Пред третомартенски размисли за българското освобождение, за историята и нейните свидетелства, или кога и защо се просълзяват царете на Русия?!

Руско-турската освободителна война от 1877г – 1878г е едно ново начало, едно ново раждане на българската държава и нация. Трудно е да си представим съдбата на България без нея. Възкръсването ни, като народ със свое име и място под слънцето е едно от най-големите чудеса в човешката история. Това чудо стана въпреки жестокостите на най-варварската тирания – турската.

Няма по-дълго и по-черно робство от това, което близо 500 години бе затиснало България. И никой европейски народ не е платил толкова висока цена за свободата си, както българският. Тези пет столетия са препълнени с еничари, кърджалии и „времена разделни“, през които българската кръв не успяваше да засъхне върху ятаганите на тиранина. Но те бяха и столетия на съпротива: с хайдути, със завери и комитетски съзаклятия, с воеводи и апостоли. И те за времена на страдания родиха в тъмнината на вековете исполините на българската национална революция: Раковски, Левски, Каравелов и Ботев, Хаджията и Караджата, Бенковски и Волов, които спасиха поруганата чест на Отечеството. „Как сладко е да се умре за Отечеството“, възкликва, качен на бесилото в Горна Оряховица Георги Измирлиев – Македончето! Руско-турската освободителна война доведе до победоносен край тяхното велико дело.

Героичната борба на българския народ за национално освобождение и независимост, свещено право на всеки народ, и нечуваните жестокости извършени от турските орди в България при потушаването на Априлското въстание, събудиха съвестта на целия християнски свят. Сред братския руски народ започва мощно движение в защита на българите. На 24 април 1877г. в Кишинев, епископ Павел прочита Манифеста за обявяването на войната. Александър II прекъсва речта си, защото ридание дави гърдите му. На Скаково поле са строени първите дружини от доброволци, дошли от всички краища на многострадалното ни Отечество. Офицерите едва ги въздържат да не развалят строя и да не гърмят с пушките. „Великото стана!...“. Започват дни на безмерни изпитания, възторг и нечуван героизъм.

@314 дни, през които един руснак ще умира за свободата на двадесет българи.

Русия заплати нашата свобода с кръвта на десетки хиляди свои синове. Никой никога и никъде не е заплащал такава цена за свободата на друг народ.

А народ, който помни цената на свободата, той знае да почита и своите освободители. И не забравя принесените за неговото освобождение свои и братски жертви. Българският народ се оказа достоен за свободата. Той знае, кому дължи Освобождението си. И правдата за това ще се предава, като най-скъпоценно наследство от род на род. И до века. Сто хилядните множества на вр. Шипка, които се повтарят всяка година в чест на 3-ти март са доказателство за неизтляващата народна памет. Така че напразно се морят безпаметниците и враговете – български и руски.

Днес все по-често, особено около националния празник 3-ти март, се размърдва и размирисва най-презрения гнилоч в съвременна България. Като торни червеи и бръмбари се разпълзяват „провидци“ с късна дата, за да омаловажат сътворения безпримерен подвиг в историята на руски народ за Освобождението на България. Тези закъснели „борци за истината и правдата“ нямат друга грижа, освен да доказват имперските помисли на Русия. Но тъй като няма как с декрет или папска вула да я пратят в джандема, се опитват току да сипят, по възможност в душата на всеки българин и русин, поне по една лъжица катран. Сякаш искат да го подсетят, колко е неизтребима омразата на техните господари към великата спасителна мисия на Русия през вековете, която със самата си същност подлага на изобличение„цивилизаторските им активи“ и „Отговорностите на белия човек“, ако си припомним думите на Ръдиард Киплинг.

