Френската външна политика преследва 4 цели по думите на нейния ръководител Лоран Фабиус: запазването на мира и безопасността в глобален мащаб, предотвратяване на глобални екологични катастрофи, съдействие за развитието на европейския проект и оздравяване на френската икономика.
Франция заема в Европа централно място. Това си остава нейният основен коз. От времето на плана Шуман (май 1950 г.) Европа, и Германия в частност, играят най-важна роля във външната политика на Франция. Но ако се вярва на доклада France Strategie, "...заплахата от разпада на Европа си остава напълно реална". Един от факторите, които създават тази заплаха, са дълбоките разногласия между Франция и Германия. Наистина, през последните 10 години нарасна "разликата в мощта" на двете държави. Немският модел често е предмет на разговори, за да се подчертае неспособността на Франция към структури реформи.
От европейските държави-членки на НАТО Франция и Великобритания носят основното бреме от разходите за нуждите на алианса (над 50%). И няма никакво съмнение, че т. нар. brexit или евентуалното излизане на Великобритания от Евросъюза, веднага ще се отрази върху равновесието на европейските институции и ще окаже отрицателно въздействие върху това как светът възприема ЕС. Освен това Франция автоматично ще бъде лишена от централното си място в Европа.
Отношенията с Вашингтон е крайъгълен камък на френската външна политика. През последното десетилетие те преминаха от френската опозиция спрямо американската интервенция в Ирак (тук Париж бе солидарен с Берлин и Москва) до тясно взаимодействие по широк кръг от въпроси. Двете страни тясно си сътрудничат в борбата срещу тероризма, а откровенията на Едуард Сноудън предизвикаха далеч по-голяма реакция в Германия, отколкото във Франция. След завръщането си във военните структури на НАТО през 2008 г. Париж си остава верен съюзник на Вашингтон. Самото пък завръщането символизира красноречиво еволюцията на външнополитическия курс при (предишния) президент Саркози.
Но решението на Барак Обама да не се намесва в сирийския конфликт показва, че Америка не е готова да свири по гайдата на Париж. На преговорите по споразумението за Трансатлантическото търговско и инвестиционно партньорство (ТТИП) ще бъдат задействани сериозни политически ресурси за преразглеждане на рамките на трансатлантическия диалог. На тези преговори Париж заради икономическата си слабост е в по-малко печеливша позиция в сравнение с Германия. Въпреки това една от краткосрочните цели на Франция трябва да стане отстояване на своите позиции по някои въпроси.
През 2014 Париж и Пекин ще отбележат 50 години от установяването на дипломатически отношения. Както и в случая с Алжир, инвестициите в Поднебесната се ползват с държавни гаранции. Именно Китай е главният обект на "икономическата дипломация", за която така ратува френското външно министерство: не става дума само за съдействие на френския бизнес в КНР, но и преди всичко за привличане във Франция на китайски инвеститори и туристи. Накрая, опитвайки се да коригира своята източна политика, традиционно ориентирана към Пекин, Париж развива стратегически отношения с останалите страни от региона: Индия /на която се доставят бойни самолети "Рафал"/, Япония, Австралия, Корея, Индонезия, Сингапур и Виетнам.
Под влиянието на сирийската и украинската кризи се промени характера на отношенията на Франция с Русия. Въпреки дежурните изявления за руско-френската дружба отношенията преживяват период на спад, свързан с дълбоките различия при оценката на световните събития. Според руската гледна точка, американско-британската интервенция в Ирак доведе единствено до възобновяване на вечния конфликт между сунити и шиити и наруши крехкото равновесие в региона. Москва смята, че тя, за разлика от Париж и Берлин, остава вярна на тази позиция, която зае по време на американско-британското нахлуване в Ирак пред 2003 г. Що се отнася до Париж, то неговите действия в Либия Русия оценява като интервенция, а позицията по Сирия нарича "авантюристична". Според Москва, политиката на Франция отразява интересите на Саудитска Арабия и Катар. Франция, от своя страна, акцентира върху ожесточаването на режима на Владимир Путин и подкрепя антируските санкции, въведени след анексията на Крим и дестабилизирането на обстановката в Източна Украйна. Очевидно е, че на Париж ще му се наложи в близко бъдеще да задейства сериозен дипломатически ресурс, за да уравновеси германското влияние върху отношенията на Европейския съюз с Русия и останалите източноевропейски страни.
Европейските лидери, желаещи да получат своя дял от "мирните дивиденти", значително орязаха разходите за отбрана, това засяга и Франция, макар и в малко по-малка степен, отколкото останалите държави. Но европейските лидери се сблъскват с нови форми на конфликти. Главната задача на външната политика остава осигуряването на националната безопасност: никога не трябва да се задоволява с постигнатото и да се смята за напълно изпълнена. Днес Франция благодарение на своята армия все още разполага с някои предимства пред останалите държави. /БГНЕС
--------
Тома Гомар е ръководител на отдела за стратегическо развитие на Френския институт за международни отношения (Ifri). Неговата статия е публикувана в списанията "Revue des deux mondes" и "Россия в глобальной политике".
