– Моля те, наистина те умолявам, изчакайте само още ден-два…
Думите са на Ахмед Доган, а молбата е отправена в мое лице към Либералния съюз (ЛС), коалиционен партньор на ДПС на изборите през 2001 г. Смисълът на това странно искане от лидера на ДПС е следният – нека ние от ЛС да не избързваме да изразяваме политическа подкрепа за когото и да е от кандидатите за президент (през есента на 2001 г. е започнала кампанията за президентски избори). Нека изчакаме още само ден-два…

Срещата ми с Ахмед Доган е в сладкарницата на хотел „България“, където фондация „Фридрих Науман“ дава скромен коктейл в чест на лидера на европейските либерали Вернер Хойер. До Ахмед неотлъчно се движи доскорошният телевизионен говорител Димитър Цонев, току-що избран за депутат от НДСВ. Не мога да разбера това присъствие, но съвсем скоро смисълът му ще ми се изясни. (…)

Ахмед Доган играе същество от друга планета. Енигматичната му управленска матрица наподобява живковско-султанската. Той съществува и ръководи само и единствено благодарение на своята Свита. Тя е неговата материалност, неговото второ тяло. Изградил я е собственоръчно от нулата. Подхранил е, обилно е напоил и подкастрил такива отношения вътре в кръга от свои най-близки помагачи, щото във всеки един момент може да задейства механизмите на взаимно обезсилване чрез ожесточено съперничество между тях, последвано от домогвания за неговото височайше благоволение. Двайсет години нейният състав (с единични изключения) ще бъде несменяем. От самото начало там са Юнал Лютфи, Ремзи Осман, Емел Етем, Лютви Местан, Рамадан Аталай, Осман Октай и Касим Дал (последните двама са сред единиците, завинаги отстранени от Свитата; за дребни „грешници“ като Юджел Атилла и Мехмед Ходжа обаче вратата винаги е отворена, стига мълчаливо да изтърпят изолацията си в депесарския фризер и подобаващо да си посипят главата с пепел). Не е случаен фактът, че оттеглянето на лидера „съвпадна“ с бунта на свидната му политическа рожба Корман Исмаилов, отгледан лично от него, както и скока на Октай Енимехмедов на сцената в НДК. Новата вълна от млади, образовани и съвременно мислещи турци неизбежно ще отнесе неписания лоялистки кодекс на Свитата в небитието.

Доган е образован и подготвен. Животът му е поднесъл фантасмагорични изненади и съдбовни обрати и това е най-висшата школа на неговата зрялост. Дочакал е търпеливо момента, когато от набелязан и посочен ще се превърне в човека, който посочва… Далеч превъзхожда останалите „посочени“ и те го съзнават и признават. Готов е да приеме гледната точка на последния амуджа от село Китка. Особено когато Свитата му се раздира от непреодолими противоречия. Доган се вслушва в мнението на всеки един от тях. Това всички приемат, признават и пропагандират като пословичната демократичност, мъдрост и благородство на „Шефа“.

На практика е точно обратното – шефът непрекъснато произвежда и провокира множество ситуативни опции по всеки труден казус. Оставя групичките в Свитата да се изтощят в битката за надмощие. А диагонали на противоречията дал господ! Географски – Делиорманът срещу Кърджалийско. Йерархични – по-близките до „падишаха“ кръгове срещу низвергнатите (кръговете, както и бизнес обръчите винаги са временни). Така разчита по-лесно интересите и сметките им – накрая всички неизбежно прибягват до неговия арбитраж. Привидно той се колебае. Отнася се великодушно и разбиращо към спъващите се да се докопат по-близо до него и да докоснат пеша му. Изслушва и обмисля търпеливо всички гледни точки. Демонстрира султанско спокойствие и извършва ритуални помирителни погалвания по главите на разгорещилите се непримирими, готови – ако не е той, да се хванат за гушите и да се колят като касапи. Кара ги да си подадат ръка и те няма къде да ходят. Даже накрая са му признателни и още повече го боготворят. В последна сметка става неговото. Което обаче всички привиждат като своето! Конграчулейшонс (Израз от „репертоара“ на Бойко Борисов. – Б.ред)… Демократичността на Доган на фона на тоталната недемократичност на порядките и правилата в неговата организация е като омайния цвят върху бодливия полупустинен кактус – събитие рядко и затова трижди превъзнасяно.

Последните години на века са критични за Ахмед Доган. Това е времето, когато авторитетът му както в национален мащаб, така и вътре в партията е на най-ниско, критично ниво. Причините за това са комплексни. На първо място – ефектът от кървавия конфликт в западната ни съседка между сърби християни и мюсюлмани. Тлеещият македонски пожар допълнително усилва тревожния регионален градус. На второ място – твърдата политика на Костов и неговото правителство по отношение на ДПС. Осман Октай е успял да договори предизборно споразумение в рамките на ОДС от 1997 г., но съкрушителният резултат на изборите дава самочувствие на Костов да произнесе емблематичната фраза, че проклятието на България се нарича Ахмед Доган.