В края на своя знаменит опус "Още една по-особена дума за славяните и славянския въпрос" великият Фьодор Михайлович Достоевски пита:„Защо Русия се нагърбва с такива грижи?”, - и отговаря на сведущи и несведущи: „За какво ли? За да заживее висш живот, велик живот, за да освети света с великата си безкористна и чиста идея, да въплъти и създаде в края на краищата великия мощен организъм на братския племенен съюз, да го създаде не с насилие, не с меч, а с убеждения, с пример, с любов, безкористност и светлина.”

И продължава великият писател:"Ако нациите не живеят в името на висши безкористни идеи, в името на висшите цели и в служба на човечеството, а служат само на собствените си интереси, те непременно ще закостенеят, ще загинат, ще умрат. А по-високи цели от тия, които си поставя Русия, няма. Тя служи на славяните безвъзмездно и не чака от тях благодарност, труди се за тяхното нравствено (а не само политическо) обединение в едно велико цяло. Едва тогава всеславянството ще може да каже своето изцерително слово на човечеството."И заключава провидецът:"Няма в света по-високи цели от тези".

Но торните бръмбари на платената русофобия не би ги спрял дори непоклатимият авторитет на Достоевски, на когото като нищо биха лепнали етикета „Сурковска пропаганда“. Дотолкоз са обнагледели в своята мисия за дерусификация на българския народ, че не им е необходимо да преповтарят мухлясалите аргументи на известния със своята „другост“ още в средата на 19в. международен „чувственик“ абат дьо Кюстен. За клакьорите на неговата изначална русофобия и гейска слава, са непозволими нито мисията на Русия „да освети света с великата си безкористност и чиста идея“, с пример, с любов, с безкористност и светлина, нито риданията и сълзите на един самодържец - Великият наш Цар Освободител – Александър Втори. За тях те не са пример за човешка птговорност и държавническа мисия в историята. За това, нека потърсим идеята и основанията за мисията на руския народ още по-назад в миналото, в пред имперските времена на руската държава.

През 1876 г. в Киев Иван Оболенски издава своето изследване "Московската държава по времето на цар Алексей Михайлович и патриарх Никон, според записките на архидякон Павел Алепски". В това съчинение е поместено мнението на цар Алексей Михайлович от 1656 г., наричан от своите съвременници най-тих сред царете. По времето на Светата Пасха, през същата година, приемайки в Москва Великденските поздравления на делегации и сановници, между другото попитал православни търговци от Балканите:"Желаете ли да ви освободя от плен и да ви откупя?". И като чул утвърдителния отговор, добавил: "Тогаз, като се завърнете в своята страна, кажете на всички монаси и епископи да молят Бога и да четат литургии за мен. И техните молитви да ми дадат сила да отсека главата на техния враг". И както свидетелства архидякон Павел Алепски, "проливайки обилни сълзи, царят след туй казал на велможите- сърцето ми е покрусено от поробването на тия нещастни люде, които стенат в ръцете на враговете на нашата вяра. Бог ще ме призове да отговарям в Съдния ден, ако имайки възможност да ги освободя, я пренебрегна. Не зная докога ще продължава това злощастно състояние на държавните дела, но от времето на баща ми и неговите предшественици не преставаха да идват при нас постоянно жалби срещу игото на поробителите от патриарси, епископи, монаси и обикновени бедни хора. И нито един не е дохождал, без да е гонен от сурова печал и без да бяга от жестокостта на своите господари; и страхувам се от въпросите, които ще ми зададе в него ден Творецът; и реших в ума си, ако така е угодно на Бог, ще хвърля всичките си войски и хазна, ще пролея кръвта си до последна капка, но ще се постарая да ги освободя."

Както се вижда, православната вяра и славянската принадлежност са златната амалгама на благородната мисия, която е отприщвала енергията на руското общество през вековете, придавала му блясък и благородство, окриляла го е за славата и величието на Русия и е предопределяла пътя за Освобождението на България.

