Какво ще стане, ако медицинските сестри, боклукчиите и механиците се изпарят. Очевидно резултатът ще е катастрофален. Свят без учители или докери ще е в беда. Свят без писатели на научна фантастика или ска-музиканти също няма да е най-приятното място за живеене. Не е ясно обаче как ще пострада светът, ако мигновено изчезнат PR специалистите, имиджмейкърите, лобистите, изпълнителните директори, експертите по мрежов маркетинг и частните съдебни изпълнители.

През 1930 г. Джон Мейнард Кейнс прогнозира, че до края на века технологиите ще са толкова напреднали, че страни като Великобритания или Съединените щати ще са постигнали 15-часова работна седмица. Налице са всички основания да смятаме, че Кейнс е бил прав – от технологична гледна точка сме напълно способни на това. Предсказанието на британския икономист обаче не се сбъдва. Вместо това технологията бе използвана, ако не за друго, то за да ни накара да работим дори още повече. А това се постигна чрез създаването на нови и нови работни места, които по същество са напълно безсмислени. Огромната част от хората по света (особено в Европа и Северна Америка) прекарват времето си изпълнявайки задачи, които те тайно смятат за абсурдни и нелепи. Моралното и духовно увреждане, причинено от тази ситуация е дълбоко. То се отбелязва върху колективното ни съзнание, но въпреки това никой не говори за този проблем.

Защо обещаната от Кейнс утопия – тъй чакана през 60-те – никога не се реализира? Стандартната днес теза е, че Кейнс не е предвидил огромното увеличаване на консуматорството. Така в избора между по-малко работни часове и повече играчки и забавления, човечеството е избрало последното. Само по себе си това е една хубава морална притча, но реално погледнато това просто не е така.

Да, от 20-те години насам станахме свидетели на създаването на безкрайно разнообразие от нови работни места и отрасли, но много малко от тях имат нещо общо с производството и разпространението на суши, айфони или маркови маратонки.

И така, какви са тези нови работни места?

Скорошен доклад, сравняващ заетостта в САЩ между 1910 г. и 2000 г., ни дава доста ясна картина (която впрочем важи и за Обединеното кралство). През последния век броят на работниците, заети в промишления и селскостопански сектор се срива драстично. В същото време броят на мениджърите, на служителите по продажбите и услугите и въобще на всички чиновнически дейности се утроява – нараствайки „от една четвърт до три четвърти от общата заетост“. С други думи, производствените работни места са били автоматизирани – точно както е било прогнозирано от Кейнс (това важи дори и за развиващите се Индия и Китай, където броят на заетите в производството е по-малък процент от това, което е било в миналото).

Но вместо да видим масово намаляване на работното време, в резултат от което всеки свободно да може да развива идеите си, творческия си потенциал и в общи линии да преследва щастието си, всъщност виждаме друго.

Дейвид Гребър е професор по антропология в London School of Economics. Пише трудове за анархизма и е участвал в създаването на движението „Окупирай Уолстрийт“.

Виждаме раздуването на балона на административния сектор, който е по-голям дори и от балона на сектора на услугите. Виждаме създаването на цели нови отрасли, като тези на финансовите услуги, мрежовият маркетинг и др. Виждаме безпрецедентната експанзия на корпоративното право, на тъй наречените човешки ресурси, на PR сектора, на здравната и дори на академичната администрация. Тук дори не смятаме всички онези нови работни места, открити, за да подпомагат технически, административно и дори охранително новите отрасли. Не включваме и всички онези работни места, които са се появили, защото на нас не ни остава време от работа (такива например са хората, които професионално разхождат кучетата на други).

Изброените по-горе нови длъжности могат да се обобщят под наименованието „безсмислени“ (bullshit jobs).

Докато корпорациите предприемат безмилостно съкращаване, те по парадоксален начин засягат хората, които всъщност извършват някаква реална дейност и никой не може да обясни странната алхимия, увеличаваща броя на високоплатените бюрократи. Точно както в Съветския съюз, мнозина днес работят на хартия по 40 или по 50 часа седмично, докато реалната им работна дейност е не повече от 15 часа – другото време минава в ровене из Facebook, теглене на филми или подготвяне и участие на семинари.

Отговорът на въпроса защо това е така очевидно не е икономически, а морален и политически. Управляващата класа разбра, че щастливото и продуктивно население със свободно време в ръцете си е смъртоносна заплаха (помислете какво започна да се случва, когато човечеството започна да се доближава до прогнозата на Кейнс през 60-те години на миналия век). От друга страна, мисълта, че работата сама по себе си е морална ценност, и че всеки, който не желае да се подчинява на някаква интензивна трудова дисциплина, не заслужава нищо добро, е изключително удобна за елитите.

Веднъж, когато размишлявах върху очевидно безкрайния растеж на административните задължения в британските академични среди, в главата ми се роди идеята как може би изглежда ада.

Адът, това е група от хора, които прекарват по-голямата част от времето си, работейки нещо което не харесват и в което не са особено добри. Да речем, че те са били наети защото са много добри дърводелци, но впоследствие задачата им е да пържат риба, като всъщност риба почти няма. Въпреки това, всеки е обсебен и изнервен от мисълта, че колегата му може да не пържи достатъчно риба, а да изработва мебели. Така в крайна се натрупват купчини зле изпържена риба, която не е нужна на никого.

Мисля, че това е доста точно описание на моралната динамика на нашата икономика.

Разбира се, някой може да възрази и да каже: Кой си ти, че да определяш коя работа е необходима и коя не? Какво е необходимо, така или иначе? Ти си професор по антропология, каква е необходимостта от това?“ (И наистина, много от читателите на таблоидите ще сметнат заниманието ми за самото олицетворение на разточителството на държавни разходи). На едно ниво това очевидно е така – не може да има обективно мерило за социалния принос на дадена дейност.

