Някой каза през последните дни (не помня кой, политическо лице беше): „Ако искате нещо да се промени в тази държава, гласувайте за партии, които в момента не са в Народното събрание“.
На пръв поглед звучи много романтично, но не мисля, че е осъществимо. Най-малкото защото такива партии нямат капацитет да управляват държавата и при най-добро желание, и при най-чисти помисли. И ще трябва да се обърнат към професионалистите – кулисни и задкулисни („кулисни“ ли е обратното на „задкулисни“?) – и конят пак шъ иди у ряката.
Това от една страна. От друга е крайно наложително този път най-сетне да се излъчи категоричен победител с достатъчно мнозинство, така че да носи отговорност за евентуалното си управление. А да не се окаже за пореден път принуден да сформира кошмарни коалиции единствено на аритметически принцип.
Разглеждах регистъра на партиите, които ще участват в поредните избори. Разнообразието е голямо, 24 парчета чисто, след отпадането на онези там, които е трябвало да отпаднат по технически причини. Кой казва, че нямало желающи да управляват! Как ние, простите граждани, да се ориентираме, как да изберем? Но преди да почнем да избираме, трябва да си отговорим на въпроса какво очакваме като резултат, какво искаме, какво си представяме, че трябва да стане в тая държава, та да се оправим и най-сетне да мирясаме доволни.
Прието е да очакваме три неща – свобода, справедливост и благоденствие. И то не задължително в този ред. Има хора, много хора, за които благоденствието е преди свободата, а справедливостта е някъде на опашката и ако изпадне от каруцата, никой няма да забележи. За други хора, например престъпниците, свободата и справедливостта не могат да се случат едновременно, защото ако възтържествува справедливостта, те няма да са на свобода. Най-сетне има и такива (като Шандор Петьофи), които са готови за свободата да дадат всичко останало, даже любовта. За мен, например, и до днес най-голямото достижение на всичко онова, което се случи след ноември 1989, е свободата на словото. Независимо от това, колко злоупотребяват с нея. Когато като гимназисти и студенти се съпротивлявахме на тоталитарния режим (колко да сме се съпротивлявали!), търсехме преди всичко свободата на словото. И на съвестта, добавят някои, но съвестта винаги е свободна. Може само да бъде болезнена, когато нещата не се случват според нейните представи.
Но да обобщим – масовият нормален гражданин, прост като нас или не, търси щастие и иска да гласува за онзи, който според него ще му го достави. Като в „щастие“ скромно се включват само земни блага – материални и емоционални. Въздържам се да кажа „духовни“, защото обикновено не се стига до тях, колкото и гръмки лозунги да се вдигат, колкото и важна да е културата за всички.
Какво да си изберем? От една страна сред кандидатите има големи системни партии. Това са ГЕРБ, БСП и ДПС, макар че БСП вече не е голяма (не като членска маса, а като парламентарно присъствие), а пък ДПС се разпадна на две по-малки. От тези партии може да се очаква, че имат рутина и кадрови капацитет.
От друга страна има големи антисистемни партии като ППДБ и Възраждане. Има и малки антисистемни партии като ИТН, но тя май не влиза. А за кратко беше първа сила – луда работа. Антисистемни са и вероятно почти всички от оня списък, от регистъра, защото те са спасители и идват да турят край на досегашния кошмар. Тези партии се надяват от тях да се очаква сбъдване на надеждите на изстрадалия народ, но тъй като предлагат само разюздан популизъм, вече никой не им обръща внимание.
Преди бяха забавни, сега са досадни. Виж, „Възраждане“ е истинска антисистемна партия. Докато всички останали са евроатлантици, те са евроскептици. Докато другите са русофоби, те са русофили. Докато всички са еврофедералисти, те са евроскептици. И така трябва. Не може всички да са на едно мнение по важните въпроси и после да се конкурират за сърцата на избирателите. Не може. И дори е вредно, защото кара хората да избират по съвсем други принципи, често нечестни, изкривени и корумпирани. Затова, както и заради безкомпромисното си поведение, „Възраждане“ ще продължи да расте.
