Това е най-честната, най-ироничната и най-тъжната книга за нравите в българския политически живот след Освобождението.

Самият Константин Иречек е трагична фигура.
Блестящ учен и ерудит, дошъл от интелектуалния елит на Европа, за да нагази в отчайващата българска кал и безпросветност. 
В дневника му има фрази, които със смайваща точност описват българската политика:
„Народното събрание – множество полуобразовани простаци или селяни. Всеки говори колкото си иска – цели заседания минават в празни приказки…
Селяните глупаво седят и вдигат ръце по команда. От 15 франка, които получават дневно, харчат едва един франк, (ядат кромид, лук, хляб, ракия), купуват си волове…

Освен селяни и турци тук виждате само уволнени чиновници или службогонци, или чиновници, които искат повишение. В цялата камара едва има 12 души, които могли да работят и размишляват в комисиите по някой законопроект“.
Чета дневника и не мога да повярвам, че Иречек е направил толкова точна и безпощадна диагноза на нашето общество. 
Прочетете тази книга! 
Би било чудесно, ако части от нея влязат в уроците по история. От дневника на Иречек ще разберете защо сме такива и защо не ни очаква нищо добро.