Модерната историография от втората половина на ХХ век (представителите на която в България се броят на пръсти) успешно опроверга в последните десетилетия две основни „легенди“. Тази, имаща началото си още в ХVІІІ век за т.нар.
„Велико преселение на народите“ от края на Античността, и другата – от началото на ХІХ век – на либералния национализъм – за единните етнически нации.
Всъщност генетичните изследвания от най-последните години само потвърдиха тия опровержения, извършени от модерната историография. Така например, бе доказано, че „Великото преселение на народите“ в Западна Европа между ІV и VІ век очевидно не е било така „велико“, както се е струвало на по-старите историци, тъй като макар навлезлите и уседналите в западните части на късната Римска империя народи почти до един да са именно германски (такива са и франките и бургундите, и готите), както на територията на днешна Франция, така и на тази на Испания и Португалия, преобладаващият генофонд и до днес е келтският (галският), сиреч този на автохтонните от най-дълбока древност жители на тези земи. Собствено германски той е само в онези земи, от които уж „великото“ преселение на германските народи се е извършило. Дори на остров Британия, където между ІV и ІХ век имаме поне две „преселения“: на англите и саксите от германските земи на континента и на датските и норвежките викинги, най-плътен се оказва пак генофонда на автохтонните му обитатели – келтите (бритите).
Ако сега насочим погледа си към Балканския полуостров и по-специално към неговите по-източни части, т.е. към територията на днешна България, ние ще трябва да припомним (в противовес на традиционната ни историография), че на тях следва да регистрираме даже не две – на славяните и прабългарите, а цели четири „преселения“ на народи. Още през ІV век река Дунав от север пресичат подгонените от степни орди вестготи, които, приети като „федерати“ на Империята, след това предизвикват на полуострова размирици и постепенно биват изтласкани на Запад, стигайки чак до земите на днешна Испания. След това от средата на VІ век в Централна Европа се създава владението на аварите (степен народ) и именно тези авари, поставяйки под своята власт различните славянски племена (за чиято прародина се спори, но вероятно е била на земите на днешните Полша и Западна Украйна), започват да ги включват в своите нашествия на юг към Балканския полуостров и до границите на Източната Римска империя (Византия). С други думи славяните са едва третият „народ“, преселил се и заселил нашите днешни земи. Когато към края на VІІ век владенията на аварите западат, Византия успешно се справя и с доведените всъщност от тях на полуострова ни славяни, като едни от тях – сърбите и хърватите – отначало прави свои поданици, а другите – по на изток уседналите, покорява чрез един друг войнствен степен народ (и по-точно с една част от него) – този на… прабългарите. И ето: въпреки тия – между ІV и края на VІІ век – цели четири „преселения“, към които следва да се добави пристигането и усядането през ХІІ век по нашите земи на една част от ордата на куманите (от чийто етнически произход са царете на второто ни „българско царство“), съвременните генетични изследвания показаха, че – нека се изразя така – най-плътният генофонд на населяващите нашите земи се оказва пак този на… автохтонните му от зората на собствено историческите времена жители, т.е. на т.нар. „траки“ (защо „т.нар.“ ще обясня по-нататък).
С две думи: напълно неверен се оказва дългогодишният топос – наложил се безспорно по русофилски причини – нали трябва да сме „по-малките братя“ на руснаците – за „славянското море“, заляло териториите на бъдещото ни „отечество“ и смесило се, а сетне претопило в себе си „мощната сила“ на прабългарите. Всъщност това „славянско море“ е просто мит. Мит освен като численост, още и като държавнотворна сила. Собствено в нито една територия на своето разселване славяните не създават свое – от средновековен тип – държавно образувание. На изток, както е известно, под своята власт ги поставят шведските викинги на киевския княз Володемар (не „Владимир“), а по-сетне литовците (виждате ли колко „изконно руска“ е всъщност днешната Украйна). Тук на Балканите направо ги довеждат аварите, които при всички положения са оставили някаква част и от своя генофонд сред тях, като в подобие на държавно общество ги правят – в западната част на полуострова – самите ромеи, а в по-източната – прабългарите.
Но нека сега съсредоточим вниманието си върху самите тези прабългари, които дават името на „нашия славен народ“. Трябва да се каже, че историците и до днес съвсем не са в съгласие не само за техния произход, но и за етническия им характер. Според едни от тях те са някакъв субетнос от късната империя на Персия, според други (и повечето) са един от остатъците от разпадналата се към началото на V век хунска степна орда и значи са образувание от най-разнородни племена.
