След десетилетие на широк спектър от скандали - от финансови далавери до сексуални насилия над деца - милиард и двеста милиона католици по света изглежда най-сетне имат духовен пастир във Ватикана, който сериозно се е заел да разчисти терена на вярата. За по-малко от година, откакто е на власт, аржентинецът Хорхе Марио Берголио, почти неизвестен доскоро йезуитски прелат, е на път да промени драматично функционирането на католическата машина и да засрами както много от предшествениците си на Светия престол, така и маса други духовни лидери от различни религии, претендиращи за духовна и морална чистота. Или да претърпи поражение в опита си да наложи гласност и перестройка в Светата църква.
Първо, той показа с личен пример, че не се интересува от скъпи коли, луксозни хотели и златен “Ролех”. 77-ия си рожден ден посрешна в компанията на четирима бездомници и едно куче. В продължение на месеци новият папа насърчаваше кардинали, епископи и теолози да намерят нов път към вярващите, нова стратегия за бъдещето на църквата, нова доктрина и нови догми. В свободен превод, думите на папа Франциск за католицизма подсказват, че той я вижда като една модерна и общоприемлива религия, преживяваща еволюционни промени. Дошло е време, подсказва папата, да се изоставят всички форми на нетолерантност. Трябва да се признае, че религиозната истина се развива и променя. Истината не е абсолютна и вечна. Дори атеистите приемат Божественото начало. Чрез актове на любов към ближния и хуманни действия атеистът също признава Господ Бог и така спасява собствената си душа, активно участвайки в спасението на хуманността.
Но да не задълбаваме във философско-теологични словесни въртопи. Това, което направи силно впечатление на мнозина е не толкова, че той беше избран за “Човек на годината” от сп. “Тайм”, или че се появи на корицата на елитното списание “Ню Йоркър”. И не случайно, разбира се. Не толкова либералното му отношение към другите религии е изненадващо, колкото свежото му мислене, така необичайно за един прелат, седнал в трона на Свети Петър. Ако трябва с едно изречение да се опише лидерската мисия на Франциск, тя е в неговото послание към служителите на вярата: слезте долу, при хората, чуйте болките и надеждите им, отворете сърцата, но и джобовете си, служете на тях, а не на себе си.
“Ако претендирате да сте (духовни) пастири, вие трябва да миришете на стадото…”, така буквално каза папата на сановниците си от всякакъв ранг и географски ширини. Нашата църква или трябва да се реформира,откривайки нов “вътрешен баланс”, или ще рухне като кула от картон, каза папата пред едно йезуитско списание.
Да ме прости Бог, че пиша на тази тема, тъй като може и да не обича да се занимавам с подчинените му. Но с течение на десетилетията мнозина от нас са слушали или чели за светли примери на духовно водачество от Патриарх Евтимий Търновски през Паисий Хилендарски до Дякона, наречен с обич Левски.
Но както е трудно да се игнорирра тяхното величие и морална чистота, така не е лесно да се забравят образите на хитрия и двуличен селски поп, описан така майсторски от Чудомир, в чийто разкази той търси да опее починалия богаташ, а не бедняк, пита дали има запазена агнешка плешка за него и дали суджуците са вече готови и рибиците осолени…
Как да забравиш незабравимия отец Игнатий на Елин Пелин в разказа му “Пролетна измама”, където една белееща се в полето конска глава се привижда на отчето като кърпата на млада булка….”Да е жена, жена е, да е сама, сама е”, казва подпийналият дядо поп на кончето си и се облизва…
Както се гърчи между догмата и плътското желание и мисионерът на Съмърсет Моъм от разказа му “Дъжд” при вида на сладострастната проститутка в малкия хотел някъде в безкрая на Тихоокеанието…
Или “Пътуващят проповедник” на Ърскин Колдуел, който докато чете Евангелието на паството си из Американския Юг ръга в ребрата с пръст мъжете, разказвайки им солени вицове и сладко-сладко омайва и преспива с жените им, когато му паднат.
Ей такива работи също карат много хора да си задават въпроси относно хармонията между думи и дела, между проповеди и действия, между обещания за рая там, горе, и страстта към скъпи часовници, мощни джипове и разни други апетити на божите служители тук, долу.
В този смисъл папа Франциск е много ясен към своите подчинени, от които иска да служат на хората, особено на бедните, а не на “Златния Телец”. Както неотдавна писа нашият английски колега Дейвид Гарднър, папата рязко се дистанцира от сляпата и наивна вяра в чудесата на “свободния пазар”; остро заклейми събратята си не само заради мълчанието около насилието над деца, но и заради отсъствието на човешка солидарност с бедните и изоставените в един свят на неравенство и масова мизерия; заради алчността на мнозина епископи, които се интересували само и единствено от напредъка си в йерархията.
Нещо повече, той стига дотам, че говори за радостта от служене на вярата: “Един проповедник не трябва никога да изглежда като човек, връщащ се от погребение”. Сигурно не случайно в първото му апостолическо послание се говори за “Радостта от Евангелието…”. Той смекчи старите анатеми срещу “другите”, в това число и гейовете (”Кой съм аз, че да ги съдя”, каза Франциск); натисна до предел машината, за да я насочи към реалните проблеми на хората, а не да се занимава с незначителни неща.
