Предлагам преглед на употребите на понятието „суверенитет“ в съвременни руски и проруски пропагандни източници. Всъщност прегледът ми резюмира резултати от колективни изследвания на Фондацията за хуманитарни и социални изследвания – София (https://hssfoundation.org/4186/), а примерите в него са подбрани преди всичко от „Поглед-инфо“, който – както чрез преводите си от руски, така и чрез „авторските“ си български гласове – е един от основните хъбове на руска пропаганда у нас.

„Суверенитетът“ е основна мантра в съвременната руска пропаганда. Неговите днешни употреби са подготвени чрез концепцията за „суверенна демокрация“, спомената за пръв път в далечната 2006 г. в реч на Владислав Сурков, доверен идеолог и съветник на Путин. Тази концепция, призвана да бъде алтернатива на западната либерална демокрация, доминира за около десетилетие умовете на кремълския елит, но така и не успява да се превърне в консистентна идеология. Днес дори словосъчетанието „суверенна демокрация“ е изпаднало от употреба – всъщност от него е изпаднала „демокрацията“, но пък „суверенитетът“ е останал носещ стълб в съвременния руски пропаганден пакет.

Според Иван Кръстев „суверенната демокрация“ е въведена от Сурков след оранжевата революция в Украйна от 2004–2005 г.: „Суверенната демокрация е отговорът на Москва на опасната комбинация от популистки натиск отдолу и на международен натиск отгоре, който разруши режима на Леонид Кучма“ (Krastev 2006, 114). В Кремъл през 2006 г. усещат, че „фасадната“ или „управлявана демокрация“, която са практикували от Елциново време – а такъв е бил и режимът на Кучма, – все пак не е застрахована от избухване на гражданско недоволство. А гражданските недоволства срещу корумпираната фасадна власт сякаш неизбежно получават подкрепа и легитимация от международната демократична общност.

Затова кремълските елити се опитват да ребрандират властта си чрез понятието „суверенитет“. Този термин им трябва, за да утвърдят на първо място, че държавната власт е и трябва да бъде независима от всякакви външни влияния – във „вестфалски“ смисъл никой отвън няма право да им се меси на тяхната територия. В Кремъл с думата „суверенитет“ по-конкретно казват, че те не трябва да се съобразяват с международната демократична общност, със Запада. Но те допълнително преобръщат значението на „суверенитета“: и казват, че суверенна е тази власт, която е независима не само от външните, но и от вътрешните съпротиви. Защо? Ами защото вътрешните съпротиви биват представени като външни: всеки неудобен бива представян като проводник на чуждо влияние, марионетка на външни сили, чуждестранен агент.

В Кремъл под „суверенитет“ не разбират разпръсната между гражданите свобода, която, след като бъде временно делегирана чрез обществен договор, се превръща в държавен суверенитет. В кремълските употреби модерните слоеве в значението на понятието са изчистени. Суверенна е държавата, въплътена в едно-единствено лице – Путин, а не гражданите. Полека дори и думата „демокрация“ става ненужна и важен остава „суверенитетът“.

Всъщност реабилитира се домодерното понятие за неделима и абсолютна господарска власт (понятие, усилено децизионистично до „суверенна диктатура“ от Карл Шмит), която власт не търпи и не бива да търпи съпротиви: нито отдолу, откъм граждански протести и брожения, нито отвън, откъм международните норми и институции. Чиста имперска власт.

Оттук основна идеологическа опорка на руската пропаганда днес е, че всички нежни и цветни революции, всички граждански проевропейски и продемократични протести са „преврат срещу легитимната власт, оркестриран от Запада“. Впрочем така етикетно – като преврат, ръководен от Запада – бива преконотирана и думата „майдан“. А всеки граждански активист или журналист, дръзнал да оспорва властта на суверена, съответно е „чуждестранен агент“.

Но втора важна особеност на кремълските употреби има: суверенитетът е на държавата, само че не всяка държава има суверенитет.