Разсъждавайки за мисията на Русия, идеологът на Източния въпрос Константин Леонтиев пише: "Всички други държави действат на Изток почти единствено с външен, механически така да се каже натиск, със своята военна или търговска сила... Само на Русия единствено са й поставени на вероизповедно начало съвсем други задачи и условия... Само за руската политика на Изток е възможно щастливото съчетание на надеждата, на религиозното спасение и движението напред, националността - с вярата, свещената старина - с възбуждащата пориви съвременна подвижност. Да, точно това свойство е присъщо на народите ни - да потърсим преди всичко опора, в която са дълго натрупвани и православните ни сили, и сега толкова могъщи у нас. Не трябваше ли с тези християнски нации от Изтока да се сближим и сдружим, защото нашите собствени свещени предшественици са по-ярко и по-здраво изразени, отколкото при другите народи".

И става ясно, че акцентът на руската мисия за освобождението на славянските народи от Балканите има преобладаващо кръвно-духовна компонента. Ето срещу тази цивилизационна формула на Леонтиев - „да се сближим и сдружим“, винаги е бил насочен векторът на цялостната политика на колективния Запад, още от преди времената и опусите на споменатия „чувстеник“абат дьо Кюстен.

Именно в резултат на последователната и насочена русофобия, която отчита и осъзнава духовните и културните основания на създадения от историята българско-руски цивилизационен съюз, основан на грандиозния принос на българското православие и Кирилската писменост и въздигнатата на нов етап с Освободителната война от 1877-1878г формула на Константин Леонтиев,„да се сближим с сдружим“,могат да бъдат очертани границите на българската историческа съдба. Към нейните страдалчески черти в огледалото на историята, могат да бъдат разчетени и посланията и основанията на българофобията, която предхожда по време миязмите на целенасочената русофобия. От кладите на богомилите, от ненавистта на потомците на западното рицарство, погинало от Калояновия меч край Андрианопол, през откровенията на княз Бисмарк на Берлинския конгрес, че те не са се сбърали тук да правят „българите щастливи“, през краха в Ньой, разтерзанията в Париж след ВСВ и последствията след капитулацията в Малта, всички тези свидетелства за българската участ, не издават по-малка ненавист към нас, от колкото омразата им към всичко руско. Но ако ненавистта към Русия, може все пак да бъде обоснована с нейната плашеща огромност и сила, то ненавистта към понятие, като„българин“,„България“ и „всичко българско“,издават предопределения край не само за българската държавност, но и за българската нация.

Недвусмислено доказателство за това е днешната наша народностна участ, когато в прегръдките на т.нар нов цивилизационен избор, без приятели и надеждни съюзници, България се топи пред очите на света, като юлска пряспа. И над престъпното безхаберие на демократичните ни управници, дори Господ гледа все още от небесния свод „тих и невъзмутим“.

В своето знаменито стихотворение „Към родината“, Атанас Далчев има един пророчески стих, който макар да е изповед на поета или на лирическия герой пред Родината, аз ще си позволя да съотнеса към преднамереното сатанизиране на руси и българи, за което мнозина си затварят очите. Сатанизиране, основание за което, както вече споменах, е сътвореният от историята българо-руски цивилизационен съюз. И Русия и България, всяка поради своя път през историята и поради неразчленимостта между духа, културата и цивилизационната им същност са и ще бъдат несменяема цел за отстрел на безмислостното дуло на изначалната ненавист на Запада. Сиреч, тежко е да го кажа, но ми се струва, че сме осъдени от тази ненавист и под каквито и форми да бъде прикривана тя, единственото, ковето ни очаква през годините е страданието. Именно за него ме подсети стихът на българският поет Атанас Далчев:„Страданието мен по-силно с теб ме свързва и нашата любов в една съдба превръща“.

