Възпоменание на Втория Вселенски събор
Като Глава и Основател на войнстващата Църква на земята, Господ Иисус Христос, и оставил велико обещание, вселяващо мъжество в сърцата на верните негови последователи: "Ще съградя Църквата Си" - изрекъл Той - и портите адови няма да и надделеят". Но това радостно обещание съдържа и пророческо предсказание за това печално явление в живота на Църквата Христова на земята, че тя трябва да премине в борба с тъмните адски сили, които непрестанно, в един или друг образ се опитват да рушат непоклатната твърдина, въздигната от Господа сред бурните вълнения на световното зло.
Първите три века от своето съществуване Църквата претърпяла гонение, отначало от страна на иудеите, а после и на езичниците, което било особено яростно; най-добрите синове на Църквата претърпели мъчение и дори смърт заради изповядване на Името Христово. Тогава на някои места от гръко-римската империя се пролели потоци християнска кръв, но силата на външното оръжие не могла да победи вътрешната сила на духа, и езическият меч накрая бил принуден да падне пред смирения знак на Кръста Христов, когато в началото на IV век на гръко-римския трон се възцарил християнски император, светият равноапостолен Константин Велики. С неговото възцаряване се прекратила самата възможност за гонение, но не и действащата вражеска сила на дявола. Като не успял да победи Църквата отвън, той се опитал да я победи отвътре, възбуждайки арианската ерес (лъжеучение), унищожаваща Лицето на Основателя на Църквата - Иисуса Христа. [...]
[Подробно за основните положения на арианската ерес, която светите отци на Първия вселенски събор осъдили, както и за предисторията на събора и правилата, които св. отци приели, виж Възпоминание на Първия вселенски събор, бел.ред.].
Никейският Символ, [приет на Първия вселенски събор, бел.ред.], разкриващ православното учение за Божеството на Второто Лице на Пресвета Троица, Господ Иисус Христос, и осъждащ като ерес хулните ариански мъдрувания, не поставил край на църковния смут: арианстващите епископи, подкрепили съборното определение със своите подписи единствено поради страх пред духовната власт, встъпили в ожесточена борба със защитниците на правата вяра. В средата на IV век те постигнали почти пълна външна победа над своите противници, обединени под свещените хоругви на Никейския Символ. Знамето на православната вяра отначало твърдо и самоотвержено държал свети Атанасий Велики, а след смъртта на престарелия александрийски епископ тя преминала в не по-малко мъжествените и самоотвержени ръце на великия Кесарийски епископ, свети Василий; около тези двама светители на православната Църква от описваното време се обединили оставащите й верни епископи.
Борбата между православни и ариани се възобновила след Първия Вселенски събор и се съсредоточила първоначално върху решението на отците по въпроса за Божествеността на Христа Спасителя, но с течение на времето предизвикала появата на друга, нова ерес, свързана с имената на Аполинарий и Македоний.
Аполинарий, епископ Лаодикийски, се издигнал измежду редовете на православната партия. Като не се ограничил с отричането на арианството относно учението за Сина Божий, Аполинарий се стремял да утвърди противоположна на арианската позиция и неговият стремеж довел до ерес. Така в противоположност на особеното твърдение на арианите за Сина Божий като тварно същество, признаващи Му всецяло човешката природа, Аполинарий унищожил в своята позиция човешката Личност в Господа Иисуса.
От психологическа гледна точка му се сторило невероятно учението на Никейския Символ, според който в Христа се съединили съвършено Божество и съвършено човечество; той разсъждавал, че две същности, всяка от които съхраняваща своите свойства, никога не могат да се съединят в едно. Немислима му се сторила идеята за Богочовечеството и от догматическа страна: с пълнотата на човечеството е свързан грехът; ако мислим, че грехът в човешката природа на Христа е възможност, то делото на Изкуплението за Него вече става немислимо. Затова Аполинарий учел, че възприемайки при въплъщението човешка душа и тяло, Христос не възприел отличителната част на човешкото естество - човешкия дух, той като последна необходимост предполага свобода на волята, а с нея и наклонност към грях. Аполинарий смятал, че човешкият дух в Христа бил заменен с Божествения Логос, господстващ над злите влечения на неразумната душа.
Скоро след Първия Вселенски събор арианите внесли в своите символи и учение за Третото Лице на Пресвата Троица - Светия Дух - в пълно съответствие с развитието на арианското учение за Сина Божий, "описващо Светия Дух като Ипостас разделена, "отчуждена, неприобщена" с Отца и Сина".
С течение на времето из средите на полуарианите по въпроса за Третото Лице се отделила особена партия, Македонианската, получила името си от Константинополския епископ Македоний (355-359 г.). Тази партия, почитайки Светия Дух, Третото Лице на Пресвета Троица, само отчасти, Го отличавала по същество от Първите Две Лица и Го признавала за творение, а не за Бог.
