През октомври или ноември 2004 година бях финансов репортер едва от три или четири месеца. Работех в таблоидния вестник „Виж“, в който Петьо Блъсков подготвяше репортери за следващия си медиен проект.
Когато прецени, че сме достатъчно адекватни, смени името на изданието. От януари 2005 г. тръгна „Телеграф“ и се превърна в най-успешния български таблоид.
Точно в третия или четвъртия ми месец направих един от най-големите си гафове. В коментар за фискалния резерв и аз се опитах да дам своите пет стотинки акъл какво трябва да се прави със спестяванията на държавата. Не го казвам, за да се оправдавам, но грешката, която допуснах в статията си, беше толкова голяма и злепоставяща, колкото и машинална – плод на недоглеждане от студент, който бърза да хване рейса за Свищов, където трябваше да се яви на изпит като третокурсник.
Дори не разбрах, че съм сгрешил нещо. Научих година по-късно, когато ме приеха за обучение за млади журналисти, проведено в тримесечен формат с лекции през уикендите и финални две седмици в Рим. Там легендарният Денис Редмънт от „Асошиейтед прес“ беше организирал курс, за какъвто могат да мечтаят всички, желаещи да практикуват журналистика.
Не знаехме как измежду 50-те участници на първата лекция в София ще подберат 20 за Рим и обстановката беше странна – едновременно се сприятелявахме с колеги и си бяхме конкуренти. В тази атмосфера един колега реши да спомене моя гаф от предната година, може би за да ме разколебае, а може би просто защото обичаше да се шегува. Изрезка от вестника дори висяла на корковото табло в кабинета на пресцентъра. Отворих течението, видях статията си и вътрешно ми прилоша. Бях изчервен, с ускорен пулс. Единственото, което измислих, беше да звънна в пресцентъра на финансовото министерство и да призная, че това е колосална грешка – не плод на глупост, а на бързина, претупване и липса на контролни механизми.
Смисълът на тази микроизповед е да напомня как през първите две десетилетия на този век Сульо и Пульо се упражняваха да дават акъл какво да се прави с фискалния резерв – как да се похарчи или как да се използва като възглавница за данъчно-осигурителни реформи, които да стимулират икономиката, но първо да причинят временен спад в приходите. Разбирайте – да се намалят осигуровките и резервът да покрива дефицита, който се отваря в първия стълб на пенсионната система. Още от 2000 година, когато резервът беше на едва две години и половина, за неговото изхарчване се точеха политици, лобисти и, както стана ясно, начинаещи журналисти.
Когато започна световната финансова криза, именно парите във фискалния резерв позволиха на правителството да я посрещне адекватно и да смекчи удара ѝ. Тройната коалиция увеличи десетократно капитала на Българска банка за развитие. Тогава тя се казваше Насърчителна банка, а с рекапитализацията смени и името си. Бяха заделени пари за газопровод.
Именно резервът беше възглавницата за посрещане на бюджетния дефицит през 2009 година – първия от девет години насам. Стратегията беше проблемите да се отричат и винаги да се напомня, че имаме огромна ликвидна възглавница. Тогава във фискалния резерв имаше ликвидност, равна на целия външен дълг – около 14–15% от брутния вътрешен продукт. Тогавашният финансов министър Пламен Орешарски успя да задели милиард и нещо в т.нар. Сребърен фонд, който трябваше да служи за буфер при трусове в пенсионната система.
Оттогава пенсионната система беше обърната с хастара навън. Проблемите, които резервът трябваше да смекчи, се прехвърлиха в бюджета и неусетно се превърнаха в даденост. Финансови министри популисти го използваха за вътрешно финансиране на дефицитите. Дянков оглозга резерва на Здравната каса и през 2012 година посегна и на Сребърния фонд, с което срещу себе си обедини професионалното ръководство на финансовото министерство, Българската народна банка и Комисията за финансов надзор – безпрецедентно. И до днес резервът на пенсионната система са единствените пари, на които не се посяга – цели 16 години по-късно.
Всичко това е сигнална лампа за ставащото днес. Да се изтеглят 18 милиарда лева – 9% от брутния вътрешен продукт, и от тях пет милиарда, или 2% от БВП, да се дадат за рекапитализация на държавни фирми, показва, че днес резерви няма. Всичко е оглозгано.
Когато в края на лятото на 2022 година служебният министър на финансите Росица Велкова предупреди, че България ще прави огромни дефицити, никой не ѝ обърна внимание. Когато в началото на 2023 година повтори същото, я обвиниха, че саботира присъединяването ни към еврозоната. А какво каза тя? Че с политиките, които Асен Василев заложи, България е изправена пред поне три години със свръхдефицит в бюджетите. Когато прогнозите в проценти се обърнаха в естествени числа и към тях се добавиха падежиращите стари дългове, изчислих, че до тази година включително България ще се принуди да изтегли 45 милиарда лева.
Ако няма актуализация на бюджета, която да одобри още заеми, излиза, че съм бил точен на 80%. Вместо 45 милиарда, заемите са за 36 милиарда.
Разминаването идва от фокусите, с които проблемите се замитат вече трета година. Събираха се авансово корпоративни данъци от „Лукойл“ и други големи фирми, с които властта имаше неформална комуникация. Внасяха се авансово количества петрол преди европейските забрани да обхванат и България. Това означаваше повече ДДС и акцизи в година, когато се трупат запаси, вместо горивата да се дистрибутират на пазара (около милиард лева). Обезкървяваха се държавни предприятия – теглеха се 10-цифрени суми под формата на дивиденти (близо милиард и половина лева). Глупост, която не позволиха на Симеон Дянков да извърши десетилетие по-рано, стана факт при Асен Василев.
Отново започна да се бави възстановяването на ДДС (в някои от миналите години до около 800 милиона лева). Не просто се спираха плащания към доставчици и изпълнители на държавни поръчки, но дори им се казваше да не издават фактури за работата си (според непотвърдени оценки – до три милиарда лева). Така първо нямаше да плащат ДДС, преди да имат прогнозируемост кога ще им се плати, а и държавата скри част от разходите, които иначе трябваше да признае, че е извършила – поне на начислена база, по която се изчисляваше подготвеността ни за влизане в еврозоната. Тази година продължихме и поискахме авансов данък дори от банковия сектор – и то не само за тази, а и за следващата година (общо 1,1 милиарда лева).
Ако всички тези особености на българското национално бюджетиране не се бяха проявили, то дефицитите и падежите наистина щяха да наложат необходимост от 45 милиарда лева заеми. И Асен Василев да се прави на загрижен е като да изпусне газове в тясна стая и да попита кой от другите присъстващи е вмирисал положението.
Не за това обаче става дума. Важно е друго. Росица Велкова беше права да бие камбаната през 2022 и 2023 година. Днес за първи път толкова ясно няма фискален резерв. Вместо да се чудим как да го харчим, вече се чудим как да намерим пари за нещата, които иначе финансирахме от него. Кога в миналото държавата е теглила заеми, за да капитализира предприятията си?
Хубаво е, че има кой да ни кредитира, иначе вече щяхме да сме катастрофирали. В този смисъл влизането в еврозоната ни помага да отложим катастрофата. Но отлагането не означава избягване.
Автор: Стефан Антонов
