Чалгата е световен проблем
Съвсем неотдавна се оказа, че в многолюдната студентска аудитория от кандидат-мениджъри, финансисти и счетоводители само един човек знае кой е авторът на „Война и мир”.
Доц. Чавдар Николов
Съвсем неотдавна се оказа, че в многолюдната студентска аудитория от кандидат-мениджъри, финансисти и счетоводители само един човек знае кой е авторът на „Война и мир”. Догодина най-вероятно и такъв „многознайко” сред студентите няма да може да се намери.
Колкото и да е неприятно само по себе си, все пак не може да се твърди, че подобно състояние и развитие се явява някаква особена изненада. Още повече че България, с обичайното провинциално периферно закъснение посвоему, разбира се, повтаря нещо, което вече се е случило по света преди двадесетина-тридесет години.
В Германия днес за „начетени” професори в икономиката минават онези, които знаят кой е, да речем, Стайнбек и в общи черти кога е живял и за какво е писал. Ако са прочели нещо от него, то е максимум „Зимата на нашето недоволство” или „Улица „Консервна”. „Гневът на мравките”, сиреч „Гроздовете на гнева”, като правило им се е сторил твърде обемист. Най-важното в случая обаче е, че средната възраст на въпросните професори надхвърля седемдесет години. Четиридесетгодишните техни колеги са изключително и изключителни тесни специалисти. Те ежедневно ако не четат лекции или не проверяват студентски курсови работи, следят по осем-десет часа по интернет публикациите в своята професионална област или пишат научни разработки.
Събират култура на Малдивите, в Тайланд, Египет или в Тунис
Но някак си за нищо друго „общокултурно” не им остават нито време, нито сили, нито дори желание. Събирането на култура се извършва през отпуските, прекарвани на Малдивите, в Тайланд, или в най-лошия случай в Египет или Тунис. Което е екзотично, но далеч не впечатлява.
В този контекст си спомням още за обиколилата през седемдесетте години на миналия век София забавна, както тогава ни се струваше, история. В Младежкия театър се бил появил на посещение някакъв американец и нашите, естествено, побързали да се похвалят, че са поставили на сцената Селинджър. На което задокеанският гостенин съвсем спонтанно и неочаквано простодушно за българските условия взе, че попитал: „А кой е този Селинджър?”
Изхождайки от въпросните „световни дадености”, не би следвало особено да се сърдим на изначално телевизонното и впоследствие интернет поколението за факта, че духовният му кръгозор най-често се ограничава до това да знае кой е съпругът на Дженифър Лопес и коя е гадже на Слави Трифонов.
Глобалното село се налага под формата на глобална селяния
Пък и дали не сме склонни по интелектуално славянски нещичко да преувеличаваме. Дайте да си спомним, че докато ние, рокендрол генерацията, слушахме парчетата на своите банди от Бийтълс и Ролинг Стоунс до Дийп Пърпъл и Пинк Флойд, в същото време у нас немалко хора се прехласваха по музиката от сръбската кафана. Че последните са станали процентно днес повечко, изглежда безспорно. Но, явно е, че чалгата, обективно погледнато, полека-лека се е превърнала в световен проблем.
Като че ли глобалното село се налага най-напред под формата на глобална селяния. Защото и в Лайпциг, и във Варна, цинично погледнато, като че ли изконно мотивиращо за младите е най-вече в кое чалга заведение към пицата дават по една кола безплатно. В много по-сериозен аспект същото по същество изглежда повече от гротескно, ако се вземе предвид очебийната и неслучайна прилика между джой стика за управление на домашната компютърна игра и устройството за пуск на ракетите и за стрелба от картечниците на модерен изтребител.
Разликата между виртуалната и „обикновената” реалност понастоящем е размита до безумие, а тенденцията сочи към умишлено по-нататъшно и наглед безгранично задълбочаване на въпросния процес. Отрезвяването, ако въобще то понякога идва, идва едва при осъзнаването на възможността самият ти да бъдеш убит или осакатен. Или, повече по изключение, когато разбереш, че ти самият си станал убиец, изпълнявайки нечии заповеди и защитавайки интересите на...
Да се дискутират предимно български проблеми
Определено не е по силите ни да оправим света. Достойно за нашите амбиции би било известно подобряване на ситуацията в България, и то подобряване скромно – стриктно в рамките на позволеното. Това, което следва да се прави от тук нататък, разбира се, е комплексно, дългосрочно, обмислено, последователно, настоятелно, неотклонно, програмно, приоритетно, целево, позитивно и не знам още какво. Но за нагледност необходимото да се прави би могло образно стилизирано да бъде сведено до три най-обикновени неща.
Първото е да не се допусне нашите деца да учат английски език вместо българската (и световната) литература. Нацията ни разполага с достатъчно доказан капацитет и за едното, и за другото.
На второ място, общообразователната култура не може и в бъдеще да продължава да бъде свеждана до обичайното за българските училища зубрене на клишета и наизустяване на текстове. Шаблонната епична борба на баба Илийца с кола би следвало най-после да намери своите по-човешко разбираеми и по този начин неинструктивни, а интелектуално отправни измерения. От който подход нито Вазов, нито Ботев, нито Вапцаров или Димитър Димов, Николай Хайтов, Йордан Радичков и Станислав Стратиев биха се превърнали в по-малко значими и в по-малко класици.
И трето, когато става дума за професионалната подготовка, то тя действително следва да е професионална. Което значи, при обучението освен на анализирането на подробностите и на частните случаи задължително да се обръща внимание и на разликите между добре звучащите разнообразни теории и действителността по света. И съответно - да се дискутират най-вече българските специфики и разрешаването на българските актуални проблеми.