Въобще относно учението за Светия Дух в IV век, както сред арианите, така и сред православните, съществувало крайно разединение в мненията, което свети Григорий Богослов изразява чрез следния образ:
"Що се отнася до мъдреците на нашето време, то едни Го почитат (Светия Дух) като действие; други като твар; едни като Бог, а други не се решават да кажат за Него нито едното, нито другото, от уважение, както те твърдят, към Писанието, което нищо не изразявало ясно; затова и те нито почитат, нито безчестят Духа Светаго, а остават към Него някак с половинчато, направо казано, жалко разположение. Даже и от признаващите Го за Бог, едни са благочестиви само в сърцето си, а други се осмеляват да изразят своето благочестие с думи. Но чувал съм и за други, още по-мъдри в преценката си за Божеството, които макар и като нас да изповядват Пресвета Троица, разделят Лицата, като Първото почитат поради Неговата безпределност по същност и по сила (Отца); Второто Лице, като безпределно по сила (Сина), а Третото Лице - като ограничено и в едното, и в другото (Духа)".
При това положение, преди свикването на Втория Вселенски събор на Църквата, отново бил поставен въпросът за Божествеността на Второто Лице на Пресвета Троица, и освен това, ереста на Аполинарий и ереста на Македоний възбудили нови въпроси от догматическо естество: първият - за Богочовечеството на Христа Спасителя, а вторият - за Светия Дух, Третата Ипостас на Пресвета Троица.
Вторият Вселенски събор бил свикан при император Теодосий Велики в 381 г. в Константинопол, с цел "да утвърди в цялата империя Никейското учение против всички ереси". На този Събор присъствали само източни епископи, числото на които било сто и петдесет. Сред отците на Събора били великите светители на онова време: Мелетий Антиохийски, Григорий Ниски, Кирил Иерусалимски, Григорий Богослов.
Първото заседание на Събора преминало под председателството на Мелетий Антиохийски. В същото време, по желание на императора и народа, на празната Константинополска катедра на Събора бил избран свети Григорий Богослов. Скоро Мелетий починал и за председател на Събора бил избран новият епископ на столицата, Григорий Богослов.
Първото дело на новия председател било внасяне на Събора на предложение за потушаване на отдавна развихрилия се Антиохийски разкол. Той предложил на отците на Събора да не избират приемник на починалия Мелетий, а изборът, според него, било необходимо да се отложи до кончината и на втория епископ Павлин, когато враждуващите партии при взаимно съгласие ще могат да си изберат епископ. Но Съборът отхвърлил предложението на председателя поради това, че между него и отците се получило взаимно охлаждане на отношенията, завършващо с несговорчивост заради отказа на свети Григорий да приеме Константинополската катедра; още повече - някои от епископите не дали съгласието си за избиране на свети Григорий Богослов за столичен епископ, като повдигнали въпроса за правилността на такъв избор, нарушаващ 15-ото правило на Първия Вселенски събор, запрещаващо преход на епископ от една катедра в друга.
През юни 381 г., след прощална реч към отците на Събора, свети Григорий се оттеглил в Назиан. Мястото му, по избора на Събора, заел сенатор Нектарий, който бил все още оглашен; Нектарий веднага се кръстил и за няколко дни бил ръкоположен във всички свещенически степени до епископска включително, така че дори светителските одежди той носел върху белите одежди на новокръщението.
Догматическата дейност на Втория Вселенски събор намерила израз в съставяне на Символа, известен като Никео-Цариградски. Този Символ бил приет без изменение от цялата Православна Църква и съдържа вярното учение на Майката Църква за всеки православен християнин. До осмия член, тоест до излагането на учението за Светия Дух, Символът на II Вселенски събор представлява Никейският Символ, изменен и допълнен от отците заради отхвърлянето на онази ерес, която била причина за свикването на II Вселенски събор.
В учението за Бог Отец, след думата "Творец" присъединили и думите "на небето и земята".
В учението за Сина Божий заменили израза: "из същността на Бога Отца", "Бог от Бога" с думите: "преди всички векове". Премахнали изречението "на небето и земята" и го заменили с "чрез Когото всичко е станало". В пространното учение за Сина Божий, съдържащо се в Символа от Никея, отците вмъкнали няколко слова, имащи за цел ясно да изразят православното учение за телесната природа на Богочовека, заради някои ереси; прибавените слова тук са означени с курсив: "заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и Се въплъти от Светия Дух и Дева Мария и стана Човек; бе разпнат за нас при Понтия Пилата и страда и бе погребан и възкръсна в третия ден според Писанията; и възлезе на небесата; и седи отдясно на Отца и пак ще дойде със слава да съди живи и мъртви и царството Му не ще има край".
Никейският Символ бил изработен до (вярвам) "и в Духа Светаго". Вторият Вселенски събор го допълнил, като присъединил към него учението за Светия Дух; за Църквата; за Кръщението; за възкресението от мъртвите и живота в бъдещия век. Изложеното допълнено учение за тези истини на вярата съставляват съдържанието на 8, 9, 10, 11 и 12 членове на Никео-Цариградския символ.
Вторият Вселенски събор съставил четири правила. От каноничните правила особено важно значение имат две постановления:
Православната Църква възпоменава Втория Вселенски събор на 22 май.