Добре, каквито и да са по своя произход – казват традиционните историци – тези именно прабългари дават името на нашия „единен (и славянски) народ“. Там е работата обаче, че това изобщо не е така. Нито наименованието „българи“ е дошло от водачите на този, в самия край на VІІ век настанил се трайно на юг от Дунав и на север от Стара планина отломък от степна орда, нито това наименование през Средните векове (а по същество и до изгрева на либералния национализъм от началото-средата на ХІХ век) е било наименование на етнос, на етнически народ.
Да, това е най-трудната за проумяване от съвременния читател мисъл, която ще утвърдя тук. Най-трудната именно защото съвременният човек рядко е наясно със специфично средновековните политически реалии, които дълбоко се различават от съвременните, формирали се през ХVІІІ и ХІХ век.
Всъщност „българи“ започват да наричат населяващите земите между Дунав и Стара планина люде именно… византийците (ромеите). И което е особено важно, с това име – след като век-век и половина подир настаняването на прабългарската орда те влизат с нея в трайни отношения – те наричат не някакъв „народ“ (етнос), а всички онези, които са поданици навладеещия тази територия отначало, да – български хан. От етноса на тия негови поданици византийците практически не се интересуват, но тъкмо защото не се интересуват и наричат всички подвластни не на императора в Константинопол, а на владетеля оттатък Стара планина „българи“, ние днес се заблуждаваме, смятайки, че един „народ“, един етнос – „български“, обитава там през всички векове от 681 г. та и до днес. Разбира се обаче, че това не е така след като – казахме го вече – съвременните генетични изследвания доказват това: тук най-масивно са продължили да живеят потомците на същите тия „тракийски“ племена, които нито славяните, нито прабългарите са „претопили“. Там е работата, че дори владетелят на тези, наричани от византийците „българи“ не е бил – само няколко века след 681 г. – прабългарин по етнос. След ХІІ век и до края на Второто „българско“ царство той е бил… куманин или с кумански корени, защото именно онази част от куманската орда, която идва (по покана на византийците) по нашите земи в един момент ги откъсва от властта на императора и ги поставя под своята власт. Всъщност ромеите по традиция, водеща началото си откъм началото на VІІІ век, започват да наричат всички владетели на север от Стара планина: и собствено прабългарските, и славянските, и куманските – „български“, а пък самото тяхно владение „земята на българите“. Само че тия „българи“ за ромеите изобщо не са някакъв етнос, а чисто и просто всички (и различни в различните времена) жители на тази съседна с царството им територия. „Българи“, по тъй да се каже, политическото им определяне, са и славянските по етноса си племена, и остатъците от степните авари, и прабългарите по етнос, и – от ХІІ век – куманите по етнос, и най-вече различните автохтонни жители на тези земи – планинските власи и моровласи по етнос, арбанаси по етнос и т.н.
През Средните векове, с две думи, няма етнос „българи“, има различни – съжителстващи и, да – смесващи се помежду си етноси, които по византийска традиция се наричат „българи“, доколкото населяват една територия, която от началото на VІІІ век империята е приела да бъде обособено от нея владение. Че това е тъкмо така особено ясно ни свидетелства фактът, че макар и населени със същите етнически групи като онези на север от Стара планина, определени области непосредствено на юг от нея никога не са се наричали „български“. Не са ги наричали така дори жителите на „българските“ земи на север от Балкана и не са ги наричали така, даже когато за определено време са ги завоювали. Така равнината на югоизток от Стара планина винаги е била наричана „Загоре“ („Загора“), т.е. страната на „за-горците“, т.е. от перспективата на живеещите на север, людете оттатък планината. И пак ще повторя: макар че по своите етноси те практически да не са се различавали от „отсам“-горците – те също са славяни, траки и т.под. – те не са били „българи“, а именно „загорци“. Едно по-грижливо изследване ще ни покаже също, че и самите средновековни обитатели на нашите земи са се определяли етнически не като „българи“, а именно като: власи, арбанаси, славяни, кумани и т.н.
Още повече се усложняват нещата след османското завоюване на Балканския полуостров, когато наред с всички тия етноси се явяват и други – тюркски (но съвсем не задължително мюсюлмани – напр. гагаузите, племенна група от тюркски етнос, но с християнска религия), а после – след първите руско-турски войни и преселени от Крим татари и т.н. Да, доколкото Османската империя разделя своето население по религиозно-вероизповеден признак, старите етноси с едно и също изповедание се сближават: в „рум-миллета“ са и гърците, т.е. етносите от предишните територии на Византийската империя, и етносите, населявали териториите на „българите“, и сърбо-славянските етноси на запад от тях, и дори влашките етноси на север от Дунав. Макар и за държавата все „рум-миллет“, те съхраняват различното си етническо самоопределение, а по-рано обединяващото част от тях по-скоро териториално определение – българи – отива на заден план и до настъпването на епохата на европейския либерален национализъм (ХІХ век) е доста неактуално.
Следва
