Яна Добрева Той отвори очите си и всичко беше наред. 5 часа – от години се буди в толкова. Не е нужен будилник, нервната система върши същата работа, стига да е разбита. „Нервната ми система е напълно разбита” – каза си той, както всяка сутрин и стана да си измие зъбите. Свари си кафе. Изпуши 5 цигари. Огледа се. Апартаментът от родителите му, доста занемарен. Самият той – на средна възраст. В относително здраве. В горе-долу приличен вид. Нещо прощрака в главата му. „Сигурно е инсулт” – каза си той, но нищо повече не се случи. После се облече и се запъти към автобусната спирка, защото отдавна продаде колата си. Смачкаха го, стъпкаха го, задушиха го но и това е в реда на нещата – пиков час. Успя да слезе на точната спирка, много добре, ето че всичко беше наред. Стигна навреме в съда и застана на пропуска. Пуснаха гражданите, те нахлуха гневни, бесни, ожесточени. Всеки съдеше другия. Всеки смяташе, че е прав. И той започна, както всеки ден, да проверява личните им карти и да преглежда чантите им. Живеем в свят на тероризъм, важно е какво има в чантите на хората. Живеем в свят на тъжни вибрации и безнадеждност, лесно е да пъхнеш оръжие в джоба си. Хората преминаваха през рентгена един по един, тук-таме нещо изпищяваше, оказваха се ключове, метални предмети, разни такива. До обяд никой не се опита да взриви съда. Поне не с някакви арсенали. В обедната почивка изпуши 5 цигари. Нещо изщрака в сърцето му. „Сигурно е инфаркт” – каза си той, но нищо повече не се случи. После се качи в автобуса – смачкаха го, стъпкаха го, задушиха го, пак в реда на нещата – пиков час. Купи си нова бутилка ракия, наряза си зеле, настърга и моркови, седна пред телевизора и се загледа в екрана. Навсякъде бедствия. Разочарования. Наводнения, урагани и земетресения. Изпуши 5 цигари. Нещо го заболя отдясно. „Сигурно е рак” – каза си той, но нищо повече не се случи. Докато си обличаше пижамата, си спомни развода си. Децата си. Приятелите си. Къде отидоха всички?!... Бързо заспа, нали се будеше в 5 часа, затова и рано заспиваше. Сънува, че минава през пропуска на съда. Проверяват личната му карта, чантата му, после – през рентгена, изкачва големите стълби, стига до деловодството, навежда се през гишето и казва: „Искам да заведа дело”. Служителката гледа на другаде, писнало й е от дела и от граждани. „ И вие ли?” – раздразнено пита тя. „ И аз” – отговаря й. „Кого ще съдите?” „Господ”. Настава кратка тишина, в която не е ясно дали тя ще се разсмее или ще се разплаче, лицето й е напълно безизразно. Накрая жената преглъща и пита: „И защо?”. „Заради всичко” – отговаря й той. Тя взема исковата му молба, чете я. Побутва листа към него. „Не е посочен адресът на Бога”. Подава му химикалка, той почесва ухото си с нея и старателно изписва: „Навсякъде тук, наоколо”. Тя поглежда и като че ли това е най-точният адрес на света, отсича: „Делото ще бъде заведено”. Явно и на нея й хрумват сума работи, за които би осъдила Господ – може и нейният живот да не се е състоял... А той слиза по стълбите и си мърмори: „Да слизаш по стълби насън, не е на хубаво”. После излиза навън. Грее слънце. На спирката – навалица. Кишаво. Хората са изпръскани, мърляви. Също и много сърдити. Хората се съдят, хората се мразят, хората бързат, хората нервничат, хората са в стрес, какво се случи с хората! Автобусът идва, но той не се качва. Изпушва 5 цигари. И започва да се събужда. На границата между съня и будността, нещо изщраква в цялото му тяло. „Трябваше да преживея изключителен живот – ярък и цветен, трябваше да съм вдъхновен, това трябваше, – казва си той в полусън. – Да, животът ми трябваше да е вълнуващ и магически. Боже, какво всъщност се случи с живота ми?!”... Отваря очи – 5 часа, от години се буди в толкова... И разбира, че днес няма да отиде в съда и няма да застане на пропуска. Че ще се върне в съня и ще скъса иска до Господ. Че ще съшие своя вселена – панаирна и светеща. Напук на града с оловните му вибрации. Ще се изпълни с обратното на снега и на зимата. И стига с тая омраза. Има толкова други пътища.