39 г. след драматичните събития загиналото дете е символ на борбата за човешки права и е най-известната жертва на т. нар. възродителен процес.

Днес село Могиляне отдава почит на загиналите в т.нар. възродителен процес. Тюркян чешма събира, по станала вече тъжна традиция, на възпоменателен митинг спомена и болката от трагичните събития на 26 декември 1984 година, чиито най-малка жертва е 17-месечната Тюркян.

В честванията да се включат депутати от парламентарната група на ДПС, водени от председателя на й Делян Пеевски. Очаква се номинираният от всички областни съвети на Движението за председател на партията да говори за първи път пред хиляди български граждани от турски произход.

Темата "39 години от мирните протести" бе основна на заседанието на Областния съвет на ДПС.

На 26 декември при бунт в село Могиляне срещу смяната на имената милицията открива стрелба срещу мирните граждани. Простреляно е 17-месечното момиченце Тюркян Хасан от с. Каялоба. Заагиват още Айше Молла Хасан от с. Каялоба е и Муса Якуб от с. Китна.

39 г. след драматичните събития загиналото дете е символ на борбата за човешки права и е най-известната жертва на т. нар. възродителен процес.

Между 24 декември 1984 година и 29 декември 1989 година България се променя коренно – извършен е най-големият процес на етническо прочистване от периода на Студената война.

Насилствено се променят имената на 850 000 български турци.

При сблъсъци, протести и атентати са убити 29 души, над 1000 са изпратени в отворения отново трагично известен лагер Белене, стотици са изселени в други части на страната.

Освен на живите, режимът посяга и на мъртвите – гробищни плочи били изтръгвани, заличавани били рождените имена на покойниците, за да се заменят с новите, които държавната власт налагала.

В памет на Тюркян на мястото на протеста е издигната чешма,

край която всяка година на 26 декември се провеждат възпоменателни митинги.

Преди 10 години в Одрин беше издигнат паметник на загиналото бебе, а на неговото име беше именуван парк в един от кварталите на града.

Какво всъщност се е случило в края на 26 декември 1984 г., деня, който се определя като най-тежкия във "Възродителния процес" от тогавашните тоталитарни власти?

Два дни преди това - на 24 декември, по плана на общинския партиен комитет на с. Бенковски започва смяната на имена на българските турци с български в селата Горски извор и Каялоба.

Процесът преминава спокойно и без съпротива от страна на населението. На следващия ден рано сутринта от Горски извор към тогавашния център на селищна система - Бенковски, се отправят около 2000 души. Множеството се насочва към местния партиен комитет.
Хората настояват за обяснение за случилото се предишния ден мероприятия и да получат старите си паспорти. Множеството е изтласкано от милиционери и пожарникари в края на селото.

Групата обаче продължава да нараства на около 2500-3000 души

Налага се по спешност да се изпратят подкрепления от окръжните управления на МВР и на Гражданска отбрана в Кърджали и Смолян. Изпратено е и подкрепление от т.нар. барети - от военновъздушно поделение на Голо Бърдо, които са в района от началото на възродителния процес.

Пристигат и екипи огнеборци от Кърджали и Златоград с противопожарни автомобили, пригодени за разпръскване на протестиращи с водни струи.

Напрежението ескалира. Протестиращите излъчват свои представители, които провеждат разговори с официалните власти, след които хората се разотиват.

Докато вървят преговорите, група хора обграждат кметството в Горски извор, което се охранява от 4-ма милиционери. Сградата е обкръжена, а прозорците ѝ са изпочупени с камъни.

Протестиращите настоявали да получат обратно паспортите си. На място са изпратени още милиционери, които успяват да разпръснат протестиращите.

В края на деня в селата Горски извор и Бенковски са изградени временни милиционерски участъци.

На 26 декември рано сутринта към Бенковски се насочват хора от две посоки - първата от с. Каялоба, Горски извор и Китна, а втората - от с. Пресека и Добромирци.

Към 9 ч протестиращите, идващи от Каялоба и Горски извор, достигат рубеж на МВР, изграден извън селото. Следва сблъсък и намеса на гранични войски, при който хората са изтласкани.

Към 9,45 ч от посока с. Могиляне към Бенковски идва нова голяма група от мъже, жени и деца. Сред тях е и Тюркян, която е носена на ръце от майка си.

