Велислва Дърева припомня хронологията на разправата на нацистите с чешкия журналист и антифашист Юлиус Фучик, екзекутиран от тях на 8 септември 1943 г., и прехвърля историческия мост към съвремието ни и днешните разправи с неугодни на "мейнстрийма" умове и съвести.

 

 

1.

8 септември 1943 г. 4 часа и 55 минути

Берлин. Затворът „Пльотцензее”.

Още е тъмно. И студено. Съюзниците бомбардират Берлин. Прожектори кръстосват небето. Няма ток. Екзекуциите започват в полунощ. На свещи. Смъртниците са подредени в редици по осем. Бесилките са осем. Осем куки на една стоманена греда. Осем ченгела. Като в кланица. В тази нощ загиват 186 антифашисти. Вилхелм Рьотгер, главният палач на Третия Райх, е превъзбуден и въодушевен. Тази нощ ще „заработи” от бонуси 11 160 райхсмарки. По 60 райхсмарки за всеки екзекутиран. Толкова струва животът на лъчезарния Юлиус. Тялото му ще бъде изпратено в патоанатомията на близкия медицински колеж за „изследователски цели”. Това е краят на един репортаж. Най-невероятният репортаж в световната журналистика.   

 

 

 

2.

Сватбеният трамвай

„Десет без пет. Чудесна топла пролетна вечер, 24 април 1942 г.”.

Така започва Глава първа на „Репортаж, писан с примка на шията”. В тази чудесна пролетна вечер един възрастен накуцващ господин бърза, доколкото това е възможно за професор Хорак…

Достолепният господин е Юлиус Фучик, 39-годишен, редактор на „Руде право”, член на Централния комитет на Чехословашката комунистическа партия. Бърза за нелегална среща в дома на семейство Йелинек. Знае, че Мирек, на когото има пълно доверие, няма да му съобщи нищо ново, но все пак отива. В нарушение на всички правила Мирек е дошъл с жена си. След броени минути Гестапо разбива вратата. В квартирата нахлуват девет души. Единият гестаповец, висок и хърбав, е оберкелнерът от кафене „Флора”. Вместо молив държи револвер. Йозеф Бьом. 

„Те не ме виждат, аз съм в ъгъла, зад вратата. Ако стрелям, ще загинат всички. Ако не стрелям, те ще постоят в затвора година-две. Ние с Мирек няма да се спасим, нас ще ни измъчват… От мен нищо няма да научат, а от Мирек? Човек, който се е сражавал в  Испания, две години е бил в концлагер във Франция -  не, такъв няма да те подведе. Имам две  секунди  за размисъл. Моят изстрел с нищо няма да помогне, аз ще се избавя от мъченията, но ще жертвам четирима другари.

Излизам от укритието. „А-а, още един!”. Удар в лицето. Втори. Трети. Точно така си го представях… Хвърлят ме в камионетката. Минаваме покрай един трамвай. Вагонът е украсен с бели гирлянди. Сватбен трамвай посред нощ? Сигурно бълнувам…”

Откарват го в двореца „Печек”. На четвъртия етаж. Там е отдел 11-А-1 за  борба  с комунизма. „Това даже е любопитно”, пише Юлиус. Хърбавият гестаповец го черпи цигара, ръчният му часовник показва 11 часа. Точно един час след нелегалната среща. Журналистът забелязва и помни всеки детайл. В стаята за разпит радиото работи.

После… После започва адът.

„Удар. Втори. Трети... Фамилия? Говори! Адрес? Говори! С кого се срещаш? Говори! Явки? Говори! Говори! Говори!...

По  радиото – полунощен сигнал. Кафенетата затварят, последните  посетители на ресторантите си тръгват... Хърбавият се усмихва.

 - Наред ли е всичко, господин редактор?

Кой им е казал?

 - Виждаш, всичко ни е известно. Говори!  Бъди  благоразумен. 

Да бъда благоразумен, значи да бъда предател. Аз съм неблагоразумен.

 - Вържете го!

Един часа. Минават последните трамваи, улиците опустяват...

- Кой  още е в Централния  комитет? Къде са вашите радиопредаватели? Печатници? Говори! Говори! Говори!...

Два часа. Прага спи, някъде проплаква дете…

 - Говори! Говори!

