През 1989 г. махалото на историята се движеше в посока към свободата. Берлинската стена рухна, източноевропейците, в това число и българите, се почувствахме граждани.
Само роденият в несвобода знае и може да си представи какво означава това. За броени месеци от ноември 1989 г. всичко рязко се промени, защото хората станаха други. България беше в национален фалит, но мизерията като че ли не ни стряскаше, опиянението от свободата беше по-силно от разпада на икономиката, зараждаше се гражданско общество.
За да изпреваря скептичните възражения, бързам да уточня, че историята рядко е приказка с изцяло щастлив край. Да, „сенчестите сили“ се организираха доста по-бързо от добрите и почтени граждани; старата номенклатура от средите на БКП и на репресивните органи бързо прерасна в олигархия; появиха се мутрите, силовите „застрахователи“; „новите стари“ теглеха огромни и необезпечени кредити от банките, подготвяйки пълния крах на държавата, който настъпи през 1996 г., при управлението на неокомуниста Жан Виденов.
Въпреки това времето беше велико. Трябва да си бил на 7 юни 1990 г. с онова безмерно ентусиазирано и милионно множество на „Орлов мост“, за да усетиш какво е надежда, за да видиш, че историята се пише пред очите ти и че връщане назад няма, противно на всякакви реваншистки или посткомунистически сметки. Да видиш как хора плачат от радост и се смеят, бидейки свободни. Как плачат, когато непрежалимият Кирил Маричков пееше „Аз не съм комунист, аз съм просто човек…“.
И хората, обикновените хора се пробудиха. Не всяко поколение има шанса да изживее нещо подобно. Знам, че то никога повече няма да се повтори в рамките на моя живот.
На изборите през 1990 г., направих справки в статистиката, са гласували 6 333 334 избиратели, 90.3%, което от днешна перспектива изглежда просто невероятно и немислимо. Тук няма да се връщам към споровете „честни или нечестни“ бяха тези първи демократични избори, което е друга тема, вечна тема в български контекст.
Нито ще се спирам на „трайния тренд“ на дрязгите в демократичната общност, довели да разпади и „отлюспвания“. Всичко това го знаем, има го и до ден днешен.
Най-добре обратите в тази „нежна революция“ описа и изпя в свой текст бардът на промените Георги Минчев:
Ех, Боже, Боже, нежна революция, и вместо на измамата да сложим край, за гушите се хванахме по стар наш обичай…
Има над какво да се замислим.
* * *
90-те наистина бяха годините на свободата и на много надежди. Както преди това 60-те са били смятани за годините на политиката в световен мащаб („всичко е политика“). 70-те години пък са важни с друго – те са години на човешките права, особено след Хелзинкската декларация от 1975 г., ратифицирана дори от страните от тогавашния източен социалистически блок и насърчила „инакомислието“ (дисидентството) там.
Тези дни (вдъхновен от семинара на проф. Веселин Методиев в НБУ) се замислих над динамиката на социалните промени в България и тяхната вътрешна логика – с оглед на еуфориите и разочарованията, довели ни дотам, където сме.
Равносметката изобщо не е печална, не ме разбирайте погрешно.
Да, днес България е в исторически „спад“ на гражданската енергия, но българското общество е охолно и сито (като цяло); няма нищо общо с гладните и стресирани българи от края на ХХ в. Парадокс, нуждаещ се от обяснение.
Нима „политизирането“ на българското общество минава задължително през обедняването и разорението? И трябва ли пак да стигнем до „дъното“ – до управление на руско-имперски наемници, чиито имена ми е унизително даже да споменавам, или на феномена Пеевски – за да се пробудим и започнем да търсим разумен вариант, който да рестартира българското „блокирало общество“?
Спомням си съвсем ясно как през лятото на 2020 г. видях две възрастни жени, които скептично наблюдаваха палатковия лагер на „Орлов мост“. Едната от тях се обърна към мен и ми каза: „Тук гладни хора няма“. Обърна ми гръб и си тръгна.
Гладът за политическа свобода в България явно не се приравнява към глада за насъщния.
Къде тогава останаха заветите на истинското Възраждане, нямащо нищо общо с попълзновенията на разни проруски креатури, къде остана заветът в безсмъртната песен на Стефан Стамболов:
Не щеме ний богатство,
не щеме ний пари,
а искаме свобода,
човешки правдини.
Нима е само исторически блян този повик?
* * *
Тридесет и пет години след рухването на Берлинската стена ходът на събитията върви в обратна посока (не само в България). Виждаме как „партиите на несвободата“ тъкат мрежите си в Германия и Австрия, Франция и Нидерландия, всички със затаен дъх чакат американските избори, където победа на обезумелия Тръмп би вкарала САЩ в изолационизъм и оставила Европа да разчита само на себе си. Хибридната руска пропаганда по силите си съдейства за тези процеси.
Това е и голямата рамка, в която попада днешната „българска резигнация“. Вярно е, че седми поред избори са безумие и сериозно изпитание пред всяко гражданско общество. Но е ясно, че няма къде да ходим, трябва да се избере най-доброто и най-читавото от наличното. Дори без ентусиазъм, но с разум.
Българската държава е разядена отвътре от корупция и мрежи на престъпно влияние. В един момент това няма как да не повлияе и на спокойния живот, на който толкова много държим в България.
Нима пак трябва да се оглеждаме в дъното? За да изпитаме – по прочутата формула на Ницше – способността на бездната по-бързо да се огледа в нас.
През 90-те нямахме какво толкова да губим освен веригите си („ирония на историята“, щом цитираме Маркс). Тридесет и пет години по-късно цената на гражданската апатия е далеч, далеч по-голяма, измерена не само в материални придобивки. Под въпрос е свободата, с която се сдобихме през 90-те.
