Телевизионните спортни коментатори са оставени на самотек, словото им няма попечител. Могат да се чуят невероятни неща от тях – още по-досадни, понеже съпровождат или по-скоро се пречкат из краката на първокласни спортни събития – и нерядко словото им грубо ги фаулира, вместо да им бъде от полза.

 

Понякога въпросните коментатори сякаш не се чуват какво казват. Един ги реди така: „Добрата защита е първата стълбичка към успеха“. Очевидно е, че не е чувал думата стъпало. Друг пък важно споделя: „Спокойствието на треньора придаде спокойствие и на подопечЕните му – вместо подопечните му футболисти. Ей така незабелязано се разпространява калпавото слово в наши дни и се превръща в норма – ако кажеш „подопечни“, ще те сметнат за дивак. ПодопечЕното слово нанася трайни поражения. Едно дете, като чуе, че е подопечЕно на учителката си, цял живот ще измъчва тази дума.

 

Няма кой да контролира или ревизира телевизионното слово – давам ви само два примера, а те са стотици, всеки ден ни тормозят безнаказано.

 

Хората от телевизиите не са чувствителни към собственото си слово, какво остава за чуждото – там бента отдавна е скъсан и реката на неукостта влачи всякакви боклуци. И тъй, накъдето и да погледнем, Животът все натиква в лицето ни своята мрачна диагноза: „Правиш глупости, дори без да знаеш, че ги правиш“.

 

По телевизията показаха едно разкошно момиченце – написало стихотворение за Левски. Питаха го, знае ли как е изглеждал той.

 

„Да – отвърна детето – бил с руси коси и синеок“. „И ти си такава – рече репортерката и допълни: Кой на кого прилича, ти на него, или той на теб?“

„Той на мен“ – отвърна детето.

Той на мене?! Ужасно нелепо – но няма кой да махне тази реплика.

Глупеят – без да знаят, че глупеят.

 

Някои вероятно ще се опитат да защитят чутото – детето било естествено/наивно, спонтанно и пр. Спонтанно, обаче го оставят да се глуми, без да го съзнава дори, с Апостола, с Него. Правилният отговор е лесен: „Искам аз да приличам на него“. Иначе излиза някак нахално. Обаче репортерите нямат време за подобни дреболии – и отново Левски става жертва. В случая, пак добре, че едно дете простодушно го принизява до собствения си ръст.

 

Далеч по-нетърпимо беше, когато пет години Плевнелиев надигаше мижавия си бой да се изравнят – той, Апостолът на кривия ни атлантизъм, и Истинският. Дори фалшифицира словото на Левски, приписа му неизречени думи, само и само да покаже какъв русофоб е. Заради всичко това заслужава направо да го командироват при Навални, поне да измислят някаква далавера заедно, технопарк или нещо друго.

 

Когато недопеченото слово е омесено с добре опечено нахалство, работата става безнадеждна. Караянчева ни доставя с неподправена радост предостатъчно примери. Бойко вероятно ще спечели и тези избори и сега няма друга работа, освен да изчислява бъдещите си партньори – в смисъл на аргати, как ще ги купи и ще върти доволно синджира си, Чорбаджи Бойко. Но в Парламента се очертава един истински болшевизъм. И няма кой да му каже да озапти умната си кърджалийска любимка. Защото всяка проява на бруталност от нейна страна веднага ни подсеща за него и за словесния му бисер по неин адрес.

 

Този бумерангов ефект ще го насини целия.

Въпросът е не само да печелиш избори, а и какъв образ градиш за Историята. Край него винаги е имало хора, които са го тикали към неразумни, дори силови действия, поне така изглежда отстрани. Цветанов бе един от тия силоваци – особняци/вежливи мутри, та чак и Веско Маринов слушаха с предимство. Цветанов натика Бойко и в разправата с Радев, от която той няма никаква полза, това скоро ще стане ясно.

 

Между другото, гербаджиите трябва да съжаляват, че лекомислено и без никакви основания предадоха Главчев, бившият шеф на Парламента, само, за да направят кефа на Станишев – понеже Главчев създаде „Комисията Хохегер“, която да разследва далаверата с австрийския аферист, а това пряко засягаше Станишев и по-скоро „мъжа в семейството му“, както се изразяваше Бойко. Мъж или жена, но той направи кефа на Станишев за сметка на Главчев, а бяха отмъкнати и стотици хиляди евро.

 

Слава Богу, че Бойко награди Караянчева само с „Ордена на пострадалите девици“, без да похарчи нито едно евро. И тя се старае да му се отблагодари, колкото силици са й останали.

