Как г-жа Рудолф вкара Левски в любовни триъгълници, четириъгълници и други аморозни геометрични и стереометрични приключения

"Неистово исках да открия факти за любимите на Левски... Умирах от любопитство - ставаше дума за любовните истории не на кого да е, а на най-великия българин", така започва своята "книга" г-жа Светослава Стаева/Тадаръкова/Рудолф  - "Годениците на Васил Левски". 

Тя, горкинката, трябвало да прерови "дебрите с информация", да извади "зрънцата от пепелта", което си е "отчаяна работа" и "става само в приказките и то с помощта на магия" (разбира ги магиите г-жа Рудолф, преди време по някаква телевизия правеше интервюта с вампири); от изнурително бдение над книгите заприличала на "нощна пеперуда, която отчаяно се блъска в прозореца, но не може да стигне до светлината"; измъчила се да сравнява дати и образи, а като попаднала в "най-алхимичното място на света" (Народната библиотека, сиреч), усетила как "една мощна енергия ме засмуква в този син поток на информацията от началото на света", и тя разбрала "как се става философ"...

Не станала философ, но открила, че Левски влизал  в любовни триъгълници и даже четириъгълници, обаче излизал от тях най-безотговорно, и - "О, милостиви Боже!" (възкликва тя) - "Левски се сгодявал не е един, не два, а няколко пъти"! И докато издирвала "въпросните дами", стигнала до удивителното прозрение, че трябва да знае всичко за Левски - "Иначе как ще ги ситуирам ("въпросните дами" - б.а.) в живота му? Как ще се досетя в какъв момент се появява една жена и какво е означавала точно тогава за него? Как ще обясня защо я е напуснал. А той, макар че е имал добро сърце, ги е напускал всичките". 

Пустият му Левски, тоз Дон Жуан!

Г-жа Рудолф прониква в недостъпната за "морализаторите" душевност на Левски, в непроницаемите интимни потайности на този галантен ухажор и похитител на женски сърца: "Васил добре познава психиката на нежния пол, на всичките си любими прави подаръци, които биха накарали да блеснат очите на всяка жена. Говори им романтични думи и им дава обещания, които ги хвърлят в облаци от мечти..."

Но г-жа Рудолф познава не само мъжката душа, но и женската: "Заради Васил жени се самоубиват... Жените са луди по него. Омагьосвал ги е... Чарът му на "баш комитата" е истински афродизиак... Представете си тайните му посещения в къщите им посред нощ. Адреналина от смъртния риск! Не може да се отрече, че в подобни ситуации има еротика"! 

Една туркиня от Карлово била запленена от него, а една румънка, като не успяла да го прелъсти, се обесила. Вдовиците били готови да си убият децата заради него. "Историите на Левски с вдовици, а те изглеждат безброй, са особено интригуващи. Самият той разказва, че често се крие при вдовици...За тях той пише откровено - не другаде, а в тефтерчето си. Защо го прави ли? Защото са част от неговия бюджет. Поразително, нали? Излиза, че Левски плаща на ятачките си", намигва г-жа Рудолф многозначително. Ах, г-жо! Какъв бюджет и какво заплащане! Навсякъде, където намира прибежище, Левски не си позволява да ощети своите укриватели и с един грош, с една троха хляб! Така разбира той народната работа. Ама трябва да се чете г-жо, повечко трябва да се чете.     

И ако вдовиците били обладани от "някаква умопомрачена любов", то

съпругите на комитетските дейци били "обсебени от Левски" и имали "психика на камикадзета". А поп Данаил от Кочмаларе "се вихрел като самурай" и бил тъй "авантюристичен", че сгодил собствената си щерка за Левски от конспиративни съображения - "Само на думи. А дали е било само на думи?", пита бдителната г-жа Рудолф. 

Описанието на "драмата във Войнягово" е сърцераздиращо -  синеокият даскал Васил напил менците на хубавата Йова, по седенките я задявал,  китката й откраднал, пък тя била само на 16 (той на 28), обещал й брак (!), но "Въпреки това Йова не му се дава така лесно" (!), но все пак "станала заварката", обаче Йова имала съперница - Пена, ала и Неделчо се заглеждал по Йова, и се заплела "интригата на любовния сюжет", и изобщо - "Ако издириш оцелелите факти и сглобиш конструкцията на отношенията между двамата, изведнъж се разтракват скелетите в гардероба", заключава г-жа Рудолф. 

