Житие на св. цар Борис, покръстител на българите
Бог, Който "произведе от една кръв целия човешки род да обитава по цялото земно лице, като назначи предопределени времена и граници на тяхното обитаване" (Деян. 17:26), не преставаше през вековете да се грижи за всички народи, а свидетелствуваше за Себе Си с благодеяния, като им пращаше от небето дъждове и плодоносни времена и изпълваше сърцата им с храна и веселост (Деян. 14:17). И всичко това Той правеше от любов към тях, "за да търсят Господа, та не биха ли Го някак усетили и намерили, макар Той и да не е далеч от всекиго измежду нас, защото ние чрез Него живеем и се движим, и съществуваме" (Деян. 17:27-28). В благостта Си Той промисли и за българския народ. След като този народ се бе настанил в границите на днешното наше отечество, Бог благоволи да издигне сред хановете му св. цар Борис, когото подбуди да просвети със светлината на Евангелието своята страна, тънеща дотогава в мрака на езичеството.
"О, каква бездна, богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища!... Защото всичко е от Него, чрез Него и у Него. Нему слава во веки. Амин" (Рим. 11:33,36).
Българският народ бил съставен от прабългари, дошли със своя хан Исперих в 680 година в днешна Добруджа и Дунавска България, и от славяни, които прабългарите заварили, вече настанени, по почти целия Балкански полуостров. Прабългарите робували на разни жалки суеверия: били идолопоклонници, занимавали се с гадания и заклинания, вярвали в амулети, в добри и лоши дни, предавали се на срамни езически игри, били многоженци и се веселели с бесовски зрелища и песни. И славяните били езичници: почитали разни божества. Бог на огъня им бил Сварог, на слънцето - Дажбог, на светкавицата - Перун и пр. За жертвоприношенията си нямали храмове, а ги извършвали на открито - край извори и под големи дървета. Те не познавали истинския, живия Бог, "Който е сътворил небето и земята, морето, и всичко, що е в тях" (Деян. 14:15), а се покланяли на природни стихии и принасяли жертвите си на бесовете (1 Кор. 10:20).
В тоя мрак гинел народът ни и нямало кой да го просвети. Дивите, жестоки нрави правели живота за по-слабите тежък и непоносим. Безправие, кражби, убийства царели навсякъде! Потисничество, гнет, робия съпътствували съдбата на обикновените хора. Безпросветна тъмнина била простряла черно крило над цялата наша страна.
Но ето, над това жалко езическо население изгряла, по Божия милост, светлината на Евангелието. Чула се благата вест за спасението. Разнесла се мирната проповед за любов и братство между всички люде. Онзи, Който в началото на творението казал: "Да бъде светлина!" и се появила светлина (Бит. 1:3), и Който затова е наречен "Отец на светлините" (Иак. 1:17), благоволил да запали светлината на вярата в сърцето на св. цар Борис и чрез него да разгори огъня на светата християнска вяра в целия български народ.
Още преди покръстването християнството взело да се разпространява по нашите земи. Славянските племена, които населявали тия места, били поради по-кротките си нрави и поради липсата на развит езически култ по-склонни да приемат Евангелието. Затова християнството сравнително лесно пуснало корени между тях. Така че, когато хан Исперих завзел земите на юг от Дунава, мнозина измежду славяните били вече християни.
Някои от по-властните ханове, чужди на всякаква веротърпимост, не само явно проявявали неразположението си към християнството, но предприемали и гонения против християните, като разрушавали храмовете им и избивали свещениците им. Това те правели обикновено във време на война.
Крум Страшни (802-814), неговият син Омуртаг (814-831) и внукът му Маломир (831-836) били усърдни идолопоклонници. По време на своите набези във византийските земи те пленявали християни - славяни и гърци, откарвали ги в плен в своите владения и едни хвърляли в тъмница, а други убивали. Но християнството започнало въпреки всичко да прониква и сред българите. Някои тайно взели да вярват в Христа, приели свето кръщение и заедно със семействата си напускали страната и бягали в християнска Византия. Знае се, че българският хан Телериг бил в близки връзки с византийския двор и когато в 777 г. избухнал бунт срещу него, той забягнал в Цариград и тук се покръстил.
