лули и тютюн… Много бях впечатлен… А най-важното, умеят да посрещат гости! ”
Нобелистът бръкна в купата с конфитюр и намаза обилно парчето кейк. После го захапа и лакомо задъвка. Котаракът го погледна: Около устата му имаше червено от малиновото сладко. Това му напомни смътно нещо, не се сети какво. Спеше му се. “Поне да се беше изтрил!” – помисли лениво той и задряма.