Ето само един последен пример. Преди няколко дни тя се държа предизвикателно, да не кажа брутално, в Парламента, който по някакво чудо – да речем, осмото – е оставен в ръцете й. Опозицията поиска да бъде привикан премиера, за да отговори на въпроси за „шахтата-убиец“ и смъртта на младото момче. Но Караянчева на бърза ръка приключи дебатите. Аргументът й беше абсолютно безсрамен: защото убийството се политизирало.

 

Ами, ще се политизира бе, момиче – след като тъкмо дивата ни политика е причина за убийството. И сякаш не политизирате всичко друго, което ви попадне пред очите. Остави ги депутатите да се изговорят, поне това да направят. Говорете за смъртта на детето, дано да ви стане ясно, защо в тази държава човешкият живот няма никаква стойност. Караянчева обаче не разрешава.

 

На другия ден ново двайсет: Караянчева лично внесла предложението на опозицията да се изслуша премиера за убийството. Очаквано, депутатите на ГЕРБ отхвърлили предложението – ех, какви сме майтапчии! – без да им дреме, че по този начин бламират собствения си парламентарен шеф. Тя обаче останала доволна – как ги надхитрихме глупците от опозицията.

Както се казва в една реклама – пестиш без да знаеш, че пестиш.

 

Обаче Караянчева пести приличие и човещина – без да знае, че го прави.

И нахалства – без да знае, че го прави. Какво се чудите, че с „хвърчащи бележки“ се откриват павилиони, които убиват хора. Че тя държавата се управлява с хвърчащи лафове и елементарни пинизи – и то в Парламента.

 

Бойко има двама-трима щатни лъскачи, които непрекъснато ни показват, колко позорно е подопечното/подчиненото слово – но и колко щедро се възнаграждава. Сигурно се питате, какво стана с онези около 400 000 лева, които МВР даде на Антоанета Христова, за да четка все така възбудено Бойко. Тя си мълчи като кърджалийска булка, Бойко също.

 

Ей, ако ще плащаш по 400 000 лева на такива, по-хубаво наистина си купи гръцки остров. Защото, твърдението, че си купил остров е далеч по-безопасно, отколкото да те хвали Антоанета.

 

Другият е Харалан – и той хараламби, хараламби (по Радичков), без мярка захаросва словесно Бойко, и накрая жена му получи предаване в БНТ, отначало в периферен програмен пояс, но сетне тихомълком бе преместено в БНТ 1.

Реклама

И оттук-насетне, Харалан трудно ще говори за корупция и конфликт на интереси, понеже е член на Обществения съвет на държавната телевизия. Все пак, някакво приличие трябва да има дори и в далаверите.

 

Разбира се, Бойко няма да остане без един от апологетите си – само шербетът по негов адрес ще бъде в двойни дози. Същите тези хора смятат Бойко за ръб, обаче той не направи сестра си шеф на болницата, в която работи. А тия, дето се имат за големи финяги – и дори си позволяват да ругаят Народа, сякаш са някакви специални  цървули – не проявяват дори минимална въздържаност.

 

Ласкателите на Бойко изобщо не се интересуват, какви следи оставят за него в Историята, за тях е важно само да млатят тъпана на хвалебствията. Не им минава и през ум, че словото им е бездарно, някак насилено. За разлика от тях, ония, които ненавиждат Бойко, са достатъчно остроумни.

 

Мрежата също е безмилостна, но той безметежно носи този товар, сякаш се е превърнал в абсолютен мазохист. Казвам това, за да знаят ония, които водят свирепа война срещу Радев, че тя няма да доведе до нищо особено, дори накрая може да се наложи президентът да почерпи критиците си. Радев има и предимството, че не го чуруликат славейчета като Антоанета Христова.

 

Най-голям късметлия е Цветанов – каквото и да каже, накрая все едно, че е казал нещо друго. Неговата недопеченост не интересува никого и той спокойно може да произвежда всякакъв словесен боклук. Наскоро каза, че Русия ще се опита да се намеси в нашите избори – и никой не му обърна внимание, толкова тъпо звучи това.

 

Споменатите „Бойковеди“ минават и за психолози – ами тогава да се вгледат в изражението на Караянчева, когато ругае и натирва опозицията в Парламента – то издава една ярост, която е направо абсурдна. Какво означава това?

 

Впрочем, Караянчева можеше да остане в Историята – не се смейте – стига да си беше дала оставката след недопеченото словесно изстъпление на Бойко. Това щеше да е нещо наистина забележително. Но тя пропусна този шанс – за да увисне на бесилката на подигравките.

 

Като цяло, словото в телевизията изобщо не се обгрижва, а то е първата стълбичка към успеха, можеш да бъдеш запомнен само с красиво, умно слово, а не с нещо друго.