Множеството е посрещнато от милицията от Кърджали и поделението на ВВС. Някои от разгневените хора хвърлят камъни и дървета срещу униформените.

Следва физическа разправа с групата. Униформените започват да бият с юмруци, ритници и палки. Опитват се да изтласкват тълпата с щитове. Намесват се и огнеборците, които насочват към хората силни струи вода от противопожарните автомобили.

"Интересно е, че поемаха стоически цялата вода на пожарните цистерни", отбелязва тогавашният началник на Окръжното управление на МВР в Кърджали полк. Атанас Кадирев. Това става дни по-късно по време на служебно съвещание на ръководния състав, проведено на 4 януари 1985 г.

Напрежението се повишава още повече и униформените откриват стрелба. Резултатът е 3-ма загинали, сред които и невръстната Тюркян. Участници в разпръскването на протестиращите твърдят, че бебето не е загинало от куршум, а е било смачкано и задушено от тълпата.

Какво точно е причинило смъртта на Тюркян, едва ли има значение. Безспорно е, че тя е най-невръстната жертва на т.нар. възродителен процес.

В Момчилград пускат танкове срещу бунта.

Студентите турци от Кърджали и Момчилград тръгват от София към родните си места за Нова година и с намерение да направят мирен протестен митинг. На гарите в двата града са посрещнати от милиция и ескортирани до домовете си със заповед три дни да не излизат. След завръщането си в София след Нова година много от тях са арестувани, някои са изпратени в лагера в Белене.

Още в самото начало на „възродителния процес” се стига до сблъсъци и жертви. Протести в Момчилград, Джебел и с. Груево, в които са убити още четири човека, ранени са десетки, арестувани са стотици.

В потушаването на протестите участва и армията. Голяма част от арестуваните са изпратени в лагера на остров Белене.

"Фахри Сейдахет, млаши агроном, един от участниците и свидетелите на събитията: През есента на 1984 г. по време на насилствената смяна на имената ни отидох в Чанка и Токачка. Заедно с Мюмин Кьосе Юмер, Халил Мехмет и братята Бурхан и Орхан Неджип се събрахме на заседание да обсъдим положението. Измислихме и парола за похода на населението, която по-късно променихме според ситуацията. Когато армията и милицията обкръжиха селяните, стана ясно, че освен да се съпротивляваме, друг изход няма.

26 декември, вторник, бе пазарен ден в Момчилград. Каквото щеше да става, тогава щеше да е. Площадът започва да се запълва. Народът пристигаше тук, за да защити имената си, турското си самосъзнание.

В 12 ч с група от около 10 души започнахме похода. Отидохме до общинския комитет на БКП и до общинския съвет. Блъснахме вратата на общината и влязохме вътре. Имахме намерение да изгорим регистрите с имената.

Тогава пристигнаха 150 души от пограничните войски и ни обкръжиха. На пушките им бяха надянати щикове. Тръгнахме към градския площад. Откъм Кърджали пристигнаха танкове (според ген. Чергиланов - бронетранспортьори. Ген.-лейт. Петър Чергиланов е началник на Трето управление на ДС - Военно контраразузнаване), пожарникари и милиционери. Подкараха танковете срещу тълпата.

Нервите ни се опънаха, кръвта в жилите ни замръзна. С двегодишното си дете на ръце Салиха Салих излезе напред, застана пред танковете и извика с все сила: "Какво чакате? Стъпчете ни! И да ни смажете, пак ще си останем такива, каквито сме!".
Из "Сломиха хората от Момчилград" от Алиш Саит (в. "Права и свободи", 15 април 1991 г.)

Безспорен връх в съпротивата е в Ябланово. След тридневна обсада танковете на Трета българска армия, БТР-и, милиция и „червени барети“ влизат в селото. В акцията участват и бойни хеликоптери. Офицерите от Държавна сигурност-Сливен извършват насилственото преименуване. Различни източници съобщават между 1 и 34 убити, 30 са настанени в болница с огнестрелни рани.

По време на т. нар. Възродителен процес против волята им са сменени имената на 850 000 мюсюлмани.

На протести излизат общо ~ 40 000 души.

Срещу някои е упражнено против собствената им воля физическо/психическо посегателство и/или против волята им са изселени в друго селище, над 1000 човека са изпратени в затвори или/и в лагера Белене, десетки са ранени, убити са 29 души , трима са разстреляни като терористи през 1988 г., 9 протестиращи и 1 войник загиват.