При ППДБ нещата са по-налудничави. Те, както и много други преди, имаха една единствена стойност пред гласоподавателите – това, че ще пометат статуквото, ще рестартират система и ще вкарат лошите в затвора. И Бойко Борисов, преди да стане строител, беше отмъстител. „Промяната“ обаче отдавна вече е в системата, част е от статуквото, но не е добавила нова стойност, а крета още на протестърската. Това със сигурност обърква избирателите и ще дойде моментът, когато и „ала-бала“ няма да им помогне.
Разбира се, идеологическите разделители продължават да съществуват, макар и сериозно заглушени. Разделителят ляво/дясно не е никак отчетлив, защото поради членството ни в евроатлантическите структури ние се придържаме и е редно да се придържаме към общата политика на тези структури. И когато тези структури са десни, десни сме и ние; когато са леви – и ние сме леви. Или хайде, не ние, а онези които ни управляват и които, ако не бяха такива, въпросните структури нямаше да ги оставят във властта. Именно поради тази особеност големи наши партии застават на неестествени за себе си позиции по въпроси като Истанбулската конвенция и Мариците.
Вместо ляво/дясно от доста време е по-актуален разделителят либерално/консервативно, който е почти същият, но не съвсем, защото понякога консервативното може да се държи като ляво, а либералното – като дясно. Този разделител, макар да не е много актуален при моделирането на масовото политическо мислене, става по-отчетлив при разпада на ДПС. Твърде вероятно е ДПС-Пеевски да заеме по-консервативна позиция спрямо ДПС-Доган, най-малкото защото старото и целокупно ДПС поне на теория се водеше либерално.
Пък и за Пеевски такава позиция е естествена, защото той е типичен пример за това как капиталът се превръща във власт, а не обратното, както беше по-популярно през последните години на демокрация и плурализъм. От тази гледна точка Пеевски си е консерватор. Но доколкото е избрал да танцува кръшен танц с официална Европа и Америка и доколкото там властва грозен либерализъм (уточнявам „грозен“, защото по начало либерализмът не е грозен), дотолкова и Пеевски, поне малко от малко, трябва да го играе парче либерал. И да се състезава с другото ДПС кой е по-либерален, макар и двете да нямат абсолютно нищо общо с либерализма, какъвто го виждат както класическите, така и модерните му поддръжници.
Но при ДПС-тата е друго. Без да съм технически навътре в техния партиен живот, бих си позволил да кажа, че с оглед спецификите на електората им, на съществената част от него, ключова роля играят кметовете. Защото в по-малките населени места поминъкът на хората зависи от местната власт. Е, той би могъл да зависи и от местния бизнес, но в повечето случаи местният бизнес зависи от местната власт (обществени поръчки), така че всичко пак отива у кмета. Ако е на Доган – гласуват за Доган. Ако е на Пеевски – гласуват за Пеевски. Тоест с известно основание можем да предположим, че битката в разцепеното ДПС е битка за кметове.
Идеологията обаче отстъпва на много, много заден план и заради фактори, на които невинаги се обръща достатъчно внимание, а често не им се обръща и никакво. Един такъв фактор е търговията с гласове, корпоративният вот и принудителният вот заради страх и невежество. Цената на глас се била покачила доста и тези избори щели да бъдат своеобразен рекордьор по купени гласове. Но този манипулиран вот не може да спечели изборите. Той може да изкриви резултата – повече или по-малко, зависи от избирателната активност, – но да го промени – трудно, много трудно.
Друг фактор за отстъплението на идеологията е некомпетентността на голяма част от избирателите. Всеки човек си има идеология, която се определя от мирогледа и интересите му, но никой не сяда да му обясни как звучи неговата идеология на политически език и кой от многобройните политически субекти е най-близо до нея, а оттам е най-вероятно, че ще действа в интерес на избирател със същата идеология. Много хора казват, че са комунисти, но ходят на църква, тоест приемат, че съзнанието определя битието, а не обратно, както учи Маркс. За много от тях народността е по-важна от класовата принадлежност, а не както учи марксизмът-ленинизмът.
И накрая, най-лошо е подозрението, че имаме голям избор, но в крайна сметка, за когото и да гласуваме, ще получим все едно и също. Банално е. И е страшно, задето е банално. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
