Антон Станков, бивш министър на правосъдието

Определено е време за законодателни мерки, които могат да бъдат и на ниво конституция. Основание за това е развитието на скандала в съдебната система и по-конкретно във Висшия съдебен съвет (ВСС). Но нека не забравяме и друго - че отдавна имаме дадени препоръки към Народното събрание за промени в основния закон на държавата по отношение на текстовете, които регламентират работата на ВСС. Една от тях е изборът на членове за съвета, които са от парламентарната квота, да става с мнозинство от две трети от гласовете на депутатите. Това е нещо, което всеки един парламент досега е отбягвал да прави. Макар че по отношение на Инспектората към ВСС това беше сторено.
По принцип конституционната промяна трябва да се приветства и да се подкрепи, но много добре трябва да се обмисли каква точно ще е тя. Най-вероятно политическата атмосфера в парламента ще бъде благоприятна и тази реформа ще се състои. Първата заявка за това беше дадена още преди изборите от РЗС. И те дори обвързаха своето партньорство със сегашното парламентарно мнозинство с определен срок, в който да има такива промени.
Що се отнася до идеята на ДСБ за намаляването на броя на членовете на съвета по принцип тя е добра, но внимателно трябва да се обмисли. По-важният въпрос е следва ли Висшият съдебен съвет да остане в този си вид като кадрови орган. Защото от приемането на новата конституция през 1991 г. насам съществува една несправедливост и това е уравниловката между съдиите, прокурорите и колегите следователи, които от тази пролет с последните поправки в Закона за съдебната власт минаха към прокуратурата. Механичното събиране на представителите на съдебната власт в един кадрови орган и участието в него на колегите от адвокатурата обаче поставя много сериозни въпроси относно това кой, как и къде кадрува. Този проблем беше частично преодолян с последните промени в конституцията през 2006 г.. Тогава ВСС стана постоянно действащ орган и тези, които получават постове в него, трябваше да напуснат всички други постове, които заемат. Така адвокатите трябваше да излязат от канторите си, съответно същото трябваше да сторят съдиите и прокурорите, за да могат да поемат функциите си във Висшия съдебен съвет и да работят само това.
Първият и важен въпрос, който трябва да се реши сега, е да се помисли трябва ли да има отделен кадрови орган само за съдиите и отделен само за прокурорите. В Германия например въпросът е решен точно по този начин. Другото, което трябва да се реши в тези органи, е професионалното участие в тях на съответните гилдии. За да може например в кадровия орган на съдиите или прокурорите да доминират излъчените от техните среди представители и в по-малка степен останалите квоти Народното събрание или президентството – ако този принцип въобще се запази.
По отношение на времетраенето на мандатите и на главния прокурор, и на останалите председатели в големите прокуратури и съдилища трябва да се измислят нови правила. Това, което знам от предишните главни прокурори, и от сегашния, г-н Борис Велчев, е, че времето от 7 години, колкото е мандатът, създава у тях едно усещане за „несменяемост“ и една дълга перспектива за професионалната реализация. Но когато се подходи към решението на този проблем, нещата трябва да се преценят много внимателно. Защото тази система от мандати е обвързана с тази на другите административни ръководители, на Висшия съдебен съвет, на Народното събрание и на президента. В сегашната ситуация държавният глава е този, който издава указите за назначаване. По принцип идеята е добра, стига да се обмисли внимателно.
А дали сега съществуват основания за смяна на настоящия състав на ВСС, мисля, че да. И това не са само последните скандали около „черничкия Красьо“, а и преминаването на следствието към прокуратурата, което беше уредено с поправките в Закона за съдебната власт. Но за това не е нужна конституционна промяна. Проблемът може да се уреди и с една малка поправка в закона. Но така или иначе моментът за промяна в конституцията е добър. Струва ми се, че идеята ще получи политическа подкрепа от сегашното парламентарно мнозинство.