Какви скелети и какъв гардероб?!

Левски подло се изнизал от Войнягово, хубавата Йова се омъжила за Неделчо и родила син. И тук г-жа Рудолф пита трепетно своята събеседничка "Да не е от Левски?". Уви! "Не, не е от Левски", казва събеседничката. О, каква жестокост! А междувременно под купола на старата черкова прелетял призрак. И само г-жа Рудолф го идентифицирала. Левски ще да е бил. А може би Иво Карамански, чийто призрак периодично спохожда г-жата.

Най-големите "фенки" на Левски са монахините, сред тях той "има голям успех", понеже "са от една кръвна група" - "Те са умни, всеотдайни, но и красиви жени", пише г-жа Рудолф. Това - "но и красиви" - ме срази. 

И следва една върволица монахини - Евдокия и Теофания от Самоков; София от девическия манастир в с. Колибето край Троян ("Тя му е връстница, стройна и красива. Можем само да гадаем за техните отношения, още повече, че са били връстници", подхвърля небрежно г-жа Рудолф); монахиня Христина, игумения на Сопотския девически метох, най-сигурното прибежище на Левски.

"Под черните одежди на Христина се крие хубава жена, която съвсем не е безразлична към Васил", подмята г-жа Рудолф, предвкусвайки еротични приключения. Уви! Най-после авторката се сеща да прочете какво пише на гроба на монахиня Христина, за да открие, че тя е родена през 1806 г. и е по възрастна от Левски с 31 години.

 "Между тях не е възможно да е имало мъжко-женски отношения", заключава разочарованата г-жа Рудолф.

Но г-жа Рудолф не унива, тя търси "факти, които могат да се пипнат и подушат" (какво точно възнамерява да пипне и да подуши, тя си знае). И следва най-пикантната интрига - монахиня Евгения (Ана Бояджиева) -  "най-одумваната любима на Левски, към която той изпитвал тръпка"... Евгения притежава "синята красота на една истинска жена... под монашеската роба тяло почти не личи. Над стегнатата талия не изпъкват гърди....посветена и безтелесна". Но тя "съвсем не лишена от страст. Тъкмо обратното!". Хм-хм!

Въображението на г-жа Рудолф се развихря лудо, когато стига до Белград и операцията на Левски: "Дали монахиня Евгения месеци наред е превързвала раната от апандисит в слабините на Васил? Самата сцена с превръзките е еротична. В тях има интимен момент... връзката между двамата се превръща в космическа..."

И бушува фантазията на г-жа Рудолф от Карлово до Белград и обратно: "Васил е нощувал в дома на Ана-Евгения, и то неведнъж. Това дава възможност за любовни мигове далече от хорските очи... Той подарил кама на Анка при едно от посещенията си. Дали този подарък е случаен? Дали той не й го дава, когато тя го изпраща след интимна нощ?...".  

Левски "макар че имал добро сърце", разбил сърцето и на Ана-Евгения: "Левски никога не се сгодява за Ана. Интересно, че тя му остава вярна и цял живот не поглежда друг мъж, потънала в монашеството си. Докато той отминава нататък. Дори през 1871-72 се сгодява за друга..."

"Другата" е Гена Бонина от Аджар (Свежен) - 5000 души имало на годежа, и гърмели с пищови, обаче тъкмо преди сватбата Левски изчезнал по стар обичай... Отминал нататък...Накъде? Как накъде? При 13-годишната Йорданка, на Марин Поплуканов сестра, заради която (а не заради някакви си комитетски дела, както си мислят историците!) Левски тръгнал към Ловеч и оттам - за Къкрина и бесилото. 

