Доц. Чавдар Николов „Кремиковци“ е динозавър. „Кремиковци“ е свещена крава. Интересно защо зад въпросните полярни позиции не стоят никакви съществени взаимосвързани числа. Никакъв подробен бизнес план. Нищо, освен светли обещания и фойерверки, като този за осемдесетте милиона, които ще донесе руският олигарх Живаго на загиващото предприятие. В същия парадоксален дух премина навремето и приватизацията за един лев, както и последващата препродажба за триста милиона евро с уверения за осигуряване на жизнеспособност към 2007 г. Виждаме я въпросната жизнеспособност, блика отвсякъде. По този начин фактът, че „Кремиковци“ продължава да е необятна далавера, обаче изглежда неоспорим. Извинявайте, но по никакъв начин не мога да си представя някой днес на сериозно да се ангажира с екологичната програма на комбината. Защото ефективността на „Кремиковци“ тогава би станала доста съмнителна. Финансови средства не се хвърлят с лека ръка Пари по пазарния свят не се хвърлят с лека ръка. Камо ли от капиталисти. А „Кремиковци“ е изначално сбъркан като местоположение. Можеш да нямаш в държавата си находища на желязна руда и въглища, но тогава си градиш металургията на морето, а не на няколко стотици километра навътре в сушата. Така първото изискване на който и да е потенциален купувач естествено досущ ще прилича на това, което бе подсигурено на Митал – разсрочен във времето график за покриване на екологичните норми. Който график впоследствие няма голяма вероятност да бъде спазен, най-меко казано. „Кремиковци“ ще продължи да трови софиянци, ще плаща някакви си там глоби на държавата, в него няма да се инвестира нито лев. Но от комбината ще се печели. Колко, собствено, спечели междувременно Митал? Може да се предполага, че най-малкото си е върнал похарченото и продажната цена ще му е печалбата. Новият купувач като стария Новият купувач ще си направи сметката да печели точно както и досегашния собственик, докато каквото и да е там, което е останало в комбината, не бъде изстискано докрай. Включително стойността на земите, на които е разположен. Далновидното и национално отговорното решение би било предприемане на решителни стъпки за разваляне на приватизационния договор, даже с цената на частична компенсация. Сиреч, откупуване на комбината от досегашния собственик срещу някаква, разбира се, неголяма, справедлива сума от държавата или от общината, или от двете заедно в комбинация. Аргументи, свързани с неизпълнени приватизационни задължения, ще се намерят достатъчно По-нататък би трябвало да последва планомерно затваряне на „Кремиковци“, разпродажба на машините и съоръженията му, повечето от които, визуално погледнато, стават единствено за скрап. Ред идва на рекултивация и урбанистично планиране на територията, прокарване на подходящи инфраструктури, разпродажба на парцелите, строеж и на бизнес паркове, и на жилища, и на някакви прилични индустриални предприятия, най-вече хайтек. Мястото е такова, че все още може да бъде превърнато в райско кътче на столицата. За пример вижте старите лондонски докове. Няма смисъл софиянци да бъдат тровени Що се касае до най-свидното за властите и профсъюзите– работните места в „Кремиковци“, то трябва категорично да се каже следното: Преди години заетите бяха двадесет хиляди и тогава за комбината може би можеше да ти стане жал. Сега са седем хиляди, която бройка няма как да не бъде новосъздадена в процеса на ликвидация на комбината и усвояването на територията. Следователно, друг смисъл от по-нататъшното замърсяване на Софийското поле и от тровенето на жителите на града просто няма. Освен далаверата. Но, оставам си все пак вратичка, ако отнякъде се появят достоверни числа, нека поразсъждаваме и да поспорим отново. При което задължително дискусията следва да бъде публична. Опазил ни господ от хората, наричащи себе си експерти и в правителството, и в софийската община. Опазил ни най-вече от техните кабинетни решения. Числа едва ли ще се появят Опасявам се обаче, че числа няма да се появят. Защото има защо да не се появяват. Но затова пък, както изглежда, планират да се появи поредният инвеститор, за да ни завърти по познатия отровно далаверен кръг. В България между това, което трябва да се прави и онова, което действително се случва, е обичайно да зее огромна пропаст. „Кремиковци“, както и да го погледнеш, няма никакво металургично бъдеще. Петстотин милиона евро санкции надвиснали над България от страна на Евросъюза данъкоплатецът не е длъжен да ги поеме. Сегашните милиард и отгоре дългове на комбината най-вероятно ще трябва да се забравят до ликвидацията му. Ако слушаме какво говори правителството – очертава се поредната продължителна агония – преговори с потенциални инвеститори, преговори с кредитодателя по облигационния заем, преговори, преговори ... Дори, не знам как, да завърти някакво производство, комбинатът междувременно сам по себе си ще умира. Хуманното в случая е да прекратим с прословутия „изстрел на милосърдието” неистовите мъки. Спешно да договорим пари от регионалния и социалния фонд на ЕС за преквалифициране на работниците и за преустройство на региона. Държавата следва да продаде по най-изгоден и прозрачен начин, а не под масата на приближени бизнес структури, терена като регулирани парцели ... Оттук нататък лесно можем да продължим с позитивните празни мечти. А на практика, „познавайки си стоката”, е ясно, че ще продължи обичайната тукашна безконцепционна и безизходна бъркотия. Започнала от изцеждането на комбината на входа и на изхода през деветдесетте години на миналия век и кулминирала с безсмислената му приватизация и препродажба. Следва задължителната трагична развръзка. Може би не до дни, но до година – година и половина сигурно. Да казвам „помнете ми думата” е безсмислено. Статиите у нас се четат от властимащите „за сведение” и за вземане на мерки срещу авторите им.