„Не искам да си спомням за декемврийските събития – това са най-лошите времена, които изживяхме в България тогава“, казва днес Хасан Халил, свидетел на случилото се през 1984 година, когато е бил учител.

„Не бяхме съгласни да си сменим имената. Майчините имена бяха насилствено сменени“, добави той.

Освобождават го от училището, а след това го изпращат на остров Белене.

„След като се върнах ми казаха, че мога да работя само в селското стопанство, строителството и животновъдството. Бяхме принудително изселени в Турция и живея в град Бурса“, допълни Халил.

Съдбата на Халил споделят стотици хиляди български граждани от турски произход.

Идеолози на Възродителния процес са Тодор Живков, Милко Балев, Георги Атанасов, Пенчо Кубадински, Стоян Михайлов, Александър Лилов, Димитър Стоянов, Петър Младенов, Георги Танев, а от партийния елит на българските турци Шукри Тахиров (Орлин Загоров), Сюлейман Гавазов, Али Алиев, Фахредин Халилов (Камен Калинов), Юсеин Мемишев, Мустафа Мюслюмов, Мехмед Бейтуллов (Максим Благоев), Исмаил Джамбазов и други]

Възродителният процес предизвиква силно охлаждане в двустранните отношения между България и Турция, като двете страни започват пропагандна война, уличавайки се една друга в проблеми с малцинствата и по други теми и опитвайки се да ангажират в спора и други страни.

С времето тези събития довеждат България до международна изолация, като страната е критикувана от: американски и западноевропейски медии, правозащитни организации, държави с преобладаващо мюсюлманско вероизповедание.

След началото на перестройката т. нар. възродителен процес започва да се превръща в определена тежест/обтегнатост и за българо-съветските отношения.

Масовото изселване от 1989 г. намира широк отзвук в световния печат, създавайки негативно впечатление за стопански и политически хаос в страната. В резултат на това повечето западноевропейски и/или американски банки спират отпускането на нови заеми за управляващото българско правителство, което вече се намира в тежко финансово положение, и предизвикват финалното повишаване на нивото на дълговата криза от 1987 до 1994 г.

През 1991 г. заради Възродителния процес са повдигнати обвинения срещу тогавашни държавни ръководители и членове на Политбюро на ЦК на БКП: Тодор Живков – председател на Държавния съвет и генерален секретар на БКП, ген.полк. Димитър Стоянов – министър на вътрешните работи от октомври 1973 до декември 1988г, Петър Младенов – министър на външните работи 1971-1989г, Георги Атанасов – секретар на Централния комитет на БКП през 1977-1986 отгоаварящ за организационната политика в чиито функции влизат въпросите отнасящи се до Възродителният процес и през 1986-1990г министър-председател и Пенчо Кубадински- член на Политбюро на ЦК на БКП и Председател на Националния съвет на Отечесвтения фронт. Първоначалният състав на обвинението е чл. 162, ал. 1 от Наказателния кодекс и се отнася до проповядване и подбуждане на расова и религиозна вражда. През 1993 г. обвинението е заменено с ново, формулирано като „престъпление по служба“.

През следващите години делото е разделено на 5 отделни дела. През февруари 1995 г. Военната колегия на Върховния съд, при поредно връщане на делото за доразглеждане, издава изрично указание да бъдат разпитани всички, които имат отношение към репресиите в периода 1984 – 1989 г.

Това значително забавя и затруднява по-нататъшните следствени действия. В края на 1997 г. обвинителният акт е внесен, но след няколко месеца състав на Върховния касационен съд връща делото за доразследване с аргумента, че това указание не е изпълнено.

През 1998 г. делото е прехвърлено от прокуратурата на въоръжените сили към Софийската военноокръжна прокуратура заради промяна в Наказателно-процесуалния кодекс. В началото на 2007 г. има изказвания от прокуратурата, че делото може да бъде прекратено заради изтичане на давността.

Междувременно обвиняемите Кубадински, Живков, Стоянов и Младенов умират.

Така една от най-срамните страници в най-новата българска история - т..нар. Възродителен процеес не получава своето възмездие, а споменът от онези трагични дни продължава да гори като открита рана в съзнанието на българските турци.