Защо отново фашизъм

Защо отново фашизъм
  • Публикация:  classa***
  • Дата:  
    26.10.2024
  • Сподели:

Да се даде кратък отговор на въпроса „Защо отново фашизъм“ е невъзможна, ако не направо глупава амбиция, но пък и да се опита може да се окаже полезно. На много места по света влияние започват да печелят политически организации, които получават етикета „крайно десни“ или директно „фашистки“, като този факт сякаш изненадва и предизвиква разбираема тревога, без да се изясняват причините за появата му. Противниците на идеологията са такива някак по инерция — чували са, че не е хубава, че води до тежки проблеми, но и са се успокоили, защото ужасите вече са се случили като исторически прецедент, който веднъж завинаги е останал в миналото. Но – ето го пак…

Нека първо кажем, че не става въпрос за прецедент. Фашизъм винаги е имало и ще има, доколкото с оглед не на наименованието, а на съдържанието можем да се съгласим, че то представлява част от човешката природа, която търси и намира форма на изразяване по всяко време. Какво е това съдържание? Ами свързано е с достойнството, със себеутвърждаването, с принадлежността към идеални цели, пленили умовете и сърцата на близките по кръв и по душа, с необходимостта да се пребориш за убежденията си, като не се боиш от трудностите, рисковете и загубите по пътя към победата, а жертвоготовно вървиш устремено напред… Някой веднага ще възрази, че изброеното е твърде общо, докато фашизмът има конкретни характеристики, и ще е прав. Само че в продължение на възражението ще открием, че точно конкретизацията и реализацията на иначе общото превръща фашизма в това, което е. Или с други думи – наличното открай време съдържание се активира и се осъществява.

Но нима достойнството, себеутвърждаването и идеалите са присъщи на тази мракобесническа доктрина? Оглеждайки резултатите от нейното осъществяване, не. Обаче връщайки се към нейните корени, ще установим, че почвата, в която те покълват, е именно тази. Неслучайно от Античността, през Новото време и модернизмите, та до наши дни се намират авторитетни мислители, чиито теории по един или друг начин я подхранват с аргументи. И все пак как е възможно след свидетелствата за катастрофите, които е преживяло човечеството покрай налагането ѝ, тя отново да набира сили?

Обяснението може да се даде от физиката с взаимното пораждане и противодействие на силите, с преобразуването на енергията, с ентропията – въобще ако разгледаме обществените процеси като физични, прогнозируемостта се повишава. От гледна точка на психологията, социологията и етиката бихме казали, че така нареченото „статукво“ се изтощава от неизбежни компромиси, корумпира се и от един момент нататък няма как да се оправдае с положителни примери. Дори добрите му постижения, засягащи достойнство, себеутвърждаване и идеали, се опорочават, техните представители изглеждат като несправедливо заели местата си или най-малкото като престанали да отговарят на първоначалния критерий и уредили живота си удобно, без мисъл за другите и за цялото. Това се случва неизбежно, по дефиницията на статукво. И естествено се надига вълната на промяната – историята помни много такива вълни. Имената им са различни, но по същество двигателят е един и същ.

Преди време беше обявен краят на историята и едва ли не обявата се прие с консенсус, но после консенсусът беше разрушен. Колелото продължава да се върти и няма да спре нито с „окончателната победа на комунизма“, нито с либералната демокрация. От друга страна, ако се проблематизира идеята за развитие изобщо, тогава става безпредметно обсъждането на началото и края, а по-скоро се мисли в рамките на „нищо ново под слънцето“ или на „вечното завръщане“.

Идеологиите на промяната искат да припомнят забравеното, да го пробудят, защото статуквото го е приспало, обвързало го е в манипулации, подчинило го е на една вече невалидна целесъобразност, в която големите идеи са принизени до еснафство или меркантилна корист. Подчинението може да е материално-битово, но по-страшни са духовната нищета и унижението. Към тях апелират будителите. И да, думата будител уж им подхожда. Едни предлагат една перспектива, други – друга, но важното е, че това, което е, повече не може да се търпи. Трябва старото, болното, негодното, лошото да се отстрани. В началото на XX век тези познати процеси се разгръщат под имената „комунизъм“ и „фашизъм“, но референциите им лежат в миналото. Новият човек, за когото говорят, е архичовек, но е изоставил по пътя своето героично величие. Той трябва да се върне към него и уверено да продължи вече без никакво колебание и съобразяване. Затова и парадоксално движенията са антиконсервативни, но и ултраконсервативни, отхвърлят установеното в настоящето, но обличат бъдещето в униформа. Основание им дава споменатото неудовлетворение от реалността, изтъкана от компромиси.

Борците за промяна предлагат различни варианти и това поражда сблъсъци помежду им, дори в тези сблъсъци те градят част от идентификацията си. Но макар да чертаят наглед противоположни планове, по същество си приличат – ползват еднакви пропагандни ходове, репресивните им методи също са еднакви, събират се и по линия на утопията, към която водят. Въпрос на моментен исторически контекст и манталитетни нагласи е кой ще вземе временно преимущество, но противопоставянето на статуквото и помежду им се запазва като траен цикличен механизъм.

След сравнително дълъг период на либерално-демократично съществуване за част от цивилизования свят – период, превърнал се в статукво, естествено се появяват упреците срещу него, започва да се трупа разочарование. Неговите защитници предизвикват негодувание, защото изглежда, че са се възползвали от утвърдените принципи, а мнозинството не консумира облагите, до които те са се добрали. В случая ценностите на отвореното общество изглежда, че облагодетелстват едни, но ощетяват други. Така ли е наистина? Така е, отговарят значителен брой хора, а представителите на статуквото започват да им обясняват, че не са прави, което генерира още напрежение. И идват претендентите, които твърдят, че ще оправят нещата. Както споменахме, те заявяват, че ще канализират обществената енергия в посока промяна, но започват да се конкурират и помежду си. И тъй като статуквото е либерално, по-контрастни на неговия фон стават антилибералите, започва да мирише на фашизъм. А конкурентите им всъщност им помагат.

Колко опасно може да е? Много, ако не се разбира, че който и да извършва промяната, ако го прави без внимание и мъдрост, положението фатално се влошава. Отново.

 

 

 

Стоян Радев

Станете почитател на Класа