Иван Бедров В началото на топлия септември на 2001 г., малко преди да се кандидатира за президент, Георги Първанов откри паметника на Тодор Живков в Правец. Тогава нито Първанов, нито някой друг подозираше, че това е само началото. А както се оказа по-късно, това бе началото на дългата поредица от жестове на историческо злорадство. „Социализмът може и да се издъни, но понеже сме на власт, ние ще пишем историята.” Така разчитам тази поредица от жестове, която засега завършва с официалното отбелязване на 50 години от построяването на Паметника на съветския воин Альоша над Пловдив. С държавни почести, с държавните мъже и с парите на руския бизнес. И с високомерие, което не допуска дори разговор по темата каква е ролята на съветските войски на територията на България. Освободители или окупатори? Спасили ли са от някаква заплаха България, или само са респектирали с присъствието си? Има ли нещо общо влизането им в България с победата над хитлеристка Германия? Този разговор е за историците, а за гражданите е правото сами да решат. Българските управляващи обаче ни отнеха това право и с демонстрираната си подкрепа за подобни събития ни натрапиха верния за тях отговор. Преди десетина години тогавашният кмет на Пловдив Спас Гърневски предложи паметникът на Альоша да бъде демонтиран. Много хора скочиха срещу него. Вероятно и с право. Разрушението не привлича. Дори напротив, отблъсква. Спомням си, че най-притеснени бяха хората, които живеят в подножието на хълма Бунарджик, на чийто връх е застанал Альоша. Те не вярваха, че това огромно бетонно нещо може да бъде демонтирано, без да стане някоя беля. Страхуваха се бетонният солдат да не падне върху къщите им. Годините след това донесоха и необходимото успокоение. Альоша остана на поста си над Пловдив и повечето хора го приеха за част от пейзажа. Като исторически белег от средата на XX век. Като останките и от римската, и от османската епоха. Разликата е, че никой български държавник не е решил да чества пред Хисар капия в Стария град годишнината от влизането на османската армия в Пловдив. Спас Гърневски не успя да реализира идеята си за демонтиране на Альоша. Но ако беше успял, днес нямаше да има къде управляващите да ни демонстрират своето историческо злорадство и своето раболепие пред всичко руско. Затова разрушението е нещо полезно. Но не е задължително да бъдат разрушавани паметници. Далеч по-полезното разрушение е това на бетона в главите на част от управляващите и техните избиратели. Знам, че е трудно. В началото на кариерата си да целуваш Леонид Брежнев, малко по-късно да прегърнеш капитализма, след това да станеш вярващ християнин, да вкараш страната в НАТО, да посрещнеш американските военни бази... Трудно е да признаеш, че всичко в главата ти е било грешно. Затова дълго криеш парченцето бетон, останало между ушите ти. И когато се почувстваш достатъчно овластен и сигурен, не се сдържаш. И започваш да натякваш старите си символи, в които вече дори и ти не вярваш. Това е историческото злорадство. И то има нужда от разрушение. Разрушението обаче сполетя мавзолея на Георги Димитров в центъра на София. Може би е добре, че се случи. Защото, ако мавзолеят беше още на мястото си, нямаше да се учудя, ако същите бетонни глави върнат мумията на Георги Димитров вътре и се наредят на трибуната отгоре за поредната годишнина.