Яна Добрева Неотдавна ме попитаха какво работя. Казах, че съм писателка. Отсреща прозвуча хриптене – между кикот и ирония, между опит да се потуши бурен смях и сардоничен присмех към професия, която не носи пари. Не че го приех лично. Но се замислих докъде сме я докарали. До под най-кривата круша. Държава, в която към творците си се отнасят като към нещо напълно безполезно, е държава, която по-добре още сега официално да закрият. С декрет или с каквото се закриват държавите. Творчеството, което не може да се претегли, да се вкара в акции и банки, в предприятия, в корупционни сделки и в какво ли още не – творчеството вече предизвиква присмех. Без комините на Кремиковци не може, но без вдишването и издишването на музика, книги, картини, опера, театър, балет – може. Ха-ха! Тя е писателка. Той е артист. Горките те! Излишества. Няма какво да откраднеш от тях. Няма какво да им продадеш. Това е мнението, което доста често не-артистите имат за артистите. Това е впечатлението, което никой от държавниците ни години наред не се опита да обори. Напротив, по един или друг начин идеята за липсата на смисъл от културата упорито се насаждаше в пространството. Резултатите са налице – неграмотни поколения, бездуховни хора, телевизии, пълни с риалити шоута, в които се говори главно за вторични полови белези, съсипан български език, апатичен народ – с всичко се съгласява, защо да не се съгласи и с веруюто на днешния ден - парите. Каква култура, я по-добре пет лева! Пари, пари, пари. Обаче с парите има един проблем. Колкото и да си тъп и богат, колкото и да си самодоволен, рано или късно се изправяш пред един въпрос, който не е отминал никого: „Какъв е смисълът?” Отговора на този въпрос търси творецът. Така че, културата с всичките й „подразделения” не е съвсем за изхвърляне. Тя не е кюлче злато в буквален смисъл, но може да бъде животоспасяваща в някои задънени житейски улици. Може и още неща. Списъкът на възможностите й е много дълъг. Така че да не умираме от смях, ако някой не кара мерцедес и се занимава с изкуство. Творецът е рядка порода. Той е съставен от дух, от напълно ефирна субстанция. Може да е луд, че се е захванал с нематериална професия в толкова материален свят, но какво въобще е светът без лудите! И все пак за да не доживеем 451 градуса по Фаренхайт, въпреки че ние горе-долу вече го живеем, време е министерства, правителства, народни събрания и всички, които би трябвало да носят отговорност пред поколенията какво творят в момента, да се поогледат и да видят как народът се „забавлява” с творческата си интелигенция. Разбира се, дотогава същата тази интелигенция – крайно малцинство, ще продължава да създава и да оставя следи след себе си. Да вземем например артистите, най-добрите от тях получават около 500 лева заплата – ха-ха!, колко смешно. Други получават много по-малко – хе-хе!, още по-смешно. Защо обаче не познавам артист, който да не иска до последния си дъх да е артист?! Ха-ха-ха! Няма такъв, да, голям смях! Молитвата на актьора е да умре на сцената. Не разказвам виц, истина е. Артистите играят пет минути след като умрат. Те са артисти, ако щеш ги изпрати в пустинята. Те горят в театъра, последните им думи са за театъра, целият им живот е театърът. Те са бебетата на планетата, защото са раними и беззащитни като новородени, тъй като нямат броня срещу лошото в света. Артистите блестят, светят, озаряват ни и правят тъгите в живота ни по-малко поносими. За сметка на своите тъги и рани, които скриват вечер, преди да излязат на сцената. Затова сърцата на артистите по-бързо спират да туптят. Но пък по-дълго чуваме дишането им. Това е истината. Важи за всеки истински творец. Аурата на твореца е безусловен знак за вселената, че тук, на земята, се случват събития. А ние имаме нужда от събития. Не от тези, които всяка вечер слушаме по новините, а от събитията на Духа. Те ни помагат да растем през изпитанията и да ставаме все повече човеци. Много смешно, нали!