Още през 2006 г. Кръстев забелязва: „Според Кремъл суверенитетът не е право; да си член на ООН не значи да си суверенен. За Кремъл суверенитетът е способност. Той предполага икономическа независимост, военна мощ и културна идентичност“ (пак там, 116). Суверенитетът de iure – като статут на международното право – e фикция, фасада, ако не може да бъде извоюван със сила de facto. Малките държави – тези, които на практика не успяват да постигнат икономическа и военна самодостатъчност – в международен план са недееспособни, не постигат „субектност“. „Субектността“ впрочем става идеологико-пропаганден синоним на „суверенитет“.

Малките държави в собствен смисъл дори не са държави – те са „квази-държави“. Те са изкуствени и временни образувания, които са обречени да се разпаднат или, ако не се разпаднат, все пак те не са способни на собствена активност, а са обречени да се въртят по инерция в полето на гравитация на някой суверен. Така Украйна трябваше да се разпадне като самостоятелна държава и да се върне в „руския свят“, а страните от Източна Европа според руската доктрина за сигурност от 2021 г. трябваше да напуснат НАТО и ако не се върнат пряко в сферата на руското влияние, като минимум да обявят „неутралитет“.

Нещо повече, според руската пропаганда малките държави не могат да компенсират своята несамодостатъчност и да усилят суверенитета си чрез участие в наднационални съюзи като ЕС и НАТО. Защото това по презумпция не са равноправни съюзи, а форми на диктат на друг суверен – съюзите биват представяни като системи на васалитет. При това този друг суверен е по-лош – той има претенцията да бъде световен хегемон, да диктува всичко на всички.

Александър Дугин, цитиран от Поглед-инфо: „И най-важното: сегашното ръководство на Белия дом и глобалистките елити на Европейския съюз категорично не приемат дори намек за суверенитет от своите васали или от своите опоненти. Всички, които са готови да се подчинят на Запада, са длъжни напълно да се откажат от суверенитета в полза на наднационален център за вземане на решения. Това е законът“.

Малките страни значи могат да се стремят към суверенитет само в един смисъл – като се откажат от либерално-демократичните ценности и се отдръпнат от Запада. Дори и по-големи страни като Турция имат субективност, т.е. суверенитет, само доколкото частично се противопоставят на Запада и балансират спрямо Русия – ако обаче Ердоган бе паднал на изборите през май и на власт бе дошла опозицията, тогава Турция щеше „да загуби субектността си и да се превърне в още един антируски трамплин“.

Малките страни, ако си въобразят, че имат суверенитет, изглеждат жалки и смешни. Така жалка и смешна изглежда Грузия през март тази година, по време на проевропейските протести там: „Една малка република, Грузия, реши, че трябва да живее като САЩ. Да има суверенитет, независимост във външната политика, либерални ценности. Научи ни, казаха те, Америка, да бъдем като теб. Това обръщение беше фатална грешка. Сега Грузия е на крачка от това да бъде хвърлена в пещта на войната с Русия, водена от Запада“.

Всъщност малките страни, ако си въобразят, че суверенитетът им е да отстояват либерално-демократичен ред, неизбежно се превръщат в „антируски“ инструмент и съответно биват въвличани от Запада във война с Русия. Лавров директно заплашва съседите на РФ: „[В]сички страни, разположени около Руската федерация, трябва да направят изводи от това колко опасен е курсът на привличането им в зоната на отговорност, в зоната на интересите на Съединените щати“. „Въвличането във войната“ е и любима опорка на локалните проруските политици в Европа (на Радев, Костадинов, Нинова и пр. в България, но не само). Така фиктивният суверенитет, схванат като подкрепа на Украйна и прозападна ориентация, е равен на война, докато истинският суверенитет е равен на отказ от подкрепа на Украйна и на отдръпване от демократичните ценности – той е „мир и неутралитет“. Впрочем походите за мир и неутралитет, организирани от проруски организации в цяла Европа, разбират суверенитета именно така: като отказ от активно противопоставяне на руската агресия, като „неутралитет“. А „мирът“ означава Украйна да се предаде веднага.