Мислих, че тук ще сложа точка на тези мой пред третомартенски размисли, но връщайки се към основанието за този свят български празник, как да не се позове човек отново на великият провидец Фьодър Михайлович Достоевски? Неговите разсъждения, на които искам да се позова отново са свързани с позицията на прочутия по онова време английски журзналист Форбз, военен коренспондент на в.„Дейли Нюз“. Като признава достойнствата на "прекрасните му и задълбочени статии от бойното поле", Достоевски съобщава, че Форбз искрено признава "пълното право", на турците да изтребят цялото българско население на север от Балкана в момента, когато руската армия преминава Дунава. „Форбз, пише Достоевски, „почти съжалява, че нещата не са се развили така и прави извода, че българите трябва да са вечно признателни на турците, че не са ги изклали поголовно като овце“.

Струва ми се, че се налага дори и по отношение на днешната несвършваща мантра за човешките права и демократичните принципи на нашите нови партньори да се запитаме как и защо този наистина тъй образован човек като Форбз, представител на една толкова велика и просветена нация, каквато е Викторианска Англия, може така хладнокръвно да признава подобни права на турците? „Това ли е последният цвят и плод на английската цивилизация“ - пита великият писател, и продължава: "Обърнете внимание обаче, че той безспорно не би се изказал така, ако ставаше дума не за българите, а за французите или италианците. Той говори така само защото те не са нищо повече от някакви славяни българи. Виждате ли родовото кръвно презрение на Европа към славяните и славянското племе? Те ги имат все едно за кучета. Допуска се, че е възможно и разумно да се изколят всички до един, цялото племе, жените и децата. И което е много важно, забележете, че не го казва граф Биконсфийлд, него политиката, "английските интереси", го принуждават да изразява такива бандитски зверски убеждения, докато Форбз е частно лице, не е държавен деец, не му е възложено да брани интересите на Англия на всяка цена. А и вижте какъв човек е: честен, правдив, талантлив, хуманист, което ясно личи от предишните му писания. Причината в случая е именно това западноевропейско презрение към всичко, което носи името славяни. Тъй че българите можеш да ги попарваш с вряла вода като гнезда на дървеници по старческите одъри.“.

Цитатът стана твърде дълъг, но как да спреш насред думата гения Достоевски? Както се вижда, генезисът на възходите и паденията на славянските народи, и по-специално към нас, българите, има своите цивилизационни основания. Хората на Запада и тогава не са си представяли„гнездата от дървеници” за нещо ценно. Дали днес ни оприличават на нещо по-различно, на хора например, на народ със своя велика история и принос в световната култура? На този въпрос нека всеки сам и честно си отговори. И сам да намери своето място и мястото на своите деца и внуци като българи и славяни в този т. нар. нов цивилизационен избор и ми се струва, че сатанинската мелница, която премила народа ни вече 29 години, е всъщност едно ново издание на непроменимите възгледи на онзи далечен военен кореспондент на в. "Дейли нюз". От тези непроменими възгледи на Форбз и предците му извира и омразата към Русия, която за радост никога не е била някакво „гнездо на дървеници”, а винаги е била колос, гигант и сила, с която не може да не се съобразиш. „И тъй като Русия също е славянска нация, как ли я мразят сега на Запад, пита се Достоевски, и добавя: - Ако ще и само инстинктивно, подсъзнателно, как ли се радват на всеки неин неуспех, на всяка нейна беда!"

Да отговаряме ли на провидеца отпреди 140 години?Да търсим ли някаква връзка между случая Скрипал и случая Гебрев, които днес не случайно ги обвързват? Да разказваме ли отново неговите пророчества за бъдещето, както и нашите спомени от бъдещето? Всичко е пред очите ни. Няма нищо ново под слънцето. Има една истина и тя е, че силата никога не се е нуждаела от посредници. Че слабите винаги ги бият. Че България без Русия е обречена! Че и Русия без България ще бъде разнищена! Че пътят ни в страданието е общ и неотменим и че не случайно нашата любов в една съдба превръща.

Но ще възкръсне Бог и ще се разпръснат неговите врагове!

И ще бъде ден.

От нине, до века!