 

Недопеченото слово често поражда комични ефекти. Или пък служи за прикриване на истината. В една и съща новинарска емисия тържествено съобщават, че България е постигнала „исторически“ успех – и човек си казва, че македонците са се заклели повече да не крадат историята ни.

 

А то се оказва, че баскетболистите ни за първи път от 10 години са се класирали за европейско първенство – сиромашки радости, които само могат да разсмеят Историята. Все едно, че нямаме никаква спортна история, че не сме били първостепенна световна сила в спорта.

 

В същата емисия съобщават, че сме на последно място в Европейския съюз по размера на минималните работни заплати. Всъщност, тъкмо това е историческо постижение – но в оцеляването на един Народ. 30 години след Промяната сме разчекнали усти за нищо и никакво – обаче, когато става дума за Съдбата на Народа, честното слово е обуздано, прекалено е опечено, чак прегоряло.

 

Недопеченото слово се подхранва и поддържа най-вече от говоренето на политиците, то е безотговорно до крайна степен.

 

Медиите до някое време бяха просто посредници, но постепенно прихванаха от тяхната болест. И вече много често нямат никаква милост към фактите, тяхната истинност е последната им грижа. И така отпращат в Паметта на  Времето не недопечени, ами направо вмирисани „истини“.

 

Зад недопеченото слово в доста случаи наднича небрежност, нерядко и апатия, незаинтересованост, понякога и лъжи, уж полезни за Настоящето.

 

Например, приписват на Левчев една фраза, изречена от Сендов непосредствено след 10 ноември 1989-а. Левчев никога не е имал нужда от патерици и никога не би споделил за себе си, че е съгрешил и е станал непотребен. Той казваше в по-късните години, че Живков му е бил бодигард. Звучи абсурдно, но си беше май точно така – и това му даде възможност да прокара романа на Блага Димитрова „Лавина“ или пък сборник на низвергнатия Коста Павлов, че дори и да напише предговор към него.

 

Такъв човек не може да говори за непотребност. Много се зарадвах, когато, след опелото на Левчев, бунтарят Калин Терзийски, който нищо не харесва, каза няколко забележителни думи за Поета. Това в наши дни, когато всичко се отрича, е проява на смелост и на благородство. Но пък тия дни бе осъден да плати немалка сума заради обидни квалификации по адрес на Хайтов. Понякога недопеченото слово пиратски прониква дори и при талантливи хора като Калин.

 

Известен певец разказва за перипетиите на рок-бандата си, силно преувеличени, разбира се. И, между другото, споменава и за скандала в Съюза на писателите, когато петима писатели отказаха да подкрепят „протестна“ телеграма до Нобеловия комитет заради награждаването на  руския дисидент Солженицин.

 

От петимата са споменати двама – Валери Петров и Христо Ганев, към тях неизвестно защо е притурен Радой Ралин, но са пропуснати Гочо Гочев, Марко Ганчев и Благой Димитров. Така един малък акт на неподчинение е поднесен недопечен, а гражданската смелост на трима писатели несправедливо е пренебрегната.

 

Има и една зловеща форма на преднамерена недопеченост, която се насилва да промени смисъла на важни събития .Унижават Истината за Миналото, за да се харесат на Чорбаджиите на Настоящето. Известен икономист твърди, че днес в България се живеело три пъти по-добре, отколкото при „комунизма“. Това е чудовищна нелепост. Отгоре на всичко,

 

Миналото все още има предостатъчно достоверни свидетели – не кошаревски като тия на мътното Настояще, които пък накрая все ще схванат, че живеят като скотове и тарикатите злоупотребяват с тяхната наивност. Пак ли трябва да напомним фактите за Българското Дъно: един милион и 650 хиляди българи живеят под границата на бедността, над 600 хиляди оцеляват с имигрантски пари/подаяния и пр., и пр.

 

И тази година Петър Стоянов продължи да каканиже едно и също за февруарските събития от 1997 година, упорито разлепва собствения си афиш на герой. И то след като Жан Виденов още през 2012 г. разроши перчемите на такива като него. А медиите се правят, че не са го чули, когато каза, че всичко е било договорено от Костов и Николай Добрев в няколко тайни срещи.

 

Много симпатичният професор Пимпирев наскоро сподели, че след 25 години ще можем да добиваме злато от Антарктида. Това пак ни упътва към бездънната българска наивност. Дадохме си златните находища на безценица, специалисти изчислява загубите ни на 50 милиарда лева, но няма виновни – а ще търсим злато в Антарктида.

 

Бойко сякаш не е чувал за уникалната, за световната бизнес-практика, далавера с „Дънди Прешъс“ и отиде да открива новото им находище в Кърджалийско.

Ето това е образец на управленска разсеяност, ако използвам недопечената/милостивата дума.

 

КЕВОРК КЕВОРКЯН