Прокарвам език по венците, мъча се да преброя колко зъба са ми избили. Не успявам. 12, 15, 17? Не, толкова са гестаповците, които ме разпитват. Някои вече са изморени. А смъртта още се бави...

Три часа. Метат улиците... Довеждат жена ми.

 - Познавате ли го?

 - Не, не го познавам!

Казва и даже с поглед не издава своя ужас. Милата!...      

Отведоха я. Простих се с нея с най-веселия поглед, на който съм способен.

Четири часа. А смъртта не идва…

Пет часа, шест, седем, десет, обед. Работниците отиват на работа и се връщат, децата отиват на училище и се връщат, мама приготвя обеда, другарите взимат предпазни мерки, ако аз проговоря. Не, не се бойте, няма да ви издам! Краят е по-близък. Всичко е като в сън.

Ударите се сипят, заливат ме с вода, нови удари, и отново: „Говори, говори, говори!”. А аз още не мога да умра….

Пет следобед. Всички са уморени. Бият по инерция. Изведнъж, от някаква далечност, звучи тих, ласкав глас:

 - Er hat schon genug! (Готов е!)…

Отново ме карат някъде, отново минаваме покрай сватбения трамвай с белите гирлянди, сигурно това е сън, трескаво бълнуване, агония или самата смърт. Не чувствам нищо, такава лекота, като глухарче, още едно издишване – и край. Край? Не, още не… Някаква жена ми дава лекарство и пита какво ме боли… И отново всичко изчезва… И отново, отдалеко, от някаква безкрайна далечина, чувам тих, ласкав глас, който ми носи облекчение:

 - Няма да доживее утрото.

 Десет без пет. Чудесна топла пролетна вечер, 25  април 1942 г.”.

Така завършва Глава първа.

Това е само началото.

 

3.

Седем седмици

Инквизициите ще продължат седем седмици.

Седем седмици Юлиус агонизира в затвора „Панкрац”, в килия № 267 - „седем крачки от вратата до прозореца”. Всеки ден фелдшерът на затвора докладва, че Юлиус е „Transportunfahid”, т.е. не може да се движи. Не може очите си да отвори, не може да помръдне дори един пръст, не може да се храни, не може лъжица супа да преглътне. На всеки час в килия № 267 влизат два чифта ботуши и едно куче, немска овчарка. Наглеждат „страшния комунист” – жив ли е, мъртъв ли е.

Всеки ден го хвърлят на една носилка, товарят носилката на една камионетка и го откарват на разпит в двореца „Печек”. „Забавно е това пътуване по пражките улици: 5-тонна камионетка, предназначена за 30 арестанти, хаби бензин за единствен затворник, и двама есесовци отпред, двама отзад, с револвери, хищно гледат едно полумъртво тяло, пазят го да не избяга”. По време на тези „забавни пътувания” Юлиус губи съзнание. Свестяват го. Правят му очни ставки. Черпят го цигара. Той не може да държи цигара...

Всеки ден издевателстват над жена му. Августа, наричана Густа, е в „Панкрац”, в единочка. Всеки ден й съобщават любезно, че Юлиус е умрял при инквизициите, че се е обесил, че си е срязал вените…

И така – седем седмици…

Най-страшното в тези седем седмици не са мъченията. Не. Най-страшното е името на предателя. Мирек. 

Юлиус се учи да пълзи, да ходи, да се храни… В килия № 267 стават чудеса. В килия № 267 пеят! И други чудеса стават в Пеещата килия… Юлиус започва да пише. На продълговати листчета цигарена хартия. 167 листчета, изписани с молив, изнасяни тайно и съхранявани в бурканчета от сладко, заровени в цветната леха на пани Иржина Завадска… 

 

4.

Един есесовец от Съпротивата

В края на юли 1942 г. в килия № 267 се появява красив есесовец, около 40-годишен, чех. Адолф Колински, наричан Колин. Привидно обискира Юлиус и пита: „Не искате ли да предадете нещо навън? Или да напишете нещо? Не сега, разбира се, а в бъдеще: как попаднахте тук, предаде ли Ви някой, кой как се държа…За да не загине заедно с Вас това, което Вие знаете”… След минута донася цигарена хартия и молив. Юлиус ги скрива. И после дълго не се докосва до тях.   