Аз не бих си позволил да кажа на някой, който е убеден в значимостта на своята работа, че всъщност тя не допринася с нищо. Но какво да кажем за онези хора, които сами са убедени в безсмислеността на своята работа? Неотдавна се срещнах със свой приятел от детството, който не бях виждал откакто бях на 12. Изумих се като разбрах, че той е станал поет и фронтмен на инди рок група.

Дори бях слушал негова песен по радиото, без да зная, че всъщност познавам певеца. Моят приятел очевидно бе блестящ и иновативен, а трудът му бе подобрил животът на много хора по света. Въпреки това, след няколко неуспешни в комерсиално отношение албума, той се бе оказал с прекъснат договор, затънал в дългове и с новородена дъщеря. Това в крайна сметка до накарало да направи „изборът на повечето хора без избор“. Сега моят приятел е корпоративен адвокат в известна нюйоркска фирма и сам признава, че работата му е напълно безсмислена и не носи никаква добрина на света. По негови думи длъжността му не би трябвало изобщо да съществува.

Още по-извратен е фактът, че явно се оформя консенсус, според който нещата трябва да бъдат именно така. Това е една от тайните сили на десния популизъм. Може да го откриете лесно в таблоидите, когато те избухват с омраза към водопроводчиците, когато тяхната стачка парализира центъра на Лондон – самият факт, че стачката им може да парализира мегаполиса говори за значимостта на тяхната работа.

За жалост изглежда, че именно тази значимост вбесява хората. Това се вижда още по-ясно в САЩ, където републиканците имат небивал успех в мобилизирането на възмущение срещу учители или авто-производители (но не и срещу училищната или автомобилната администрация, които са причината за проблема). Сякаш им казват „Но вие учите децата! Вие произвеждате колите! Вие имате реална работа и имате наглостта да искате нормални заплати и пенсия?“

Ако някой иска да създаде система на работа, която да обслужва по по-добър начин интересите на финансовия капитал, то едва ли би могло да се измисли нещо по-перфектно от настоящия модел. Реалните и продуктивни работници непрекъснато се притискат и експлоатират. Останалата част е разделена между огорчените и изтормозени безработни и хората, на които се плаща, не за да правят нещо полезно, а за да се идентифицират с интересите на управляващата класа (това по същество са мениджърите).

Елитът кара хората да функционират като негови аватари, като междувременно насъсква омразата към всеки, чиято работа има ясна и неоспорима обществена стойност. Ясно е, че системата никога не е проектирана съзнателно. Тя е изникнала след век на проби и грешки. Но това е единственото обяснение на въпроса защо, въпреки нашите технологични възможности, хората не работят по 3-4 часа.

Сякаш някой иска постоянно да сме заети и затова измисля нови и нови безсмислени работни места. Именно тук е скрита и голямата мистерия. Нали капитализмът не би трябвало да позволява подобно непродуктивно развитие. Това е било естествено за старите и неефективни държави от соц лагера, като СССР, където трудът се е считал едновременно за право и свещено задължение, а системата е измисляла колкото се може повече длъжности, за да има за всеки (затова в съветските универсални магазини са необходими 3-ма за продажбата на 1 парче месо). Нали тази неефективност трябваше да бъде разрешена от пазарната конкуренция.

Според икономическата теория, последното нещо, което една търсеща печалба фирма иска, е да плаща заплата на работници, които не са необходими. И все пак, някак си, това се случва. Тук има множество въпроси, които можем да си зададем, започвайки от това защо обществото ни има толкова малка нужда от талантливи поети и музиканти, но така голяма необходимост от специалисти по корпоративно право? (Отговор: Ако 1% от населението контролира по-голямата част от наличното богатство, това, което наричаме „пазарът“, отразява това, което елита счита за важно и полезно).

По-важното обаче е, че повечето хора осъзнават това. Всъщност мисля, че не съм срещал корпоративен адвокат, който да открива смисъл в дейността си. Подобно е положението с останалите изброени по-горе нови работни места.

Има цял клас от високоплатени професионалисти, които след първото питие най-вероятно ще ви признаят, че смятат извършваната от тях дейност за глупава и неособено полезна.Тук можем да открием дълбоко психическо насилие. За какво достойнство на труда можем да говорим, ако работещият тайно мисли, че длъжността му е безсмислена и не би трябвало да съществува?

Това няма как да не породи чувство на гняв и недоволство. Но ето я проявата на гения на нашето общество – нашите управляващи са намерили начин този гняв да се насочва не срещу системата, а срещу онези, които все пак правят нещо смислено. Например, като правило се е наложило, че колкото по-значима и важна за околните е извършваната длъжност, толкова е по-вероятно тя да не е толкова добре платена.

Отново, колкото и да е трудно да оценим някоя работа като значима и безсмислена, нека се запитаме какво би станало, ако работещите тази работа изчезнат? Какво ще стане, ако медицинските сестри, боклукчиите и механиците се изпарят. Очевидно резултатът ще е катастрофален.

Свят без учители или докери ще е в беда. Свят без писатели на научна фантастика или ска-музиканти също няма да е най-приятното място за живеене. Не е ясно обаче как ще пострада светът, ако мигновено изчезнат PR специалистите, имиджмейкърите, лобистите, изпълнителните директори, експертите по мрежов маркетинг и частните съдебни изпълнители. (Мнозина подозират, че това всъщност ще направи планета по-добро място). Въпреки това, с някои малки изключения (докторите) правилото, че обществено значимите професии са ниско платени учудващо важи с пълни сили.

Текстът е публикуван за първи път в Strike!, но предизвиква широк интерес и обществен дебат и е препечатван на много други места.