Доц. Чавдар Николов Моето досие се оказа тъничка папчица, съдържаща две проучвания на скромната ми личност по повод издаването на задграничен паспорт за Либия и Австрия. В първия момент се попитах дали пък не се оказвам в негативния смисъл някакъв „човек на всички времена“. Ние от моето поколение, израсло, възпитано и надхвърлило 30-годишна възраст в онова, в другото време, не бяхме нито от „естествените“, нито от впоследствие „нарочените“ дисиденти. Естествено преминахме някъде в началото на 80-те години на миналия век от възгледа за добрата система с лоши ръководители към твърдото убеждение, че точно „реалният социализъм“ не става практически за нищо. А вицове за Тодор Живков се разправяха под път и над път. И така, отчитайки тези настроения и бидейки явно сами част от тях, оперативният работник, занимавал се с мен, досущ е изпълнил ролята на старшията Фландерка от „Швейк“. За проучващия ме милиционер задачата „Чавдар Николов“ правилно е изглеждала рутинно малозначителна и той подобаващо я е претупал. За това свидетелстват четирите странички, посветени на моето тогавашно житие-битие. Примерно никога не съм бил войник в Пловдив, както се твърди в справките, семейството ми не караше „Жигули“, а „Москвич“, майка ми е работила не в Алжир, а в Либия. По-важно обаче е, че подобно швейкианство службите доказано са проявявали и в много по-значителни случаи. Например при съхраняването, а не унищожаването на карикатурите на Тодор Цонев.(За сравнение – попитайте къде са последните творби на Исак Бабел или на Манделщам.) Но най-интересното в матералите като че ли е онова, което ще нарека „икономически аспект“. Видно бе, че за изготвянето само на едната от идиотските справки са били посетени шест места, за да бъде събрана информация. За която безмислена дейност едва ли са били получавани 132 лева бруто заплата, като мен. Та въпросната добре хранена, немалобройна прослойка, заедно с достойното си поколение също влезе в прехода. Трябва ли тогава да се изненадваме на продължаващото слухтене, интригантство и денгубие? На организираността и на специфичната взаимна подкрепа в определени среди? На ненакърнимото им самочувствие, че са над нас и че те трябва несменяемо да ни оглавяват държавата? Какво друго са правили? При комунистическата власт на частната собственост, независимо каква, идеологически се гледаше с подозрение. Но пък явно властта е била наясно с изконните черти на човешката природа. Как иначе може да се обясни подробното описание каква недвижимост е притежавало семейството ми и подчертаването в текстовете, че сме имали и кола? Ами това в очите на проповядващите безкористните идеали и учещи ни да се раздаваме без остатък за обществото са били истинските аргументи някой да не избяга на запад! А иначе досиетата, натрупани от нашего брата през демокрацията, явно „компенсаторно“ набъбват неудържимо. За изпълнение на задачата са отново насреща многобройни регистратори, проучватели и информатори. В заключение – една много показателна в контекста история: В някакъв супермаркет наскоро се натъкнах на „политически“ бивш полицейски генерал, когото не познавам лично. А той ме зяпна, все едно вижда Ален Делон и Джордж Клуни в едно лице. Чак ме притесни. Впоследствие схванах с помощта на приятел, припомнил ми за „враговете на борда“, за „списъка от личните врагове“ и най-вече за „Операция асистент“. Генералът просто за първи път ме е видял на живо, но в досие. Но щом сме в демокрация, по дефиниция няма нито следене, нито репресии, нито последваща реабилитация. Само по дефиниция.