„Твърде хубаво е това - не мога да се доверя. Твърде хубаво е: тук, в мъртвия дом, да срещнеш човек в мундир, но не враг, от когото не очакваш нищо, освен ругатни и побои, а човек, приятел, който ти протяга ръка, за да не загинеш безследно, за да ти помогне да предадеш в бъдещето това, което си видял, за миг да възкресиш миналото за тези, които ще живеят след теб. И именно сега! В коридорите изкрещяват фамилиите на осъдените на смърт; пияните от кръв есесовци ругаят свирепо…. Именно сега подобна среща е невероятна, не може да е истина, това е капан”...

Така си мисли Юлиус. Няколко пъти повтаря „Именно сега!”. Защо? След атентата срещу Райнхард Хайдрих, обергрупенфюрер на СС, шеф на РСХА, на Гестапо и на протектората Бохемия и Моравия, генерал от полицията и инициатор на конференцията във Ванзее, в „Панкрац” е наложено „обсадно положение”, а в протектората нацистите обявяват „Акт на отмъщение“ (Racheakt).

Започва тържеството на масовото унищожение, заличават Лидице, всеки ден хиляди тръгват към концлагерите или директно на разстрел, камари трупове, и една тежка воня на кръв и разлагаща се плът… Нацистите „работят” неуморно, страстно, с упоение…

И в този момент се появява той, в есесовската си униформа. Не говори на немски. Не ругае. Не бие. Спокоен, внимателен, зорък. Успокоява паникьорите, ободрява отчаяните, възстановява  скъсаната нишка за връзка с хората на свобода. Той е на служба при нацистите с ясна цел. Адолф Колински е от стар чешки род, представя се за германец, за да попадне като надзирател в Панкрац и да помага на чешките антифашисти. Един невероятен човек, който съзнателно и доброволно влиза в зиналата паст на звяра.

Адолф Колински: „Аз отивах на дежурство и му носех хартия и молив. Той ги криеше в дюшека. След обхода на всяко крило - а те бяха три, обходът отнема 20 минути – аз спирах до килия 267, почуквах на вратата и казвах тихо „Можете да продължавате!”. Докато Фучик пишеше, аз се разхождах близо до килията. Ако ме извикат, потропвах два пъти. И той прекъсваше работата си. Той можеше да пише само в дните на моите дежурства. Случваше се да напише страничка-две и и толкоз. Понякога в неделите, когато в затвора е по-спокойно, ако въобще можем да кажем това за този затвор, пишеше и по седем страници. Имаше дни, когато Фучик не можеше да пише, тъгуваше. Значи беше научил за гибелта на някой от своите другари”…

Юлиус започва да пише не по-рано от септември 1942 г. Последното изречение – „Хора, обичах ви, бдете!” - е от 9 юни 1943 г. След два дни е прехвърлен в Берлин, в затвора „Пльотцензее”.   

 

5.

Портрети от „Панкрац”

Затворът „Панкрац” носи името на близката църква - „Св. Панкратий”. Още като дете светецът имал щастието да види Иисус Христос, св. Петър и св. Павел го ръкополагат за епископ на Тавромения (в Сицилия), а злите служители на началника Артагаст го погубили…

В затвора с име на светец нацистите гилотинират 1079 антифашисти. Днес гилотината е музеен експонат. 

Юлиус Фучик ни е оставил страховита галерия  от образи на гестаповци и есесовци, на инквизитори и надзиратели, германци и чехи, в цялото им нищожество и подлост, низост и жестокост, садизъм и смехотворност. „Те малко говорят за нацизма и знаят за него също толкова. Те се борят не за някаква идея, а за самите себе си”, пише Юлиус.

Всевъзможни типове вилнеят в „Панкрац” – тъпи, безпросветни, звероподобни туловища, те знаят само да бият, да пребиват, да мачкат; и едно тлъсто, пискливо и злобно СС-тенорче; и едно гномче, което скача върху табуретка, за да провежда разпити; бивши хамали, доячи, ковачи, шивачи; един немски обущар, станал гестаповец, за да не отиде на Източния фронт, но разбрал, че и на фронта, и в Гестапо, и в Райха всичко е „Ех, Scheissee!”; един работник от пивоварната в Будейовице, потърсил по-лек живот при нацистите, за да стигне до извода „Всичко отиде в кенефа!”… 

И Зандер, дребно, жлъчно, меркантилно човече.