Резултатите от местните избори през 1999 г. за ДПС също не са окуражаващи. Тежките противоборства между различните клики в ръководството на движението са изострили докрай отношенията и в структурите на регионално ниво се вихрят драматични апаратни битки. Нещо се случва в Свитата. Емел Етем и Аталай ще бъдат извадени от листите, после – след дълго и напоително вайкане и молби – отново върнати. Юнал Лютфи и Октай нещо заговорничат, кърджалийската група начело с Ремзи Осман ги следи изкъсо. Ситуацията е толкова взривоопасна, че за пръв и последен път лидерът Ахмед Доган ще се окаже номиниран (пожелан!) за водач само в една регионална листа. Не Разградската! Не Кърджалийската! А Благоевградската! Със стиснати зъби той се примирява с това унизително положение, но изводите му за след изборите няма да са никак радостни за някои…

Доган съзнава уникалността на ролята и мястото си върху националната политическа дъска и се възползва по блестящ начин от това – което значи, безскрупулно. Той знае, че е единственият, който ще излезе от всяка изборна битка с толкова сили, с колкото е влязъл в нея. Благодатна вест за всеки военачалник. Всеки тройкаджия с такъв дисциплиниран етнически „стрелкови“ ресурс зад гърба си мигом се превръща в блестящ стратег и мислител в очите на журналистки като Мадам В (Журналистката Валерия Велева. В своето отворено писмо до нея А. Доган я нарича Мадам В. – Б.ред.). Благодарение на този ресурс и неговото правилно осмисляне Ахмед Доган ще бъде единственият политик в България, който може да си позволи „да играе на дълги позиции“: дългосрочно стратегическо планиране, дългосрочно политическо и кадрово инвестиране, далекоизточно търпение и сякаш озарено спокойствие. Това е, което го прави различен и несравним с другите. Прословутата и вече масово прокълната средноевропейска демократична мандатност от максимум 4 години е препъникамъкът за всички останали. Това за него не се отнася. Той е скромен собственик на естествен политически монопол. Неголям, но ключов и само негов.

Знае и още нещо! Знае, че ако го нямаше ДПС, Босна е само един блед модел на онова, което можеше да се случи в България. Това са негови думи. Това е неговият капитал. Това е неговото назначение. Докато спазва и изпълнява тази политическа поръчка, той правилно осъзнава, че всичко ще му бъде позволено. Като например да предаде списък на компрометирана българска агентура в турското посолство (за да спечели доверието на основателно подозрителните служители на МИТ (турската разузнавателна служба) в България – скандалът „Оня списък“). Или да назначава банкери, министри и милионери. За да стигне логично до скандалната фраза в с. Кочан, изречена на 18 юни 2009 г.: Аз съм инструментът във властта, който разпределя порциите на финансите в държавата.

Междувременно, в началото на август 2001 г., в телефонен разговор с мен Петър Стоянов е отправил покана към ръководството на ЛС. На среща в Президентството обсъждаме възможността той да регистрира кандидатурата си в ЦИК през регистрацията на ЛС. Прави уговорката, че би желал и очаква и други партии да го подкрепят. Не споменава изрично ДПС, но всички прекрасно съзнаваме, че това е неявен демарш към Ахмед Доган. Всеизвестно е, че президентските избори в България се решават от гласовете на турците.

Не намирам за нужно да информирам Ахмед за резултатите от срещата с Петър Стоянов. Обмислям напрегнато излизането на ЛС от коалицията с ДПС, а и съм сигурен, че „доброжелатели“ добросъвестно го информират както за срещата със Стоянов, така и за няколкото мои непублични срещи с Ив. Костов преди изборите, на когото ясно съм заявил политическата позиция на ЛС.

Доган няма интерес Симеон да подкрепи П. Стоянов. Съзира в подобен евентуален ход от страна на царя вратичка за бъдещо примирие със СДС, от което ролята му на властови партньор и ключов балансьор, която толкова му се е усладила през Беровия мандат, би се изпарила. За да предотврати подобна възможност, той трябва да спечели подкрепата на Сакскобургготски за нечия друга кандидатура. Такава очевидно не може да е кандидатурата на Георги Първанов, още по-малко пък на Богомил Бонев. Доган напрегнато мисли за друга, различна номинация, която формално няма да произлиза от името на НДСВ, но пред която царят да не може да устои. И я измисля.
Димитър Цонев! Като ги гледам как се водят двамата като Пижо и Пендо в сладкарница „България“, вече ми е ясен замисълът на Ахмед и защо толкова настоятелно ме моли да не избързваме с обявяването на подкрепяната от нас президентска кандидатура. Митко Цонев би бил изненадваща и нетрадиционна номинация. Млад, популярен като екранен образ и със спокойно излъчване, ще се хареса на лелите. Нещо повече! Дори да не бъде издигнат от НДСВ, а от ДПС, всички ще разпознаят в него човека на Симеон. Та нали е всеизвестно колко близък до царя е баща му, всенародният любимец Коста Цонев!

