Случва се някои страни и международни алианси да предприемат необмислени действия, които в крайна сметка вредят на самите тях. Нагледен пример е лавината от икономически санкции срещу Русия. Санкциите безспорно може да нанесат значителни щети на руската икономика.
Но ако западните стратези разчитат да провокират с тях антипутинска революция или руски Майдан, дълбоко се лъжат. Всъщност всяка нова вълна от санкции само укрепва авторитета на Путин сред хората в Русия и същевременно отслабва бездруго незначителното влияние на прозападната руска опозиция.
Тази политика изглежда ще предизвика не изолация на Русия на световната арена, а все по-тясно сближаване на федерацията с Китай, най-вече в икономиката и сигурността. Нещо повече, днес Индия също отправя интензивни сигнали, че иска да участва в този нов евразийски процес. Както сочат резултатите от скорошната среща на каспийските държави, Иран и други страни от региона също се включват в усилията на Русия да попречи на Запада в стремежа му към по-дълбоко внедряване в постсъветското пространство на Азия и Кавказ.
Друг важен фактор на икономическия фронт е продължаващото сплотяване на страните от БРИКС с водещата роля на Китай и Русия. БРИКС създава нова геоинокомическа ситуация, в която Западът не ще може вече да диктува собствени условия и правила на играта на целия останал свят.
Каква ти изолация на Русия, щом дори много европейски страни проявяват все по-силно недоволство от санкционната политика, която им натрапва Вашингтон - да не говорим, че Азия и Латинска Америка открито подкрепят Русия. А някои европейски държави фактически зависят от Русия много повече, отколкото федерацията - от тях. Милиони европейски домакинства се отопляват с руски газ, а в най-преуспяващата страна от континента - Германия, над 300 000 добре платени работни места директно зависят от руски индустриални поръчки.
Колкото по-устремно набира антируски обороти политиката на Запада, толкова по-бързо ще се сближават регионалните и геополитическите интереси на Москва и на Пекин. Както Русия, така и Китай постепенно отхвърлят илюзиите, че у Вашингтон ще се задействат някакви възпиращи инстинкти и той няма да прекрачи всички мислими и немислими червени линии, за да прокара глобалните си интереси.
За обикновените граждани в САЩ основният въпрос е доколко тази политика отговаря на собствените им интереси, а и тези на страната им, в дългосрочен план. Дори без да е гениален стратег, човек разбира, че сближаването между Русия и Китай заплашва не само сигурността на Америка, но и двете й най-важни икономически цели - като създаването на Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство (ТТИП) с Европа и също такова Транстихоокеанско партньорство (ТТП) с Азия.
Двата проекта се очаква да гарантират колосални предимства на американските компании, но формирането на ос Москва-Пекин и продължаващото засилване на съюза между страните от БРИКС създават нова ситуация, която може да стане пречка за тези планове.
Голям брой европейски страни вече не ще могат по нареждане на Вашингтон да пренебрегват интересите на тези важни играчи, както стана с приемането на антируски санкции. По същия начин много страни от Азия ще трябва сериозно да преценят всички "за" и "против" ТТП при възражения от Китай, който бързо се превръща в челна световна икономическа сила.
Да не забравяме и големите вътрешни проблеми на ЕС и на САЩ. В много европейски страни например има висока безработица, а ответните санкции на Русия изострят нещата. Но нека припомним, че китайската държавна банка притежава близо една трета от всички американски държавни облигации.
Накрая, разумно ли е да пренебрегваме рисковете, че ще рухне партньорството между САЩ и Русия в поддържането на стратегическа ядрена сигурност?
Хората във Вашингтон, нареждащи фигурите по великата шахматна дъска, явно все не могат да загърбят илюзиите на еднополюсния свят и все тъй мислят с категории, присъщи за "края на историята", когато западните цивилизационни ценности вземат връх във всяко кътче от земното кълбо и няма никакво място за алтернативни обществени системи.
Реално обаче живеем в свят с население от 7 милиарда души, с различни и често конкурентни цивилизационни центрове. Този многополюсен свят чудесно е обрисуван от прочутия американски историк и геостратег Самюъл Хънтингтън - и в този реален, а не в митичния свят на неоконите, санкциите никога не ще принудят Русия да отстъпи пред натиска на Запада, ако проблемите засягат основополагащите й интереси.
Затова санкциите като бумеранг ще ударят Запада и вместо желаната глобализация ще го раздробят на различни, често противоборстващи търговски и стратегически блокове.
В крайна сметка е твърде вероятно политиката на Вашингтон и Брюксел, вместо да изолира Русия, да изолира самата Америка, да отслаби връзките й с Европа, а също и вътрешните връзки в Европейския съюз.
БТА
* бел. изд.: Едуард Лозански е президент на Американския университет в Москва, Мартин Сиф - старши научен сътрудник във висшето учебно заведение и колумнист на медийния холдинг "Пост-Икзаминър"
