Водената вече 5 години от ЕС политика в подкрепа на еврото икономически си беше твърде рисковано начинание. И наистина - последиците за икономиката и финансите в еврозоната от най-голямата спасителна акция в историята са смесени. Към плюсовете можем да причислим факта, че Ирландия и Португалия успяха да излязат изпод спасителния чадър, а Испания се размина с държавен фалит. В Кипър пък, за когото набързо беше взето решение за опрощаване на дълговете, икономическият срив се оказа не чак толкова разтърсващ, колкото мнозина се опасяваха. Големите проблеми си останаха Гърция, високата безработица, слабият икономически растеж и страничните ефекти от политиката на ЕЦБ. Почти никой не си даваше сметка за политическата цена на всичко това и всички гледаха в двата спасителни механизма, "Тройката" и всички останали мерки, които днес предизвикват такива ожесточени спорове.
Един високопоставен европейски политик веднъж бе казал, че когото икономиката потръгне отново, доверието в ЕС ще се възвърне. Същото сметка са си правили сигурно също и в Берлин. Затова и по време на безкрайните заседания в Брюксел, германското правителство се концентрираше основно върху финансово-техническите аспекти на кризата. Изборите в Гърция обаче показват, че тази сметка не излиза.
Първоначално имаше индикации, че страната ще се справи с кризата. Предишното правителство искаше още тази година да се завърне на международните финансови пазари. Избирателите в Гърция обаче продължиха да се радикализират. И тъкмо когато в края на тунела се появи слаб лъч надежда, гърците гласуваха против реформите и за курс на конфронтация с ЕС. Фактът, че в Гърция беше съставена коалиция между две популистки движения - едно ляво и едно дясно - показва, че в страната е разбит утвърденият в Европа модел за партийна политика.
А политическият център?
Това обаче не бива да ни изненадва. От години насам еврокризата подхранва радикалните и популистки движения и в левия, и в десния политически спектър: изборните победи на Националния фронт във Франция, Партията на свободата в Нидерландия, крайнодясната австрийска Партия на свободата, Северната лига и партията на Бепе Грило в Италия дойдоха в резултат на еврокризата. Дори и партии като британската ЮКИП, макар Великобритания да не е в еврозоната, използваха разногласията във валутния съюз в своя полза. В Германия пък, която дълго време бе смятана за имунизирана срещу такива течения, възникна партията "Алтернатива за Германия", макар все още да не е ясно мястото ѝ в политическия спектър.
Това е тревожно развитие за европейската политика. Никой няма нищо против, нови партии и движения да сменят корумпираните и клиентелистки партии, каквото отчасти наблюдаваме в Южна Европа. Смяната на властта е нещо съвсем нормално за демокрациите. Много често обаче новите народни трибуни разединяват собствените си общества и насъскват европейските народи един срещу друг. Загрубяването на политическия език, което върви заедно с възхода им, е знак за това, че умереният политически център на равновесието и компромиса губи почва под краката си. Вероятно изтича времето на центристката политика, характерно за западния свят след края на Студената война. Също и в САЩ се наблюдава тенденция към поляризиране на партиите.
Сигурно еврокризата не е единствената причина за този феномен. Отхвърлянето на миграцията и глобализацията очевидно също играят роля. Пропадането на Гърция обаче трябва да ни накара да се замислим. В Берлин и Брюксел дълго смятаха работата на "Тройката" - МВФ, ЕК, ЕЦБ - за свещена. А всяка критика се посрещаше с подозрението, че това е опит за отклонение от строгия курс на икономии, водещ към балансиран бюджет. Кредиторите се интересуваха само от икономическите числа, но оставаха глухи за социалните измерения на кризата. При срив на доходите от около 25%, за "Сириза" се оказа детска игра да прехвърли вината изцяло на германците и ЕС. Въпреки че в действителност гръцките политици бяха тези, които забавиха необходимите структурни реформи.
За съжаление не се очертава край на това бедствие. Ако преди от Гърция произтичаше опасност от икономическа зараза, то днес тя вече е политическа. Останалите правителства от еврозоната не разполагат с широко поле за действие: ако те постигнат компромис с Ципрас, ще налеят вода в мелницата на десните популисти в страните-кредиторки и ще насърчат и други лявопопулистки подражатели в страни като Испания, където тази година също предстоят избори. Ако пък отхвърлят исканията му, евроскептиците ще изтълкуват това като незачитане на волята на гръцките избиратели. Едва ли някой не си е представял, че така ще функционира общественият диалог в Европа днес.
Николас Бусе (Frankfurter Allgemeine Zeitung)
www.faz.net