Чуйте това: “Църквата ни днес е като военно-полева болница след битка, в която лекарите (ни) се занимават предимно с равнището на холестерола (на умиращите)…”.
“Не можем да се занимаваме самo с проблеми като еднополовите бракове, правото на аборт или контрацептиви…”
Мястото на църквата според него е на площадите, сред хората. Той предпочита църква, която е “ожулена, наранена и изцапана, защото работи на улицата”. И обвинява в “духовна изневяра” всички свещеници, които работят единствено за сана си.
Как ще завърши всичко това е рано да се каже. Мнозина експерти смятат, че най-консервативните кръгове във Ватикана вече се прегрупират за нападение срещу него; други смятат, че максималното, което Франциск може да постигне са само повърхностни промени в една тежка хилядолетна машина. Но каквото и да стане, хората ще запомнят, че той е дръзнал да опита.
И на ум не ми е идвало да пиша за Светия Кръст, но след като две и нещо десетилетия съм си изкарвал хляба в Червения Кръст, прочетеното напоследък за Франциск и чутото от него ме подтикнаха към неизбежните сравнения. Скитайки по страни съсипани от войни и земетресения аз нерядко съм срещал католически, протестантски и други религиозни лидери, заети не само с духовна, но и с хуманитарна работа. Те вършеха добросъвестно и честно работата си, без да вдигат много шум, и помагаха, според възможностите си, на страдащите си братя и сестри. Неприятно ми е да кажа, че по тези тъжни и драматични места почти никога не видях православни свещеници да работят на бойното поле, сред бежанските лагери, да открият полева болница или походна кухня, както правеха братята им от “ватиканската група”.
Изкарах дълги месеци в Армения след фаталното земетресение по Коледа на 1988. 25,000 убити и 50,000 ранени за няколко секунди. Освен нас, от Международния Червен кръст, дойдоха католически сестри от Италия, организацията “Каритас” също не остана назад. Не видях обаче нито една полева болница, или кухня за топла храна на клетите арменци, организирана от нашите благочестиви православни църкви от Русия, Украйна, Беларус или България.
За 7-те години които изкарах по време на войните в Бивша Югославия, почти не видях хуманитарна дейност на православните братя и сестри. Минимум! Докато католици и протестанти от цял свят събираха пари и храна за братята си в Сърбия, Черна Гора, Македония, Хърватска, Босна и Херцеговина. Да не давам други примери, че ме е срам…
Отец Иван от Нови Хан сигурно е свят човек, но една лястовица пролет не прави. Мизерията у нас и по света е толкова голяма, че има място както за Червения, така и за Светия Кръст.
Преди години, като работех в Ню Йорк, след всяка Коледа кардинал Едуърд Игън, католическият пастир на метрополиса, канеше всички посланици в ООН на празнична литургия и скромна почерпка в апартамента му в катедралата “Свети Патрик”. Винаги ме питаше един и същи въпрос: къде са най-големите болки на света и как той, католикът, може да помогне.
Питаше ме и как е Българската православна църква, доколко е ангажирана с хората в беда. Не смеех да му кажа, че нашите пресвети отци се дърлеха в онези години като трансилвански разбойници кой да служи в скромната ни църквичка в Ню Йорк, камо ли да се занимават с хуманитарна дейност…
Поради което със семейството ми ходехме по празниците в други църкви, в това число и в една баптистка в Ню Рошел, (предимно за чернокожи), където ни посрещаха с радост (единствените бели) и пееха като че ли в хора им бяха Рей Чарлз, Арета Франклин, Ела Фицджералд и Махалия Джаксън взети заедно. Потресаващи служби. Докато никога няма да забравя каканиженето, мудните 4-5-часови и дълбоко отегчителни Великденски служби на нашата църква в Будапеща. Половината народ или заспиваше, или си тръгваше…. А в посланията на попа нямаше никога нищо ново и интересно.
Имам един приятел, странна птица, живее на 50-60 мили източно от Ню Йорк, в малкото градче Пачог на Лонг Айлънд. Казва се Ралф Райт. Ралф е мой бивш колега от Международния Червен кръст, беше ми и колега в Женева. Сега е главен проповедник на Епископaлната църква в района си и отделно президент на собствената си фирма за данъчни плащания. Вчера му се обадих, да ми каже какво мисли за новия папа. Ралф отговори; “Хващаш ме, когато тъкмо пиша неделната си проповед. Тя е точно за новите идеи на Франциск и особено за социалната роля на църквата. Идеална тема за неделна проповед.”
Същият Ралф, преди 10 години, в качеството си на уважаван свещеник, се застъпи за един нашенец от Балчик, който беше пресякъл незаконно границата от Мексико (на път за Канада), и лежеше в дранголника в Аризона за такива като него. По моя молба, и след дълго ридаене по телефона на роднините на момчето в татковината, Ралф плати от джоба си 5000 долара гаранция за момчето, подписа декларация, че гарантира за него и го освободи.
В това време нашите хора от нашата църква се анатемосваха взаимно и се замеряха с калимявките си. “Ролексите” и джиповете дойдоха по-късно.