Люба Кулезич “Виж какво става в България”, тика удивено пръста си в някакъв новинарски сайт един от моите домакини в Лондон. “Ваши министри и кметове спорят кой да поеме отговорността за непочистените от снега пътища. Автобуси са потънали в преспи, хората се спасяват сами. Температурите са минус трийсет градуса.” “Я стига”, по-скептична съм и от английския лорд от вицовете аз. “Нещо бъркаш. Сигурно пише за минус тринайсет градуса.” Първоначално не ми хрумва, че поводът България да влезе в тукашните новини не е свързан толкова с изцепките на зимата, колкото с поведението на властите у нас. Въпрос на акцент и на прочит, с които моят английски приятел не среща езикови спънки. Той се спъва в друго. За него е непонятно, че някакви отговорни фактори могат да си прехвърлят топката публично, без и косъм да падне от управляващите им глави, докато снеговалежите са блокирали шосета и са откъснали селища от света. От Лондон обаче тази откъснатост придобива съвсем други измерения. Все едно че наистина сме на дъното на географията, и то съвсем не по климатични причини. Ако бяхме зад Желязната завеса, иди-дойди. Но много по-стъписващ е парадоксът, че вече няма паспортни пречки да пресичаме граници и все пак бодливата тел не е вдигната от очертанията на родината в главите ни. Ето че и моят първи рефлекс е да се шашна от гърчовете на термометъра в Севлиево или във Враца. Чак след това се ококорвам, че министърката на бедствията и авариите Емел Етем не си е прекъснала отпуската, за да се захване най-сетне с практикуването на длъжностната си характеристика. Излиза някак си, че сме престанали да възприемаме като бедствие дебелокожието във властта. Защото многократните му демонстрации по най-жестоки предишни поводи не са довели до нищо друго освен до вайкане на потърпевши от ден до пладне. Довлекли са и мътни, но безвредни потоци от интернет ругатни по адрес на дебелите нерви, връзки и портфейли на родния политически елит. Може би в чужбина се справяме с живота не зле именно заради това, че сме толкова обръгнали на всичко у дома и сме станали жилави. Нищо не ни огъва. Да не би да е поради липсата на гръбнак? Не ни дави и наводнението от празни думи, оправдания и съвети от една върховна власт към друга да се направел анализ на четирите годишни времена, за да се знаело как друг път да се реагира в зимни условия. После като в големия концерт на Вивалди трябва да последват инвенции за пролетта, лятото и есента. Докато не настъпи всеобщ унес от размяната на реплики и фрази между различните инструментални секции в оркестъра на българската държавност. На диригента, т.е. на президента, както винаги му остава задължението само да насочва и коригира действията на концертмайстора, какъвто в случая би трябвало да играе премиерът. Впрочем публиката свикна с тази умела, но безпредметна подиумна дискусия между двамата, както биха се изразили в неправителствения сектор. В подобна симфонична среда управляващите дори не отварят дума за оставки на безотговорни чиновници. Явно не виждат нужда от такъв спасителен пояс срещу вълните на евентуалното народно недоволство. Защото не ги заплашва нищо такова поради простия, но хитър факт, че са оставили делото на давещите се в ръцете на самите давещи се. Тази обществена самодейност по време на криза изглежда абсурдно единствено от дистанция. Засега да се пътува свободно из страните на Европейския съюз се изчерпва комай само с тази полза в персонален психологически план. А също и с особената тръпка на болката, която по парадокс съпътства завръщането на родна земя, а не сбогуването с нея. Впрочем ето ви случка и от този момент на приземяването ми в зимния български ад от безметежния следновогодишен Лондон. Пред мен в самолета пътуваше с родителите си четири-петгодишно българско момиченце. За първи път от раждането си то идваше при баба и дядо в София. Когато обявиха, че снишаването за кацане започва, детето с носле, забито в прозорчето, изведнъж се разплака. “Мамо, това не е България и съвсем не е София”, на прекрасен български език изстена то. “Защо!?”, сепна се младата и грижовна майка. “Защото е много тъмно. И лампите долу светят различно, светят мътно.” “Не бой се”, каза таткото. “И там долу хора живеят.”