И Фридрих, сух, мрачен субект със зли очи и зла усмивка, прочут убиец на немски антифашисти. „Неговата страст са мъртвите. За него невинни няма. Обича да разпитва жени... Понякога изважда седем малки урни и казва: „Тези седмината ги ликвидирах собственоръчно. Ти ще си осмият”. Обича да прелистват стари „дела” и да произнася имената на вече убитите: „Ликвидиран! Ликвидиран!”. Другата му страст е разкошът. Това е стимул за неговото усърие”.

Йозеф Бьом, гестаповецът-оберкелнер, жадува за кариера. Неговата страст е „ловът на хора, възможността да се распорежда с техния живот и тяхната смърт. Има цяла мрежа от провокатори. За него разпитите са скучно занимание. Главното му удоволствие е да арестува и да наблюдава хората, очакващи неговото решение”.

Най-големият успех на Бьом е ареста на Юлиус. Опитва се да го подкупи, да го изкуши, да го вербува. „Понякога ме извежда, като примамка, седим в едно ресторантче и наблюдаваме човешкия поток… След многочасов разпит ме качи на своята кола и преминахме през цяла Прага”, пише Юлиус. „Ето, ти си арестуван, - философства Бьом, - погледни,  нещо изменило ли се е? Хората се разхождат, смеят се, животът си върви, сякаш теб никога не те е имало. Нима не искаш да се върнеш тук? Колко красива е Прага! И ще си остане същата, когато теб няма да те има”…

Юлиус му отговаря: „И ще стане още по-прекрасна, когато вас няма да ви има”. И тогава Бьом изважда своя пистолет: „Нас вече нищо не може да ни спаси. Виж, последните три куршума пазя за себе си”…

Началник на затвора е Соп, дошъл от Полша. За разлика от Бьом разбира, че изход няма. „Падението на нацизма означава и неговото падение, край с неговото благополучие, край с великолепната квартира и с неговия елегантен вид… Той е невисок, винаги елегантен в униформата на унтерщурмфюрер от СС, благопристоен, самодоволен, обича кучетата, лова и жените. Той е груб, жесток, невежествен, типичен нацист, готов да принесе в жертва всекиго, за да оцелее… Той е напълно  безчувствен, не щади никого. Заради личната си изгода е станал нацист, заради личната си изгода ще остане верен на нацизма до последната си минута”. 

Юлиус е потресен, омерзен от гестаповците-чехи:

„Това бяха зверове, говорещи чешки, с палки и железни пръти. Те така изтезаваха чешките затворници, че много гестаповци-немци не издържаха това зрелище. Тези мъчители не се позоваваха лицемерно на интересите на своята нация или на германската държава, те измъчваха и  убиваха просто от садизъм. Те избиваха зъби, биеха така, че да ти спукат тъпанчетата, изтръгваха очните ябълки, пробиваха черепа, пребиваха до смърт с нечувана жестокост, която нямаше друг източник, освен една зверска натура. Всеки ден аз виждах тези палачи, бях принуден да говоря с тях, да търпя тяхното присъствие, от което всичко наоколо се изпълваше с кръв и стенания”…

Това е политическата армия на нацизма - все специални избраници, кариатиди на Райха, опора на обществения ред.

И сред този бездънен ад – трима чехи-антифашисти. Адолф Колински, наричан Колин, в сивозелената си есесовска униформа, Ярослав Хора в черния мундир на чешката полиция и чичко Скоржепа (Юлиус не ни е оставил друго име) в белезникавата униформа на коридорен надзирател („хаусарбайтер”).

Ярослав – „Прекрасна, чиста душа, чувствителен, скромен и смел. Без  поза и без страх. Човек на категорическия императив”.

Чичко Скоржепа – „Майстор на нелегалната работа в затвора. Най-надеждният разузнавач. Внимателен и находчив. Стотици бележици са минали през неговите ръце, и нито една не е е заловена от нацистите. Безстрашен  боец. Истински човек. Комунист. Запомнете тези хора!”, пише Юлиус.

Колин и Ярослав ще спасят и съхранят бъдещата книга на Юлиус. Каква е съдбата на чичо Скоржепа не знаем. 

 

6.

