… и защо сме икономически роби
Икономическото робство, или робството на заплатите, се отнася до тоталната и незабавна зависимост към заплатите за оцеляване.
Въпреки, че хората през историята е трябвало да работят за да живеят, разликата е, че сега живеем в култура, в която сме карани да вярваме, че имаме икономическа свобода. Повечето граждани всъщност не знаят, че сме закачени за сервилността, но както е казано: „най-поробен е гражданинът, който се счита за свободен“.
Без да се интересуваме по темата ние автоматично се съгласяваме с 40-часовата работна седмица, дори и с оскъдното заплащане на час като нещо нормално, а и с извънредните часове. Въпреки тези часове и това къде ги работим – пак се борим за да оцеляваме. Има ги също и тези, които правят достатъчно за да живеят комфортно, но в повечето случаи и страни не са в състояние да поискат по-малко работни часове – в обобщение: или работите 40 ч. на седмица, или сте на временна работа за по-малко часове и заплащане, или не работите въобще.
Отстъпваме, когато ни се каже, какво да обличаме на работното място, кога да пристигаме, и кога можем да си тръгнем, кога ни е позволено да се храним, и дори кога ни е позволено да ползваме тоалетната. Как е станало, че да сме го позволили това?
40-часовата работна седмица се появява по време на индустриалната революция в Британия (да, пак от там), някъде през 19-ти век. На работниците им е било налагано да работят от 10 до 16 ч. дневно, поради което са започнали да протестират. В САЩ работата със завишените часове също е започнала да се влошава и към 1836 г. публикациите на работническите движения също са призовавали за 40-те часа. И в двата случая работниците са били толкова преуморени, че са се съгласили лесно с тези условия. И кой не бил? Все пак, почти всеки един от вас ще си каже, че това е било за добро.
За първи път в света официално се въвежда 8-часовият работен ден в контролираната от болшевиките Русия през 1917 г. с декрет на Ленинското правителство. А за първи път е въведена 40-часовата работна седмица с държавен закон през 1934 г. в нацистка Германия под ръководството на Адолф Хитлер. След това се разпространява с годините и в целия свят. В България е въведена за всички работници през 1974 г. от Президиума на Народното събрание под ръководството на Тодор Живков, а в Гърция е въведен 8-часовият работен ден тепърва през 1983 г.
Както можете да видите, това е тема на по-задълбочен анализ, но за да се допълни картината трябва да се спомене, че в древен Египет по времето на фараоните-владетели са били набирани роби (днес биха се нарекли работници), на които е било заплащано за работата, която са били принуждавани да упражняват. В по-ранните периоди също има свидетелства за робство, но главното, което е било нужно за благоприятните условия за съществуването му е, че е трябвало да има икономически излишъци и висока гъстота на населението, което от своя страна да бъде жизнеспособно. С напредъка на „прогреса“ се е увеличавало и робството. Примерно преди 10 хил. години по времето на Неолитната революция са били намерени също доказателства за това, че е имало робство. Сега изяснява ли ви се картината?
Тази система днес продължава точно по същия начин, само й се променят изразите на тълкувание. Дали е била някога нужна, трябва да си отговори сам съвременният роб(…отник), но щом продължаваме да я приемаме все по-обширно поради ефектите върху нашите капиталистически общества, означава, че е неразривна част от цивилизацията. Основна задвижваща част дори. Всеки минимално интелигентен, в смисъл, че може да прочете от началото до края този текст, би трябвало да може да разбере написаното. Обаче за да го възприеме с трезво съзнание, е, там вече е силно индивидуално и е нужен естествен интелект, за който не се преподава в съвременните учебни заведения. Поне в повечето страни.
Съществуват много фактори допринасящи за настоящата икономическа система, които са довели до 40-часовата работна седмица, но трите основни са и най-големите: консуматорството, инфлацията и дълга.
Важно е да се разбере, какво точно е инфлацията и как работи тя водейки до дълговете.
За да се обясни просто, да кажем, че българското правителство се нуждае от пари, за каквото и да било, дали за личната сметка в чужбина на олигарси като Бойко Борисов или нещо друго, все тая. Та така, властите на смяна искат заем от международната банка (няма значение откъде, все същата е), а тя от своя страна се съгласява да купи от правителството облигации в размера на искания заем. Тогава банката печата купчина хартийки (известни ни като пари), или за да сте още по-наясно – вече само виртуални цифри (само 3% от парите днес са с физическа форма) – и сделката е в ход. След това към този заем са наслагват и множество такси и лихви, както и промени в обмена на валута, и ето, че така са създадени парите от въздуха.
Невинаги е било така. Някога парите са били обезпечени със злато, но интернационалният глобализъм, под формата си на всевъзможни структури, няма морални цели да се придържа към някакви човешки стандарти. Заради това страните по целия свят стават все по-големи длъжници. Под страните разбирай – ти, той, тя, ние, вие, но не и Те. При тях всичко е винаги печалба, за нас са мечтите и розовите слончета, причинени ни от прекомерната употреба на я алкохол, я каквото и да било друго вредно за нас нещо.
Сега само се казва, че примерно няколкостотин процента годишна инфлация не било много. Да бе, направо било приятно, но не за теб драги/а. Натрупаните дългове ги плащаме ние, работещите все повече часове.
И понеже парите са създадени чрез заемите, това означава, че са създадени чрез дълговете. Това какво означава? Означава, че парите са дълг! Колкото повече пари има някъде, толкова е по-голям дългът там, и на обратно. Това означава, че ако правителството и всеки гражданин с дълг са в състояние да го изплатят обратно – няма да циркулират пари. Нито стотинка.