При византийския император Лъв Арменин, иконоборец, хан Крум превзел гр. Средец (сегашна София), разрушил до основи старинния храм "Св. София" и осъдил на посичане с меч около 6000 военни лица, както и много други мирни граждани-християни. Това било в 809 г. Упоен от военните си успехи, той стигнал до град Дебелт (недалеч от днешния гр. Бургас), пленил всичките му благочестиви жители заедно с епископите Георги и Петър и ги отвел в плен в 812 г. Следната година той се опитал да превземе и Цариград, но не успял. Тогава обсадил град Адрианопол (днешен Одрин), три месеца го държал в тежка обсада и откарал в България много пленници. Между тях били Одринският митрополит Мануил, гръцките епископи Георги Дебелтски, Лъв Никийски, някои свещеници и ученият Кинамон "по външна хубост мъж великолепен, а по душевната си красота по-славен и по-божествен от своите съвременници", както казва за него блаженият Охридски архиепископ Теофилакт. Жестоко страдали тези християни-пленници.
Но чудният Божи промисъл обръщал злото в добро. Пленниците станали мисионери на Христовата вяра сред езическото българско племе. Кинамон попаднал в двореца. Поради голямата си образованост и благост на характера той бил използуван в ханския двор за възпитател. Другите благородни пленници проповядвали християнството между славяни и прабългари, разколебавали ги в езичеството и дори успели да покръстят мнозина. За кратко време християнството си пробило път навсякъде. То даже взело да прогонва тъмнината на езичеството и от ханското семейство.
Ала князът на мрака, лукавият враг на човешкото спасение, като съзнавал, че краят на господството му сред българите наближава, не можал да търпи и повдигнал яростно гонение против християните.
Приемникът на Крума, Омуртаг (814-831) виждал в християнството опасност за България, затова предприел преследване против изповедниците на Христовото име в пределите на своята държава. Той искал от вярващите в Христа да се покланят на езическите идоли. Които не се подчинявали, били хвърляни в затвора, а мнозина били осъдени на смърт. Превъзходният възпитател на ханските деца Кинамон, като всеобщо уважаван човек, бил уговарян лично от Омуртага да се откаже от християнството и се поклони на идолите. Кинамон останал твърд във вярата и смело проклел бездушните идоли. Това тъй разсърдило хана, че по негова заповед св. изповедник бил подложен на мъки, след което, окован във вериги, бил заключен в тъмница, дето и лежал до смъртта на Омуртага.
Друг бележит страдалец за Христа по това време бил Одринският митрополит Мануил. Жестокият Омуртагов войвода Диценг заповядал да му отсекат ръцете до плещите и после да го разсекат целия на две. Подир всичките тия изтезания св. мъченик бил хвърлен за доразкъсване от зверовете. От тая жестокост се отвратили даже и войниците на войводата. Божият съд наказал мъчителя със слепота. Но с това не се изчерпил Божият справедлив гняв над него. Той бил обесен от своите хора. На негово място Омуртаг поставил още по-суровия войвода Цока. Той предавал на тежки мъчения християните, които не се покорявали на царската заповед и не се отказвали от Христа. Под неговия съд загинали епископите Георги Дебелтски и Петър, които безстрашно утвърждавали християните във вярата до последния си дъх. Тях мъчителят заповядал да бият с тояги и да им отсекат главите.
При това тежко гонение загинали над 370 видни християни, между които особено изпъквали Никейският епископ Леонтий, клириците Гавриил и Сионий, чиито глави били отсечени с меч, свещеник Парод, убит с камъни, и войводата Иоан.
Гонението било повсеместно. Св. Теодор Студит съобщава в едно свое кратко поучение, че Омуртаг издал заповед, според която всички християни трябвало да ядат, против своя християнски закон, месо в св. Четиридесетница, ако искат да останат живи. В противен случай ги застрашавали мъки и смърт. "Тогава се събрали на едно място - разказва св. Теодор Студит - множество християни пленници с жените и децата и между тях се вдигнал голям плач и ридание. От една страна, те мислели, че като вкусят месо, ще нарушат християнския закон и затова скърбели и плачели, а от друга страна, се боели от смъртта. Накрай мнозина от тях били победени и изпълнили заповедта на тиранина. Но от средата им се отделили 14 семейства, които казвали: "Няма да изпълним заповедта на нечестивеца и няма да ядем месо в св. Четири десетница…" Останалите християни ги увещавали да не се обричат в това тежко изпитание на смърт за такъв грях, който след това могат да очистят с изповед и покаяние. Але те решително отхвърлили това, надявайки се на Бога и на бъдещето наслаждение с вечните блага. Какво намислил онзи тиранин-властелин, след като видял тяхната непоклатима твърдост? - решил да убие едно го от тях, а жена му и децата му да даде като пленници на татарите, предполагайки, че останалите ще се уплашат и ще изпълнят волята му. Заповедта му била веднага изпълнена. Но останалите ни най-малко не се уплашили от това, а още повече се утвърдили и казвали: "Ние сме християни и имаме еднакво решение с нашия пострадал брат." За това доблестно изповядване на вярата те били обезглавени и починали в Господа" [1]
В първите три века, когато християнството било жестоко преследвано от гордите римски императори, то, вместо да бъде изкоренено, повече се усилвало. Разселваните при гоненията християни го разнасяли в местата на своите убежища и по такъв начин спомагали за разпространението на новата вяра. Въодушевлението било тогава толкова голямо, че на мястото на един мъченик се явявали десет други и по високия пример на храбрите Христови изповедници стотици и хиляди езичници се обръщали към Христа, пленени от мъжеството, добротата, любовта и великодушието на Христовите последователи. Кръвта на християните била семе за разпространяването му.
