Кристин Димитрова Преди няколко дни попаднах с група чужденци в Мелник. Бяхме тръгнали да им показваме красотите на България. Спряхме с автобуса пред паметника на Яне Сандански в подножието на града и онемяхме. Отвъд дерето, над главата на войводата, се вееха стотици разноцветни найлони, като символ на консумативната интеграция на културите. Кога се беше появило това сметище пред героя на града, не можеше да се прецени, защото полиетиленът много не се влияе от хода на времето. Защо обаче никой не го забелязваше е по-важният въпрос. При това става дума за жителите на град, който се е вкопчил с две ръце за туризма. Стягат се стари къщи, дълбаят се механи, вдигат се нови хотели, боклукът се трупа наоколо. Да не говорим, че пътят на отиване, заедно с уникалната природа, предлагаше и нещо като историческа справка за прехода на България от революционната епоха към пластмасовата. Не съм права като казах, че никой не забелязва боклука. Чужденците го забелязаха веднага. Проблемът е не само мелнишки. Кметът на Сливен Йордан Лечков в опит да се пребори с него смята да забрани найлоновите пликове, като вместо тях по магазините ще дават хартиени. Мнозина се сетиха, че за новите екологични опаковки ще паднат нови дървета. Може би има и още по-просто решение – да си носим мрежи. Не е много лайфстайл, обаче е реална грижа за пейзажа. В епохата на грозната пазарна чанта хората все още можеха да се фотографират сред природата, без на заден план да се подмятат разни прозрачни продукти на органичната химия. Как се справят по света, та държавите им изглеждат така чисти? По най-различни начини. Продават пликовете, за да ограничат употребата им. Търговските вериги имат специални контейнери пред входовете си, приканващи клиентите да събират найлоновия амбалаж и при някое по-нататъшно идване да го оставят за рециклиране. Има разделно изхвърляне на боклука. Моят софийски опит в тази насока беше, че изхабих цяла сутрин да махам етикетите от кутии със стари дискове, за да мога да ги изхвърля в контейнера за пластмаси. Когато излязох с плика, контейнерът беше изчезнал. Тръгнах из квартала да търся друг, но видях само обичайното за София разделно хвърляне на боклука – в кофите и на земята. После разбрах, че ако бях поела по посока към ЦУМ, щях да намеря заветните контейнери. Защо бяха преместени, не знам. Може би за да почетат и жителите в тази част на града. Самозариването ни с полиетиленови опаковки става поради две причини. Първата е, че нямаме мощности да се справим с тях. Тук спада митичният завод за преработка на боклуци край София, който ту някой щеше да ни подарява, ту някой от наша страна го отказваше, ту щеше да се строи, ту за 18 години не се намери време. Към втората причина спада културата на хората. Пречи ли ти да виждаш раздраните найлони пред къщата си или не. След репортаж по Нова телевизия за бунището край “Факултето” депутатът Цветелин Кънчев каза, че ромите всъщност са много чисти хора, само който е влизал в циганска къща знае как всичко вътре свети. Не добави, че за да влезеш вътре, все пак се иска смелост да минеш през това, което е вън. От този коментар разбрах, че ходенето по терлици у дома и демонстративното презрение към споделеното от всички пространство не е някаква нашенска или ромска, а общонационална черта. Просто определени етноси са я довели до екстремизъм, но разликата е в степента. Чужденците, за които говорех в началото, много се интересуваха от традиционната българска култура. Боя се, че не успяхме да скрием сериозни части от нея. Дано хубавото мелнишко вино да е поотмило вкуса.