„Езерото на червеноперките”

Затворът „Пльотцензее” се намира в Берлин, край малкото езерце „Plötzensee”, което означава „Езерото на червеноперките”. Построен е през 1879 г., простира се на 62 декара, побира 1200 политически  затворници, включва административни сгради, лазарет, параклис, жилища за персонала и тухлена барака за екзекуции. „Пльотцензее” е един от 11-те центъра за ликвидиране на враговете на Фюрера. Тук са извършени над една трета от екзекуциите в Райха. Тук антифашистите изчакват присъдите на специалните политически съдилища (Sondergerichte) и на висшия специализиран съд на Третия Райх (Volksgerichtshof).

От 1890 до 1932 са обезглавени с брадва 36 души, осъдени за убийство. От От 1933 до 1936 г. са обезглавени с брадва 45 души. До април 1945 г. са екзекутирани 2891 антифашисти.

На 14 октомври 1936 г. Хитлер разпорежда екзекуциите да се извършват с гилотина. Гилотината е пренесена в „Пльотцензее” при строга секретност от затвора в Баден. Осъдените на смърт прекарват последните си дни в окови в Дом №3, „къщата на мъртвите”. От гилотината ги дели малко дворче.

През 1942 г. бараката за екзекуции е „обзаведена” със стоманена греда с 8 железни куки за месо, като в кланица. За да бесят по 8 души наведнъж. 

Палачите получават заплата от 3000 Райхсмарки (РМ) и специален бонус от 60 РМ за всеки екзекутиран, по-късно бонусът е вдигнат до 65 РМ. Палачът работи на пълен работен ден. Семействата на убитите получават „фактура за разходите” и трябва да платят по 1,50 РМ за всеки ден задържане в  „Пльотцензее”, 300 РМ за екзекуцията и 12 пфенига за пощенски разходи.

Тук са екзекутирани 1716 германци,  677 чехи, 253 поляци и 245 французи. Сред тях – 300 жени. А също – 50 антифашисти от „Червения оркестър”, студентите от съпротивителното движение „Бяла роза”, участниците в атентата срещу Хитлер - операция „Валкирия”.

Телата се изпращат за „изследователски цели” в медцинския колеж на Херман Щиф. Той особено се интересува от ефектите на стреса върху менструалния цикъл и написва 230 доклада…

Днес бараката за екзекуции, с осемте бесилки и гилотината, е музей. На мемориалната стена пише „На жертвите на диктатурата на Хитлер през годините 1933-1945 г.”

 

7.

Съдията

Висшият специализиран съд на Райха е Volksgerichtshof, създаден с декрет на Хитлер на 24 април 1934 г., непосредствено след провала на нацисткия съд на Лайпцигския процес. Съдиите са с 5-годишен мандат и се назначавт лично от Хитлер.

След началото на ВСВ Volksgerichtshof осъжда 225 000 поданици на Райха. В добрия случай присъдите са доживотен затвор, в обичайния – смърт.

От 1942 г. председател на Volksgerichtshof е Роланд Фрайслер, 40-годишен, доброволец в ПСВ, през 1915 г. попада в руски плен. Той е толкова ловък, хитър и притворен, че става член на РКП (б) и продоволствен комисар по време на гражданската война. През 1920 г. се връща в Германия, завършва право в Йена, 1922 г. – доктор по право, 1924 г. - адвокат.

И настъпва неговият  миг: юли 1925 г. - член НСДАП; 1932 г. - депутат в Пруския ландтаг; 1933 г. – депутат в Райхстага, председател на комисията по наказателно право на Академията по немско право, автор на нов нацистки НК; юни 1934 г. - държавен секретар на министерство на правосъдието;1942 г. участва във Ванзейската конференция, същата година Хитлер го назначава за председател на най-бруталната съдебна институция в Райха - Volksgerichtshof .

От 1942 г. до февруари 1945 г. Volksgerichtshof издава над 5 200 смъртни присъди, само Фрайслер - над 2 600 смъртни присъди. Той други присъди не издава. Със садистично удоволствие чете смъртните присъди на жените-антифашистки.

Фрайслер е фанатичен нацист, проницателен, хладнокръвен, безжалостен, агресивен и отмъстителен. Визуално копие на Гьобелс. Хитлер казва, че каквото трябва да се направи, Фрайслер ще го направи.

Съдебните процеси са формални, смъртните присъди – предварително написани. За Фрайслер законите са предразсъдъци. На процеса срещу студентите от „Бяла роза” заявява откровено – „Нацизмът не се нуждае нито от право, нито от закон, за да осъди тези предатели!”. Фрайслер осъжда на смърт 50 антифашисти от „Червеният оркестър”, вкл. българката Кръстана Янева. Тя е гилотинирана.