Проруският „фантаст“ – и журналист от Поглед-инфо – Симеон Миланов вече вижда „Смъртта на либерализма като възраждане на суверенитета от вестфалски тип“. В щастливия многополюсен свят на бъдещето България – сега „лишена от субектност в рамките на умиращия еднополюсен свят“ – ще си „върне своята международна субектност“ чрез „баланси“ и „партньорства с международни гиганти и полюси като Русия и Китай, а защо не и една бъдеща независима Германия и не само“ (ЕС очевидно ще се е разпаднал). В този щастлив свят „Северна Македония, която е нежизнеспособна като държава“, ще е принудена „да се присламчи“ към София, която ще установи „своеобразен, да кажем неформален протекторат над Скопие“. Русия пък, която ще е разгърнала потенциала на своя суверенитет и за да защити интересите си на Балканите, ще е превзела не само украинското, но и румънското Черноморие, за да се свърже със сухопътен коридор с братските България и Сърбия. Нещо повече, Русия в знак на добра воля ще подари на България Северна Добруджа – в това мечтание „България се разширява с една територия от 15 500 кв. км, получавайки най-плодородните земи на Балканите, сигурен геостратегически тил на делтата на Дунав, разширявайки морската си акватория със стотици морски мили, придобивайки включително и находища на нефт и газ, които сега са в румънската зона“. Във „вестфалския“ многополюсен свят на бъдещето се прекрояват граници, асимилират се етнически и културно цели области и населения, умират и се раждат нови държави, но България в никой момент не страда, а само цъфти в оплождащата я близост на Русия.

Едно само пропуска да забележи фантастът Миланов в прекрасния свят на бъдещето. А именно, че суверенитетът в него дори не е от вестфалски тип. Защото вестфалските мирни договори, с които се прекратяват религиозните войни в Европа, са всъщност първите модерни актове на ограничаване на суверенитета. Чрез тях европейските монарси на XVII век ограничават суверенитета си единствено и само до територията и населението на държавата, която вече управляват – като се отказват от суверенен „износ на религия“ навън. Чрез това се поставя началото не само на съвременния международен ред (на взаимно териториално зачитане на суверенитет между държавите), но и на политическата история на модерността по-общо.

Защото модерната политическа история се състои не в друго, а в изобретяването и поставянето на нови и нови – вече вътрешни, институционални – ограничения върху възможността някой да се ползва с абсолютен суверенитет (каквито са върховенството на правото, разделението на властите, мандатността и на практика всички основни ценностни и институционални принципи на либералната демокрация). Историята на модерността, на възникването на либералната демокрация – при все че тази история със сигурност не е хомогенна и непротиворечива – е именно такава: тя е историята не на унищожаване на суверенитета, а на търсене на начини за неговото ограничаване чрез разпръскването му между гражданите и между държавите.

Напротив, сегашната военна териториална експанзия на Русия като практика, както и суверенитетът в речите на руските пропагандатори като „теория“, не признават граници и ограничения. Суверенитетът се схваща като актуална военна и икономическа сила, която експанзира дотам, докъдето успее – докъдето друга актуална сила я спре. Тя няма свои морални или юридически ограничения. Суверенитетът, разбиран „по руски“, е чиста, т.е. винаги експанзираща империя. Той не оставя място за свободни малки държави, нито за свободни граждани.

Проф. д-р Димитър Вацов е преподавател по философия в Департамента по философия и социология на Нов български университет. Главен редактор на сп. „Критика и хуманизъм“ и председател на УС на Фондацията за хуманитарни и социални науки. Автор е на книгите: „Онтология на утвърждаването: Ницше като задача“ (2003), „Свобода или признаване: Интерактивните извори на идентичността“ (2006), „Опити върху властта и истината“ (2009), „Това е истина!“(2016), „Силите на речта. Радикална прагматика“ (2021).