Зорница Манолова, ИПИ Съществуват три основни типа здравни системи в света - модел „Бевъридж“, при който се осигурява здравна помощ за всички граждани, без значение на финансовото им състояние; модел „Бисмарк”, основан на базата на осигуряване от здравни фондове и модел „Кенеди”, според който здравеопазването е възложено на частния сектор. Здравеопазването в Европа се характеризира с първите два модела, докато последният е разпространен главно в Азия и САЩ. При моделът „Бисмарк” е характерно наличието на един или множество от осигурителни фондове, които са независими от организационна гледна точка от болниците и медицинските заведения, които предоставят здравни услуги. Този модел е характерен за Германия, Франция, Белгия и страните от Източна Европа. Като цяло системата „Бисмарк” има повече поддръжници в Европа. България също избра този модел на здравеопазването при реформата на системата през 1998 г. и създаването на Националната здравна каса, която управлява средствата, които се събират от здравните вноски. При системата „Бевъридж” финансирането и осигуряването се извършва от една структура, т.е. процесите на финансиране и доставяне на услугата не са разделени и са напълно или частично свързани с една организация. Най-голямата такава система е Националната здравна служба във Великобритания. Системата се прилага и в Скандинавските страни, Италия, Испания, Португалия и Гърция. Проблемите тук Здравната система у нас се характеризира със съществени проблеми, които произтичат от липсата на конкуренция в сектора, монополното положение на Национално-осигурителната каса в определянето на финансирането на здравни услуги, липсата на възможност за свободно договаряне между пациентите, финансиращата институция (в лицето на касата) и медицинските заведения. Резултатите са нерационално разпределение на финансовите ресурси; различни цени при лечение на сходни заболявания; трупане на дългове към доставчиците на лекарства и медикаменти поради некомпенсирани разходи за здравни услуги. Тези проблеми могат да се решат чрез реформиране на сектора и коригиране на слабите места на съществуващата система. През последните години сме свидетели на ускорено разширяване на обема на предлаганите медицински услуги в Европа, което е съпътствано с увеличаване на дела на разходите за здравеопазване като процент от БВП на страните. Причината е във високите разходи за нововъзникващите услуги и поради тенденцията за застаряване на населението, което означава повече разходи за здравни грижи на по-възрастните. Едновременно с това се увеличава и делът на частния сектор във финансирането на системата. В страните от Източна Европа и Гърция делът на публичните разходи за здравеопазване е относително по-нисък от този на страните в Централна и Западна Европа. Последното се дължи както на по-ниската степен на развитие на здравноосигурителните системи, така и на по-ниското благосъстояние на икономиките в тези страни. В Европа се наблюдават няколко различни начина за финансиране на здравната система. Великобритания прилага финансиране чрез данъчно облагане. В Ирландия тази система също се използва, но е комбинирана с елементи на частно здравно застраховане. Финансиране от местни данъци В Дания и Швеция финансирането на здравните системи става от местни данъци, съчетано с управление на доставчиците на здравни услуги от страна на органите на местната власт. В Дания основният механизъм за разпределение на ресурсите при финансирането на болниците се осъществява през националния бюджет. Договарянето се провежда веднъж годишно между Министерството на здравеопазването, Министерството на финансите, регионалните и общинските съвети, представени от своите асоциации. Друг начин за финансиране за здравеопазването е чрез системи за социално здравно осигуряване. То може да се извършва от работодателя и служителя с множество неконкурентни автономни схеми за осигуряване, както е във Франция, или с конкурентни фондове, както е в Германия и Холандия. Финансирането на болниците в тези държави се осъществява по няколко начина. Във Франция има три типа болнични заведения: държавни, частни с нестопанска цел и частни със стопанска цел. Държавните болници там са автономни и управляват собствен бюджет, като имат определен таван на разходите. Такава политика спомага за намаляването на регионалните различия в страната. Частните болници с нестопанска цел обикновено са собственост на фондации, религиозни организации или взаимни застрахователни асоциации. Частните болници със стопанска цел основно се специализират в конкретни области и им се налага определен целеви размер на разходите. Когато той се превиши, в ценоразписите на извършваните здравни услуги се намаляват цените. В Германия се използва методът на „двойното финансиране”, т.е. капиталовите разходи се финансират от местното правителство, а текущите – от здравните фондове.