Така се случило и в България. Преследваните за Христа привлекли към себе си съчувствията на всички и станали причина навсякъде из нашата дотогава езическа родина да се говори с любов за новата вяра.
Омуртаг оставил за свой заместник най-малкия си син Маломир, понеже подозирал по-старшите си синове - Бояна и Звеница - в съчувствие към християнството.
Когато Маломир се възкачил на престола, брат му Боян го помолил да освободи от затвора мъдрия общ техен наставник и учител Кинамона и да му го остави на разположение. Молбата на Енравота-Бояна била изпълнена. Благодарният Кинамон, освободен от мрака на затвора, пожелал да се отплати на освободителя си, като го изведе от мрака на езичеството в светлите простори на християнството. Семето на неговата проповед паднало на добра почва. Княз Енравота с жадност слушал божествените поуки и като сравнявал високото евангелско учение от една страна, с дивите нрави на езичниците, а от друга страна, с добродетелното поведение на християните и като виждал в живота особено на съвременните нему мъченици могъщо и красноречиво потвърждение на благодатната сила на Евангелието, прегърнал истините на Христовата вяра и се покръстил. Оттогава той се отдал на пост, молитва и въздържан живот. Това не могло да се укрие от зоркото око на брат му, езичника Маломира. Той го повикал при себе си и строго му рекъл:
- Или се откажи от тоя чужд нам Бог, или още днес ще бъдеш предаден на тия оръженосци.
Княз Енравота кротко отговорил:
- Никой не може да ме отлъчи от Христовата любов - нито огън, нито меч, нито бич, ни каквато и да е друга мъка (Рим. 8:35-39). По-добре е за мене да умра за Христовото име, отколкото да живея беззаконие с нечестивите. Аз се гнуся от идолите на езичниците и почитам Христа, истинския Бог, на Когото и благоговейно се покланям.
Като чул това, брат му го осъдил веднага да бъде посечен с меч. По пътя към мястото, дето трябвало да бъде изпълнена присъдата, св. мъченик княз Енравота се изпълнил с благодатта на Св. Дух и изрекъл дивно пророчество:
- Тази вяра, за която аз днес умирам, ще се разпространи из българската земя, макар и да искате да я възпрете чрез моята смърт. Кръстният знак ще бъде забит навсякъде, ще се издигнат храмове на Бога и чисти свещеници чисто ще служат на чистия Бог и ще принасят хвалебни жертви на Животворящата Троица. А идолите и техните нечисти храмове ще се разрушат и ще изчезнат.
След тия думи св. мъченик кротко преклонил главата си под меча и чрез праведната си смърт преминал към вечния живот, за да застане пред Божия престол и да моли Всевишния за своето отечество и за тънещите още в мрака на езичеството свои сънародници. Това се случило в 833 година.
Пророческите слова на този блажен български мъченик се изпълнили много скоро. Само след 32 години България приела официално християнството. Но преди да се дойде до тази голяма радост, трябвало да се мине през родилните болки на скръбта, защото върховните блага се достигат чрез много жертви и страдания. Няма ли трудности, няма и растеж на волята в издръжливост. Няма ли страдания, няма и радост. В своята дивна премъдрост Бог води човеците през горнилото на изпитанията към победите на духа. Но поставяйки трудности по пътя им, Той не се забавя да ги озари своевременно с утехите на небето по думите на Писанието "Вечер настъпва плач, а сутрин - радост" (Пс. 29:6).
Три години след смъртта на светия мъченик Енравота-Боян брат му Маломир умрял бездетен. На престола се възкачил Пресиян, синът на Звеница, вторият Омуртагов син. Пресиян бил по-веротърпим и дори благосклонно разположен към християнството. По негово време нямало гонения против християните. В пределите на Българската държава влизали вече славяните по долното течение на р. Струма и голяма част от Славянска Македония. Християнското население бързо се увеличавало поради превземането на области, обитавани от многочислени славянски племена, новечето от които били приели вече християнството. Това наложило на Маломира да бъде по-внимателен към християните, за да не ги отблъсква от себе си.
