Какво се случва с държава, чието външно министерство фалира? Няма подобен случай в света, но както вървят нещата, това заплашва родната ни дипломация. След като никое правителство от началото на прехода не посмя да посегне на тази „светая светих“ – българските мисии в чужбина, сега Николай Младенов държи в ръцете си горещия картоф. Като млад и умен човек той все още издържа, но ако продължи да се бави и не каже още утре каква точно реформа ще прави, опарването ще бъде доста болезнено. Това, че външно министерство още не огласява какви точно промени предвижда, никак не е в полза на имиджа на България пред света. Стратегическият преглед на дейността на това ведомство, който сам по себе си бе хубава идея, е на път да се компрометира. Първо, защото се забави и се наложи да се коригира, и, второ, защото медийна прозрачност по въпроса няма. Обясненията, че тече трудно съгласуване, че има съображения за национална сигурност, не са убедителни. Нали приоритетите на страната във външната политика са ясни; знае се или поне трябва да се знае къде по света живеят българи, чиито интереси трябва да се защитават. Оттам нататък би трябвало въпросът да е само технически.
Но ще бъде ли достатъчно България да затвори няколко мисии, за да закърпи положението? От финансова гледна точка може би този акт временно ще помогне да не се стига до фалит, защото разходите зад граница са най-тежкото перо. Но след толкова години на бездействие, сега е моментът структурата на това ведомство да се промени, и то като се започне от София. Рязко и завинаги. С нови кадри, млади, образовани, знаещи в действителност, а не по CV, няколко чужди езика. Те, разбира се, трябва да са и финансово мотивирани да работят за България, без да се срамуват на преговори и приеми, когато се изправят пред елита на световната дипломация.