И така, днес аз продължавам поредицата си на демитологизиране, на разобличаване на митовете и на конспиративните теории, пренаселили общественото ни пространство до пръсване. В тази си поредица се опитвам да противопоставя на съзнателно и несъзнателно разпространяваните заблуди гражданската реалност – такава, каквато тя е. Правя го с увереността, че напливът от конспиративни теории и обществено-политически митове изкривяват действителността, а на базата на една изкривена, на една изопачена действителност могат да се вземат само изкривени и изопачени решения.

Благодарение на подобни решения ние стъпка по стъпка неусетно попадаме в един утопичен, в един нереалистичен свят на сенки и на видения, на заблуди и на фантоми, на фалшиви надежди, на неподобаващи решения, на безнадеждност.

Днес вниманието ми е адресирано до един от най-популярните митове, който неуморно и многократно дефилира в медиите и мрежите – митът, че, видите ли, докато в тоталитарните дебри хранителните продукти са били екологично чисти и здравословни, сега цяла демократизирана България се храни и изхранва с боклуците и отровите на Запада. Един Запад, който, отново видите ли, ни мами и ограбва най-безскрупулно, хищнически и търгашески, пробутвайки ни със задкулисното съдействие на нашите корумпирани политици и държавници негодните си стоки и продукти и присвоявайки си чрез криминални похвати нашите природни и социални богатства.

Независимо че в страна като България много за присвояване няма, така говорят родните конспиратори и митомани – така милиони наши сънародници им вярват. А онези, които не им вярват, които са наясно с лъжата като такава и въпреки това следват престъпната пропагандна схема, са циниците – изкусните демагози от държавния ни и партиен контингент, които, злоупотребявайки с наивността на наивниците и гласоподавателите, осребряват техния инфантилизъм за собствена лична изгода.

Колкото и дръзко да прозвучи, смея да твърдя, че нашего брата никога не се е хранил и изхранвал с толкова качествени и чисти храни, както днес. За да илюстрирам казаното и за да не отекне то декларативно, ще започна емпирично – с личния си социален опит ще започна.

В спомените си моят приятел и брат по перо Михаил Вешим разказва как като млад журналист в дебрите на комунизма е бил командирован по месокомбинатите на „Родопа“ да пише репортажи за тяхното производство. Това, което вижда там, го смайва: в огромни халета работници в мръсни дочени дрехи и още по-мръсни гумени цървули хвърлят безразборно в огромни месомелачки кости, кожи, сланина, карантии. Всичко това се смила в мътна каша, от която, след като се оцвети тя със съответните химикали и оцветители в примамливо розово и след като се подправи със силни подправки, се правят кренвирши. Които впоследствие всички ние, гордите творци на благата, ядем, а кучетата ни само подушваха с видимо отвращение.

А какво точно ядяхме, ние, разбира се, не знаехме – не подозирахме дори. За разлика от днес, тогава върху опаковката не се изписваха всички съставки, които съответният продукт съдържа – не се изписваше дори срокът на годност. Тази европейска и световна практика бе въведена на родна земя чак след като демокрацията ни възтържествува.

В момента аз живея в сърцето на столицата. В радиус от километър около мен има общо десетина екологични фермерски магазина за хранителни продукти, в които ще откриете и от пиле мляко. Ако не вярвате в тяхната екологичност, всеки престижен супермаркет поддържа и щанд с екологични хранителни стоки. Ако се усъмните и в тяхната екологичност, в големите ни градове и предградията им ден след ден работят многолюдни базари, където също ще откриете и от пиле мляко. Ако и в екологичността на базарите не вярвате, по околните села и паланки има безчет малки и големи частни ферми. Които са общодостъпни – всеки от нас може лично да отиде там, да види с очите си пасящите на воля животни и растящите на воля плодове и зеленчуци и на воля да си напазарува. По градските квартали пък има и немалко частни заведения за обществено хранене, които предлагат на потребителя ядива и напитки с гарантиран природен произход.

С подобен лукс НР България не глезеше потребителя. Не от зла воля, а защото просто нямаше как това и да се случи – подобна здравословна практика е възможна само благодарение на частната собственост и на частната предприемаческа инициатива. Народна ли е една република, всички производствени мощности и производители са одържавени. В такава страна държавата е производител, държавата е разпространител на произведеното, държавни са и всички пазари. Държавата е и тази, която упражнява контрола върху целия процес – включително и екологичния контрол. От което по необходимост следва, че държавата контролира сама себе си. Това обаче превръща всеки контрол във фарс. А без подобаващ контрол няма екология – и екологични хранителни продукти няма.

Ето как кръгът се затворя, ето как цялата снабдителна верига се обезсмисля, ето защо по кварталните бакалии, по гастрономите и заведенията под суровата сянка на тоталитаризма нямаше нито качество, нито разнообразие – имаше само немотия и мракобесие. За сметка на това те пък бяха в изобилие. Унаследените след Втората световна война от частния сектор на Царство България качество и разнообразие изчезнаха безследно в мътния и кървав порой на колективизацията – останаха само конспираторите и конспирациите им, митомани и митове само останаха.

Спомням си средношколските ни и студентски летни и есенни бригади, които си бяха стопроцентово насилие, истинска експлоатация на незаплатения ни младежки труд. Онези от нас, които бяха разпределени да бригадирстват по месокомбинатите, след това не вкусваха повече колбас, а онези, които отработваха бригадирската си повинност по консервните комбинати, повече не хапваха консерва. Ако знаехме какво и как се произвежда и в мандрите, и в хлебозаводите, и в сладкарските ни цехове, сигурно щяхме и съвсем да се отучим да ядем.  

А за да не бъда толкова сух и деструктивен, в заключение ще добавя, че има и конструктивни, оптимистични, възраждащи митове и митологии – от античността до ден днешен. Съвременните родни митове обаче не са от тях – те внушават на читателя, на слушателя и зрителя упование в доскорошното тоталитарно мракобесие и враждебно недоверие към единствената ни надежда за живот и бъдеще – демокрацията. А тази ни скъпоценна надежда не може да бъде подхранвана и захранвана с митове и химери, реставриращи вчерашното мракобесие – както във всяка биографична съдба, и в историята на една държава единственият надежден път тръгва от реалността на обществената картина. За да се завърне обратно към тази реалност. Която е извечна – като лъжата извечна…