Унижава подсъдимите, нарича ги „парцали, пачаври, боклуци, лайнари, болшевишки курви, комунистически свине”. Минава покрай тях и ги налага с юмруци. Замерва адвокатите с НК. Тонтехниците непрекъснато пренастройват микрофоните - Фрайслер крещи неистово. 

През октомври 1943 изпраща на гилотината Елфриде Шолц, сестрата на Ерих Мария Ремарк: „Брат ти ни избяга, но ти няма да ни избягаш”.

Процесът срещу участниците в атентата срещу Хитлер е заснет, за да се върти по кината. Подсъдимите не губят самообладание, държат се дръзко: „Днес става въпрос за главата ми. Утре ще става въпрос за главата Ви!”; „Вие ще ни предадете палача. Утре хората ще  Ви влачат жив из сметищата!”; „Побързайте с бесенето, иначе ще Ви обесят по-рано от нас!”… Гьобелс решава да не пуска филма в кината…

Фрайслер е фанатичен привърженик на нацистките расови теории. Нарича неарийците „расово чужди, расови дегенерати, расово неизлечими и расово дефектни”, поради което те трябва да бъдат изтребвани. Издава специален „научен труд” по този въпрос.

Фрайслер настоява за най-строги наказания за Rassenschande („оскверняване на расата” - нацистки термин за интимни отношения между „арийци” и „долни раси”) и ги определя като „расова измяна”.

През 1939 г. Фрайслер предлага и Райхстагът узаконява екзекуциите на непълнолетни. В България това ще стане през 1943 г.

Неизброими са приносите на Фрайслер за нацификация на правосъдието.

На 3 февруари 1945 г. при американските бомбардировки над Берлин пада бомба върху сградата на съда на „Bellevuestrasse” 15. Една колона се срива върху Фрайслер. Така звездата на нацисткото „правосъдие”, неговата носеща колона, е премазан от една колона на същото „правосъдие”…

Никой не съжалява за смъртта му. Луиза Йодл, съпруга на генерал Алфред Йодл, която в този момент е в близката болница, цитира един работник: „Това е Божия присъда”. Според г-жа Йодл „никой не каза нито дума”. При други обстоятелства работникът щеше да бъде разстрелян на място.  

Фрайслер е погребан набързо и без почести. Неговото име не е изписано на надгробния камък.

 

8.

Палачът

Вилхелм Фридрих Рьотгер, първо шлосер-чирак, после котелник на военен кораб, после помощник-гробар, но преди всичко касапин. Първо е палач в Познан, а на 23 септември 1942 г. е назначен за главен палач на ІV район за екзекуции в Райха - Берлин-Плотцензее и Бранденбург-Гьорден. До април 1945 г. екзекутира общо (според различни източници) между 3 500 и 5 500 антифашисти – повече от всички палачи в Райха. През „кървавите нощи” в „Пльотцензее” заедно с тримата си помощници екзекутира 324 души.  На 21 август 1944, под ръководството на окръжния съдия на Берлин, Рьотгер изпълнява смъртни присъди на всяка минута. 

Рьотгер има успешен бизнес – търговия с добитък, кланица и месарница. Касапинът се прави на джентълмен, какъвто не е, има се за богат човек, какъвто е. „О, хер Рьотгер беше голям, силен човек. Винаги хубаво облечен. Каза ми, че е съдебен служител”, казва негов съсед.

Обича семейството си. Обича Бъдни вечер. Говори за „работата” си като за мисия, която приравнява към мисията на духовенството. Негова е идеята за бесилката с осемте ченгела. Изобретява свой метод за бесене и го описва картинно: „Слага се примката, затворникът се повдига и примката се окачва на куката”. Както се окачва заклано животно…  

На седмата нощ през септември 1943 г. печели от бонуси 11 160  райхсмарки  за 186 екзекуции. Така изпълнява инструкциите да се намали броя на осъдените на смърт.

При настъплението на Червената армия Рьотгер се укрива в една болница в Хановер чак до средата на 1946. Умира в затвор на 13 септември, точно три години след „кървавите нощи” в „Пльотцензее”. 

 

9.