Признавам, калкулацията на Ахмед е безупречна. Профилът на кандидата Цонев изкушаващо отговаря на царствената концепция за пълзяща профанация на демократичните политически институции на страната, която е в пълен ход. С първия си опит той вече е успял – в Парламента управляващото мнозинство демонстративно не ще да има нищо общо със стандартните партийно-политически практики и с удоволствие славослови очевадното повторение на „личния режим“, установен по същия подмолен начин преди точно един век от Фердинанд, дядото на министър-председателя Сакскобургготски.

Симеон няма да „клъвне“ на измамната оферта на Доган. Почива в Испания със семейството си. Услужливо е информиран за дискретното въздействие от „Дондуков“ 2, „благодарение“ на което на 8 февруари 2001 г. съдът се произнася по Дело № 16 от 2000 г. Решението е обидно. Според старите следосвобожденски традиции гражданинът Симеон Сакскобургготски няма да има правото да се кандидатира за президент. Помните – защото не е живял през половината от дните на последните пет години в страната. С подобни аргументи преди 130 години Евлоги Георгиев, с чието парично дарение е построен Софийският университет, няма да стане депутат във Второто обикновено събрание… Още един родолюбив и успял българин ще остане извън политическата манифактура, за да се „вържат“ партизанските сметки на потурестите либералци.

Скучното дело № 16 ще причини неочаквани и непредвидими последици върху политическата обстановка и политическата класа на България. Най-озлочестен и измамен ще се почувства Костов. Той и неговият екип до последно няма да повярват, че мадридският изгнаник ще заиграе автентично на политическото поле. И няма да предприемат никакви предохранителни мерки (ще си скубят косите впоследствие, но късно). Стоянов тържествува самонадеяно, но за кратко. Симеон II ще му го върне подобаващо. Прави се на разсеян до последно. Предизвиква тих бяс у коалиционния си партньор Доган, като снизходително пренебрегва офертата му за автономна либерална кандидатура. Традиционно през зъби заявява решението си в последния възможен ден, в дванайсет без една. Подхвърля шепа огризки в купичката на действащия президент, но пусто – ще се окаже прекалено ангажиран и така и няма да намери време да отиде до с. Баня, за да гласува. В последна сметка, безмилостно и завинаги ще отстреля Стоянов от полето на българската политика.

Ето такава е предисторията на тези няколко реплики, които си разменяме с Ахмед Доган в присъствието на Димитър Цонев на втория етаж на сладкарница „България“ през август 2001 г. Единственото, което успявам да кажа, е, че съжалявам.
– Късно водим този приятелски разговор, Ахмед. Решението ни е взето. Чети утрешните вестници…
Естествено, надценил съм значението на политическите решения на ЛС. Само един-два от всекидневниците публикуват по десетина реда, съобщавайки, че напускаме коалицията с ДПС и че подкрепяме Петър Стоянов за президент.

Миналото е сблъсък на умрели версии. Която оцелее, възкръсва и това остава за поколенията…
Историята на поредния български преход бива разказвана по различни начини. Всеки разказ носи своя истина, опакована в различна кожа. Като агиографско CV. Като пикантна шкембе чорба, налюскана с всевъзможни дреболии. Като нравствен катехизис. Като партийно-прокурорски рапорт. Трансдокументална, избелена до хиперобективност хроника – много е академично…

На повърхността това е. Колкото автори – толкова жанрове! Толкова и истини. А отдолу ври и кипи. Тресе.
Сред лавината от заливащи ни версии за случилото се през последното десетилетие на XX век – коя от всичките ще остане вместо автентичния разказ за историята? Тълкуването на събитията е занимание за добросъвестни, но и личен залог за почтеност. Кой ще си го позволи? Кой ще го заобиколи?

За това е голямата война!

Тя носи гигантския духовен и политически сблъсък на днешния ден. Подмолен, трудно доловим. Под повърхността на оляната с жълто родна публичност той е невидим. Защо голямата война е толкова важна и дори съдбовна? Защото от изхода º зависи историческата виза за бъдещето на една или друга политическа кожа. А зад всяка кожа се крият живи съдби. Лични биографии. Подвизи и престъпления. Достойнства и предателства. Не е достатъчно да можеш да кажеш като Гьоте – Ich war dabei* (Аз присъствах. – Б.ред.). Трябва и да си участвал.
Затова е и това натискане на живот и смърт. Всеки драпа да изложи – не, да наложи своята версия! Тя може да осмисли животи. Да реабилитира жертви и мъченици. Но може и да изпира съвести. Да детронира светила и величия. Може всичко. Според древния принцип – който пише историята, той я прави.

*Откъс от книгата “Българските освобождения”, подготвена от ИК “Ера” и “Глобус”. Румен Данов е съветник на президента Желю Желев по националната сигурност до 1995 г., когато подава оставка. Бил е член на няколко „неформални” организации преди 10 ноември 1989 г. Депутат във Великото народно събрание от „Екогласност”, СДС. Книгата „Българските освобождения” е резултат на дългогодишни наблюдения и личен опит в българския политически живот отпреди 10 ноември до наши дни. С особено внимание и от позициите на свидетел и участник в политическите процеси авторът разказва времето от началото на промените. Премиерата е на 27 януари, понеделник, от 18 ч. в Централния военен клуб.