Интересите играят важна роля в тези сметки също. Когато вземете заем и банката ви даде пари, които технически не съществуват, те очакват от вас да им ги изплатите с прикачените им интереси. А щом парите идват от някаква международна, централна банка, откъде мислите, че идват интересите?
Отговорът е отникъде.
Няма значение, че страната никога няма да е в състояние да изплати дългът, и че точно това е целта на тази оркестрирана система. Винаги някой, някъде ще банкрутира за да се гримират интересите, че са платени с още повече дълг. И така народа се потапя повече в дупката, докато цената на живот се увеличава все повече. Нима не го усещаме в България? Оцеляването в икономиката става все по-трудно. Това отчаяние за оцеляване, съчетано с факта, че сме родени в тази система, в крайна е това, което ни кара да се съгласяваме с 40-часовата работна седмица + допълнителните часове = на онова време преди да намалят часовете. Дори не се замисляме повечето, трудно е, гледа се като поредна грешка в системата и до там. Конспирации. Притъпяване. Сервилност.
Сега, след като евентуално разбираме елементът, който ни принуждава да приемаме нещата такива, каквито са … как 40-часовата работна седмица се ползва от банките и корпорациите?
Проучвания показват, че средностатистическия работник започва да получава все по-малко заплащане за 8-часовия работен ден, а е принуден да работи все повече в рамките на тези часове, а и след тях (допълнителните часове). Тогава корпорациите отчитат продуктивност, значи всичко върви на добре. Не за вас, не се успокоявайте. Защо при условие, че корпорациите печелят все повече и имат все по-голяма продуктивност, не ни се увеличават заплатите и не ни се улеснява работата? Примерно давайки допълнителната работа на нови работници? Това ни докарва до консуматорството.
Консуматорството е определено като вяра в нещо, което е до толкова добро за хората, че да бъде купувано от тях със заработените преди това пари. Може да бъдат стоки и услуги. Някога това може и да е било вярно, но при сегашната система и разходите за живот, консуматорството започва да оказва отрицателно въздействие върху обществата ни. Особено когато се вземе предвид инфлацията и нарастващия дълг. Колкото повече купуваме, толкова повече захранваме корпорациите и банките, които от своя страна ни тласкат към икономическото робство.
Още през 1800-те години по време на Индустриалната революция, „консуматорите“ по света са започнали да харчат увеличаващи се количества пари за лекомислени покупки. Това прекомерно удовлетворение е подхранвано от корпорациите, използващи комерсиализма (отношението или действията, които са силно повлияни от желанието да се печелят пари, за да се закупуват стоки) като инструмент.
Психологическите намеци са били засадени в съзнанията на много от днешните общества, от дълго време насам, чрез употребата на реклами, които в крайна сметка са довели до определени навици и вярвания. Това от своя страна е довело до една тотално нова култура, в която дори се хвърлят стари материални неща, само защото са остарели, не защото са спрели да си вършат предназначението. Повечето от нас, без значение дали искаме да си го признаем или не, сме много наясно с тази менталност. Особено по-младите.
В последствие, всяка една война, финансова криза, са били използвани от рекламодателите за да правят обещания (точно като тези на политиците) за нови продукти – между всичките други дори такива като „мир“.
Бързото харчене довежда на свой ред и до употребата на пластмасовите карти за виртуалните пари. Тези кредитни и други карти стоят точно зад рекламата „не губете време“, стояща зад другата „повечето е по-добро“.
Изследвания също показват, че насърчаването на децата чрез реклами, да карат родителите си да им купуват играчки, е увеличило продажбите на 50%. Това също е много показателно.
40-часовата работна седмица е крайният инструмент на корпорациите да поддържат тази култура на лекомислени харчения. Под сегашните работни условия, хората са насилвани да градят живота си работейки по 8 и повече часа на ден, и да използват свободното си време за да харчат това, за което са работили. Все по-малко оставащото свободно време обикновено е запълвано в пътувания, хотели и т.н., и евентуално започваме да пренебрегваме безплатните активности, като разходките, тренировките, четенето и т.н. Дори и тези неща, които все още са безплатни се цели да бъдат включвани в тази система. Примерно разходката, от много вече може да включи закупуването на бутилирана вода, защото няма публична чешма, тренировката включва месечна такса в зала, за четенето е нужна покупката на книга и т.н.
Докато за да имаме някакви екстра-пари е свързано с личната загуба на време за едни, за други не само, че им се краде от свободата им, но и се борят да свържат двата края всеки месец. „Перфектната“ работа им позволява да спечелят точно толкова, че да не изкарат дори до следващата заплата. Дори тогава, при тези хора, също се наблюдава понякога, че имат малки загуби на пари за непотребни неща, свързано с погрешни причини.
Както и да го погледнете, всичките тези подобни общества сме станали нещастни, безмозъчни, и тежко-работещи. Купуват се глупави неща за цената на щастлив момент преди да ни омръзне и се прехвърлим на следващата глупост. Чувстваме се длъжни да изпълним детските си мечти да станем богати. Грешка! „Мама ми каза да си хвана богат мъж“ те превръща до 20 и няколко в пълна курва. При някои се превръща и в работа. „Трябва да си тарикат за да не си мишка“ те вкарва евентуално в затвора (където пак си ползван за работа) или те приключва за определено време. С прикриването на нашата несигурност избягваме проблемите и ги заместваме с психологически нужди свързани с материални предмети.
Да бъде едно общество свободно трябва да е направено всичко така, че то да има свободно време. Не е нужно да си блъскате главите, хора. Сега вече всичко си дойде на мястото. Кой разбрал, разбрал.