Кървавите нощи в „Пльотцензее”

1 септември 1943 г. Около 300 осъдени на смърт очакват процедурата по помилване.

3 септември. Хитлер нарежда тази процедура да бъде съкратена.

3 срещу 4 септември. При въздушна атака на съюзниците няколко бомби падат над „Пльотцензее”. Гилотината е повредена. Част от „къщата на мъртвите” е разрушена. Четирима затворници успяват да избягат. Юлиус не е сред тях. 

7 септември. Министерството на правосъдието получава по телефона имената на осъдените на смърт в „Пльотцензее”. Министърът Ото Тирак отсъства. Райхссекретарят Курт Ротенберг нарежда по телефона смъртните присъди да бъдат незабавно изпълнени. 250 души - шестима от тях „погрешно”… Смъртни присъди по телефона.

7 -12 септември. Започват „Кървавите  нощи” в  „Plötzensee”.

Директорът на Окръжния съд пристига като надзорен орган по изпълнението. Само в нощта на 7 срещу 8 септември загиват 186 души. Министърът на правосъдието нарежда масовите екзекуции да продължат. След пауза от 12 часа са обесени над 60 допълнителни жертви…

Харалд Поелхау, затворнически свещеник, евангелист:

„С падането на мрака на 7 септември започнаха масовите убийства. Нощта беше студена. Бомбардировките осветяваха тъмнината. Лъчите на фаровете танцуваха по небето. Мъжете се наредиха по осем в няколко редици една след друга. Те стояха там. Не знаеха какво щеше да им се случи. После разбраха. Извикваха по име осем мъже и ги отвеждаха. Другите стояха неподвижни. Само шепот се чуваше.

По едно време палачите спряха работата си, защото наблизо паднаха бомби. Пет редици по осем мъже, които вече се бяха наредили, трябваше да бъдат затворени отново в килиите. След това убийствата продължиха. Всички тези мъже бяха обесени.

Екзекуциите се извършваха на свещи, защото електрическото осветление не работеше. Едва сутринта, в осем часа, изтощените палачи преустановиха работата си, за да могат да продължат вечерта”.

Пастор Харалд е немски антифашист, участник в Съпротивата. Също като Колин, Ярослав и чичко Скоржепа напълно съзнателно става затворнически свещеник - помага на затворниците, пренася писма и бележки. При депортацията на немските евреи пасторът и неговата съпруга Доротея спасяват над 30 еврейски семейства. Харалд и Доротея са признати за Праведници на света.    

Ротенбергер е осъден на седем години затвор от Нюрнбергския трибунал на 4 декември 1947 г., но е освободен  през август 1950 г.

Последната екзекуция в „Пльотцензее” е на 20 април 1945 г. Оцелелите затворници са освободени от Червената армия пет дни по-късно.

 

10.

Репортажът

Юлиус пише на пресекулки, между разпитите, обиските и побоите. Целият текст е 67 компютърни страници, 2 851 реда, 24 684 думи, 166 473 знака.

До 1989 г. Репортажът е най-превежданата книга в чешката литература. Повече от Хашек и неговия храбър войник Швейк. Репортажът е преведен на 90 езика и има повече от 300 издания по света. Има няколко издания на български. Ако потърсите в интернет пълния текст на „Репортаж, писан с примка на шията” на български , няма да го намерите. Аз го прочетох отново, но на руски. Понеже не знам чешки.

В годините след „нежната революция” започва второто убийство на Юлиус Фучик. Началото на това безчестие поставя Вацлав Хавел. „Комунистите трябвало да си измислят Фучик като герой на антифашисткото движение”, казва той. Разбира се, не е имало никакъв фашизъм. Но щом няма фашизъм, няма и антифашисти. А ако случайно има, това е някаква банда негодници, които напълно заслужено са обесени, разстреляни, гилотинирани от от такива доблестни люде, като касапина Рьотгер, фанатика Фрайслер и прочее звероподобни садисти.

В България процедурата е същата и продължава вече 34 години. Антифашистите са престъпници, техните убийци – светци и мъченици. Да си политкоректен е атестат за благонадеждност. И тогава, и сега. Антифашистите не са политкоректни. И тогава, и сега.

В България „демократи” настървено разтерзават Никола Вапцаров. В Чехия – Юлиус Фучик. В България мърсят името, делото, творчеството и подвига на Никола Вапцаров. В Чехия мърсят името, делото, творчеството и подвига на Юлиус Фучик.

