Митко Новков Миналата седмица няколко вестника излязоха със заглавия като „Министър Гайдарски даде още 20 млн. лева на болниците”, „Гайдарски даде още 20 млн. лв. на болниците”. В информацията се казваше, че здравното министерство ще покрие 40% от просрочените задължения на държавните болници, а ресорният министър проф. Радослав Гайдарски вече бил дал благословията си. Няма да задълбавам в тъмните дебри на здравната система, в тях се затриха много хора, а министърът Гайдарски, изглежда, съвсем се залута в нея. Само ще кажа, че след като болниците са тъй задлъжнели, нещо в самата система е кьопаво и е кьопаво така яко, че май трябва да му дирим инвалиден стол. Точно по същия начин е кьопава между другото и българската борба с бедствията и авариите, ако има въобще такава. Бедствията и авариите ни „изненадват”, а по телевизии, вестници и радиа вървят сводки за това, къде колко коли са закъсали, в колко населени места нямат ток, колко вода, колко са измръзналите и колко са затрупаните. Общо взето, отчитане на щетите, които винаги са в наличност и никога липсващи. За разлика от министърката Етем, която така се е изпедепцала в играенето на жмичка, че всеки път, когато ни залее водата или ни похлупи снегът, все е някъде другаде, само не и там, където трябва да е. Но да оставим Етем на собствената й съвест, ако има такава, и да се върнем към Гайдарски, който „даде, бил дал” – все думи, които се отнасят към министъра не като длъжност, която е в услуга на гражданите, а като към длъжност, която прави услуга на гражданите. Но, забележете! – ако иска ще я направи, ако иска – не; единствено и само от него зависи. Бил, видите ли, дал благословията си – все едно е някой гръмовержец, който от висините на Олимп се разпорежда за съдбата на обикновените смъртни. Независимо от етимологическия строеж на думата „министър”, която в буквален превод дори значи „слуга”. Прощавайте, но това е речник на поданика, който припка запъхтяно, гледа в очите някакъв временен (подчертавам временен, няма в трудовия регистър професия министър) човек, заел определена чиновническа длъжност, която заема не за друго, а за да бъде в услуга на гражданите. И това, че този човек отпуска или дава някакви пари на болниците, защото те са задлъжнели, не означава, че това е жест на някакво кой знае какво доброжелателство, а е знак за некадърността и на този човек, и на системата, която управлява. Защото тя, вместо да лекува хората – задлъжнява. А парите, които уж този министър дава (пък и който и да е друг министър), са не негови пари, а пари наши, на българските данъкоплатци, които са попаднали в държавната хазна благодарение на данъците, които част от нас добросъвестно са си платили. И всъщност се оказва, че министърът (раз)дава наши пари. Или, казано с езика на народа, министърът с чужда пита помен прави. Нито министърът, нито държавата, нито който и да е и какъвто и да е държавен служител (пак се налага да подчертавам служител) не дава нищичко и нищо, особено пък благословия. Той е длъжен на гражданите, той е длъжен на болниците, които лекуват гражданите, и той е длъжен да се заеме с нещата, които да доведат до там, че болниците да не задлъжняват, а да функционират качествено и в услуга (за трети път подчертавам услуга) на гражданите. Ако не върши това, той си заминава и на негово място идва друг служител. Който няма да дава, а ще изпълнява волята на гражданското общество. Защото не министрите дават на нас, ние на тях даваме и ако те не оправдаят това наше даване – айде чупката, некадърнико!