Живко Желев В извънредната обстановка около местните избори, посред суматоха и достатъчно “шум в системата”, покрай воплите, че вдигането на учителските заплати ще убие свещената крава на макрорамката и трябва да вземем от другите, за да дадем на тях, неочаквано паднаха акцизите върху вноса и производството на кафе. Точно обратното се случи на цигарите, алкохола, бензина, нафтата, а също така на въглища, кокс и електроенергия за производствени нужди. Те скочиха, вероятно вследствие някакви сложни ритуали около същата тази макрорамка, които ние, простите люде, не разбираме. А няма и смисъл да се напъваме, тъй като това се случва всяка година по това време. Видни либерални икономисти, сред които най-вече Мартин Димитров, приветстваха премахването на акциза за кафето като акт на държавническа мъдрост. Свалянето на ръждясалите окови от немощните ръце на кафеения бизнес е резултат от усилията и на дейци като Димитър Чобанов от Института за пазарна икономика, който още през 2005-а посочва, че средствата от акциза върху екзотичната стока били пренебрежимо малки (20 милиона), близо една хилядна от общите приходи в бюджета. Най-общо казано – по блогове и “седенки”, колчем стане дума за акцизи, толчем либералната мисъл надига глас. Всичко може да се вдигне, ама за кафето трябва да отпадне. Незначителните приходи в бюджета от този акциз бяха изтъкнати и от Мартин Димитров в парламентарните прения по въпроса. Човек неволно се пита – а бе защо тия постъпления са толкова малки, след като в. “Стандарт” в празнична статия от 10.12.2005 г. отбелязва, че към същата дата само една от фабриките за кафе у нас (една от най-модерните в Европа) произвежда 7 тона на час. Ако вземем предвид, че в България работят още поне 3 големи предприятия за преработка на кафе, започваме да осъзнаваме, че вероятно тези мощности работят по 15 минути на седмица. В същото време бяха вдигнати акцизите на: кокс и въглища за производствени нужди – с 33%, електроенергия – с 20%, с още толкова на горивата за масова употреба, на алкохола и цигарите. Поради което синдикатите предрекоха ново вдигане на цените и влизане в инфлационен винт. Отговорните дейци, които въртят кормилото на макрорамката, мъдро децентрализираха народното стопанство, като дадоха свобода на общинските администрации да вдигат колкото си искат местните данъци и такси. Но им забраниха да ги намаляват. Което е много либерално от гледна точка на “соцреализма” – хем социалистически, хем реализъм. Поради тези управленски действия, които през 2008 обещават да ни “вдигнат” всичко, включително и стандарта, може би е уместно да погледнем на бизнеса с кафето от птичи поглед. С невъоръжено око се вижда, че основните играчи са трима. Има и други участници на пазара с малки дялове, но с големи усти. Като например дребен собственик, който далеч преди приемането ни в ЕС съобщава следното относно бизнеса с насипно кафе: “Не е тайна, че в повечето пакетирани марки кафе преобладава индонезийската робуста. Това е най-евтиният сорт кафе. На пристанище Солун един контейнер от 20 т пристига на цена 500 долара за тон. Транспортните разходи до България не надхвърлят 1200 германски марки. Да приемем, че до митницата стойността на контейнера поради различни причини е "пораснала" до 600 долара, там се начислява митото с нулевата ставка, после 30 на сто акциз и върху цялата сума ­ 20 на сто ДДС, и така цената на килограм кафе достига до 1,10 долара. От пекарната, като си добавят своите разходи и печалбата, цената на кафето достига максимум 1,60 долара за килограм. Сметката е проста, на всеки става ясно, защо кафето е евтино удоволствие. Не се разбира обаче защо същата тази стока, опакована в лъскава хартия, се продава по 5 долара за килограм.” Но ако за нас, 4 милиона пристрастени към кафето, индонезийската робуста е “евтино удоволствие”, за акулите, посочени по-горе, е не само евтино, ами грамадно удоволствие да ни го продават. Това ще да е причината, поради която светата троица гиганти няколко месеца негодуваха срещу акциза, а някои заявиха, че за 2006 г. са загубили 500 хил. евро от невърнат акциз и са на път да се откажат от инвестиция за още 1 милион евро за въвеждане на нови мощности. Но ние, българите, обичаме да казваме “Каквото било – било”. Нека падат акцизи и лицензионни режими. Нека бизнесът се развива и богатее. Да крепне и процъфтява дружбата между СДС и отделни депутати от ДСБ и НДСВ, по-точно на цели групички от тях. Да пребъде във вековете нерушимият съюз между либералната икономическа мисъл и “Нова Бразилия”, между неоконсерватизма и нескафето. Нека г-н Пламен Юруков, спонтанно издигнат за лидер на синята партия, да продължи работата си по консолидацията на дясното пространство. Още преди да бъде избран за лидер, тези успехи бяха предсказани от интересната в много отношения писателка Людмила Филипова, внучка на другаря Гриша Филипов. В специален текст, чиито жанр може да се определи като корпоративна есеистика, под заглавието “Успявай трудно” тя пише: “Ако Пламен бъде избран за лидер на СДС, той ще е първият успял бизнесмен, който следва естествения процес на развитие, разширявайки сферата за приложения на своите умения и в политиката”. Безпощадният реализъм и прозренията в тези редове, ме карат, на свой ред, да заява следното: Ако цената на кафето падне след освобождаването му от акциз, аз ще се съблека гол до кръста в подножието на паметника “Цар Освободител”. И ще изпратя въздушна целувка на г-ца Филипова.