И така - 170 страници, 5 годежа (минимум), 5 монахини (само?), безброй вдовици, румънки, сръбкини, туркини, невръстни момиченца и възрастни жени. Пита се: Кога Левски все пак е създал мрежата от революционни комитети, тази могъща тайна организация? Кога? Как е смогнал от толкова любовни авантюри? И докато Вазов пише, как властта "обсаждаше двайсет града изведнъж,/да улови тоя демон вездесъщ", демонът вездесъщ се е годявал в 5 села наведнъж...

Пустият му Левски, тоз Казанова!

"Творбата" на г-жа Рудолф е безспорен принос. Принос в 30-годишната профанация на Васил Левски. 

Едни "свитъци" на МОН наставляваха българските учители да "не наблягат на Левски, Ботев, Каравелов и Раковски, понеже не се ползвали с добро име в тогавашното общество".

"Левски откраднал коня на вуйчо си, това е все едно мерцедес в наше време. Избягал с него и го продал, и отишъл в чужбина... Ботев и Левски са момчета с девиантно поведение, които при други обстоятелства щяха да станат престъпници", постанови Андрей Райчев.   

Христо Стоянов, един скандален псевдописател (който държи да бъде скандален, нежели писател) обяви Левски за "детеубиец", "българоубиец", "кървава икона", "баща на мутрите" и "еманация на нашата сатанинска история".

Една банда хонорувани русофоби, все тоталитарни бозайници,  пришиха на Левски думи, които никога нито е писал, нито изричал, а именно - "Който ни освободи, той ще ни пороби". Пришиха му тези думи и като мантра ги повтарят, белким направят от Левски икона и знаме на своята истеричава русофобия.

Божидар Димитров (Бог да го прости) "разнищи" Левски по всички "правила" на интригантството: "жена споделя леглото му, и то монахиня, и расото хвърля, и хора трепе в Белградската легия и четата на Панайот Хитов, и рекетира тогавашните български бизнесмени (!) да дават пари за революцията... И се самовъзхвалява в стихове... и подготвя революция, в която ще загинат десетки хиляди!". 

Учебниците го минимизираха до три изречения: "Полицията заловила Апостола. Съдът го осъдил на смърт. Присъдата била изпълнена в покрайнините на град София". Толкоз.

30 години една орда демитологизатори и деконструктори на българската история разнищват, демонизират, минимизират, фалшифицират, развенчават, разобличават и разчовечават йеродякон Игнатий Васил Левски. 

Г-жа Рудолф го "очовечава" по своите си, еротични "критерии" - с жълтеникави намигвания и похотливи подмятания, със "заварки", "тръпки" и "фенки", "умопомрачени от любов", луднали по "афродизиака", наречен Левски, с измислени "любовни триъгълници и четириъгълници", насъчинени и нафантазирани от безброй легенди, мълви, пиески и вестникарски измишльотинки. И с оная превъзбуда, тъй характерна за невежеството, което не се и досеща, че монашеският обет (от който Левски не се отрича) и смъртоносните рискове на комитетската работа не допускат никакви фриволности, амурни афери - съвсем.

Г-жа Рудолф се дави в своето незнание (това не я оправдава). Ордата деконструктори, която обяви Левски за конекрадец, рекетьор, убиец, главорез, кръвожаден тип, самовлюбен, егоцентричен, меркантилен, прелъстител и похотливец съвсем не е незнаеща. Всичко е промислено, съзнателно, методично. За да принизят Левски до себе си, до своите кални патъци. За да го изтръгнат от народното съзнание, за да останем без Главния Апостол на цяла България. Без нашата мярка за всички неща - за историята, за времето, за миналото, за бъдещето, за човека, за държавата. Левски е опасен. Пречи. Пречи им да се намърдат в олтара на народната памет и да вилнеят там. Защото с Левски се съизмерваме. Не с тях. И когато сме най-безнадеждни, знаем - имаме Левски. 

Мислех си, че все един ден тая мерзост ще свърши. Не. Мерзостта намери своето сладострастно превъплъщение . Чалгата. Сиреч - г-жа Рудолф. Ако тази "творба" не се занимаваше с Левски, хич нямаше да си губя времето. Но по-добре аз да си изгубя времето, отколкото наивните читатели на г-жа Рудолф. Прочее, имах Ciela за сериозно издателство. Не било тъй.