„Нежните революционери” предприемат истеричен поход срещу Фучик – „преодоляват култа към Фучик”, „развенчават Фучик”, „изобличават Фучик”, обявяват го за „спорна и противоречива фигура”, за „измислен герой”, „фалшива легенда”, „комунистически идол”… С едната цел - да заличат Фучик. От историята и от паметта. Отричат се от своя национален герой. И го предават. Няма я паметната плоча от дома, където Фучик е арестуван на 24 април 1942 г. Преименуват метростанцията на пражкото метро, преименуват площади, улици и училища, носещи името на Фучик. Премахват паметника на Фучик в центъра на Прага. После го връщат, но… до гробището на загиналите червеноармейци.

„Нежните революционери” произвеждат купища измишльотини, фантасмагории, пошлотии, откровени лъжи и най-гнусни клевети:

Че  Фучик не е написал никаква книга в затвора. Написал я е някой друг. Неизвестно кой и кога. Че Фучик не е бил член на ЦК на ЧКП. Че се маскирал като престарелия проф. Хорак, щото се криел не от Гестапо, а от многобройните си любовници. Че „нежните бохемски нерви” на Фучик не издържали и той предал другарите си, и те всички загинали. Че Фучик бил приятел с гестаповците и се ползвал с облаги и привилегии – те му давали цигари и кренвирши, докато другите затворници били на супа и черен хляб. Че „най-вероятно” Фучик, от благодарност към своите приятели гестаповци, доносничел за другите затворници. Че сестрите на Фучик „поне веднъж” му занесли в затвора кнедли със сливи. Че „неизвестно защо” Фучик не е гилотиниран, а обесен. Че Фучик бил агент на Гестапо. Че Фучик няма гроб, защото въобще не е екзекутиран в „Пльотцензее”, ами като един истински агент на Гестапо се бил изнесъл към Боливия. И не само се бил изнесъл, ами 20 години след това Боливия уж била предложила Чехословакия да откупи тленните останки на Фучик, който се бил споминал след дълъг и щастлив живот в столицата Ла Пас, обаче гадните комуняги не откликнали, за да пазят „митологията за Фучик”…

Абсурдът придобива гигантски размери. И най-накрая се спихва. Направено е пълно проучване на протоколите от разпитите (нацистите пазят всичко!). Документите са категорични – Фучик не е предал никого въпреки зверските изтезания. През 90-те години чешкият Институт за криминални изследвания анализира ръкописа на Репортажа. Трепетните очаквания на „нежната общественост”, че най-сетне ще бъде разкрита чутовната комунистическа конспирация и Фучик ще бъде разобличен като мистификатор и мошеник, пропадат безславно. Потвърдена е автентичността на свитъците. Направена е графологична експертиза на онези 167 листчета, изписани с молив на цигарена хартия в килия № 267 в затвора „Панкрац”. Резултатът е категоричен – авторът на най-знаменития репортаж в световната журналистика е Юлиус Фучик. Никой друг.

 

11.

Безкрайни убийства

В поредния пристъп на „декомунизация и дерусификация” бандеровците изхвърлиха на боклука паметната плоча на Фучик в Киев…

Пред Братската могила и Паметника на Червената армия, в подножието на Альоша, вилнеят неонацисти. Освирепели диваци и варвари. Кланят се на черната мраморна стена, на която са написани имената на убийците на Гео Милев, Йосиф Хербст, Никола Вапцаров, на Ястребинчетата и на още над 300 български деца, погубени от фашизма.  

Тази гавра няма край.

Някога нацистите са нямали насита да разстрелват, да бесят, да гилотинират живите антифашисти. Днес неонацистите нямат насита да да убиват убититите вече антифашисти.

Най-напред ги похулиха, взривиха техните паметници, поругаха техните гробове, оскверниха тяхната памет и гибел, обявиха ги за престъпници и ги осъдиха като престъпници. После ги изчегъртаха от времето и от паметта, и ги осъдиха на забвение, и ги захвърлиха в канавката на историята, все едно не ги е имало. 

Едно убийство без край и насита.

Каква страст! Каква мъст!

В името на „евроатлантическите ценности”.

Единствената „евроатлантическа ценност” се оказа неонацизмът.

Четвъртият райх прекрачи прага на времето.

 

 

СБЖ