Ървин Стелцър, The Sunday Times

Странно нещо се случи по пътя на пазарния капитализъм към катастрофа в разгара на най-лошата икономическа криза от Голямата депресия насам. Тази катастрофа не се състоя. В Германия гласоподавателите освободиха канцлера Ангела Меркел от необходимостта да съжителства с лява партия и й позволиха да сформира коалиция с колега, благоразположен към по-ниските данъци и свободните пазари. В Питсбърг лидерите, представляващи над 90% от световния БВП, се събраха, за да измислят как пазарите да заработят по-добре, вместо да развяват червено знаме. Работещите трябва да се чувстват освободени не от оковите, а от тежките условия по кредитните карти, което им помага да задържат домовете си.
А това е противно на очакванията. Духът на комунизма, за който Карл Маркс предсказваше, че ще преследва Европа, сега преследва левите европейски партии. Дори Владимир Путин търси начин да привлече инвестиции чрез реприватизация. Което повдига интересен въпрос – защо икономическата криза и растящата безработица не заведоха работниците на барикадите, а при банкерите им, за да предоговарят ипотеките си?
Може би защото испанското ляво управление се оказа не толкова способно да се справи с кризата в сравнение с по-центристките правителства. Или защото ляво управлявана Великобритания сега е болникът на Европа – финансовият й сектор е в интензивното, възстановяването й вероятно ще е най-бавното в Европа, а високият й кредитен рейтинг е застрашен. Или може би се дължи на факта, че левите профсъюзи, алчно настояващи членовете им от обществения сектор да бъдат освободени от задълженията си, са загубили доверие в себе си и в способността си да водят лява политика.
Всички тези фактори допринасят за неочакваното засилване на дясното крило по света, в който множество семейства бяха изхвърлени от домовете си, а милиони работни места се стопиха. Но три фактора изиграха още по-голяма роля в битката, в която реформата измести революцията. Това са: наличието на демократични институции, заплахата от безработица и политиките, създадени за борба с рецесията.
Демократичните институции осигуриха на недоволните отдушник и надежда, че могат да променят условията, които не им допадат. Не харесвате Джордж У. Буш, който изопачи разпределението на приходите? Изхвърлете републиканците и изберете човек, обещаващ данъци за богатите. Не харесвате Гордън Браун, който увеличи данъците? Изхвърлете го и се надявайте, че торите имат намерение да изпълнят обещанието си поне да опитат да намалят налозите. Резултатът: ядосани гласоподаватели, но не и революционери, ако не броим лудите, счупили прозорците на McDonald's или на банките в лондонското Сити. А сега вижте Китай, където недоволните нямат друг избор, освен да излязат на улиците. Резултатът: близо 10 000 бунта през тази година срещу загубата на работни места, своеволните данъци и корупцията.
Втори фактор, който обяснява невъзможността на левите да се възползват от икономическите беди, е талантът на капитализма да се приспособява, демонстриран по време на Голямата депресия от 30-те. Докато банкери и фискални консерватори се придържаха към статуквото, Франклин Д. Рузвелт и експериментаторите започнаха да плетат социалноосигурителна мрежа. Във Великобритания Уилям Бивъридж публикува доклад, който подготви почвата за подобна, дори по-стабилна осигурителна мрежа. Държавите от Континентална Европа, възстановяващи се от Втората световна война, я последваха. Безработицата вече не обричаше работниците на гладна смърт. Гражданските институции успяха да олекотят удара за безработните, преди да разпънат мрежите, но не и да се справят с честите продължителни периоди на безработица поради липса на работа.
По време и на тази, и на други рецесии, когато цените на много стоки падат, реалният жизнен стандарт на работещите се подобрява. В Америка между 85% и 90% от работещите са запазили работата си и сега разходите им намаляват, тъй като наемите и цените падат. Така че стимулът за революция е малък.
Налице са и стъпките, предприети от капиталистическите правителства за ограничаване дълбочината и продължителността на кризата. Когато икономиките на повечето от големите индустриални страни се сринаха, политиката премина през две фази. Първата беше сортиране – да се направи необходимото за предотвратяване колапса на финансовата система. Харчене. Гарантиране на депозитите, за да се избегне изтеглянето на пари от банките и фондовете. Спасяване на големите банки. Принуждаване на сравнително по-здравите институции да поемат по-слабите. Разбъркваме всичко това със словесните нападки към алчните банкери (популистката лъжичка захар, която накара гласоподавателите да приемат по-леко банковите спасявания) и спираме разрухата.
Междувременно централните банки трябваше да избършат прахта от оръфаните книги на Уолтър Беджът и да налеят ликвидност чрез разнообразни методи. Джон Мейнард Кейнс се ръкува сърдечно с Милтън Фридман.
След това се появиха и сигнали за по-постоянна реформа, още един рунд на приспособяване на капитализма към новата реалност, т.е. неизправността на финансовите пазари. Дори лявата администрация на Барак Обама реши да не обърква съвсем пазарите, а да разработи правила за по-пряко обвързване на банкерските заплати с дългосрочните резултати; да намали възможността за срив чрез увеличение на минималния изискван капитал, да намали печалбите и дивидентите им, но да ги остави в частни ръце; както и да насочи по-големи стимули към компаниите от частния сектор.
Това оставя малко място за маневри на антипазарната тълпа, тъй като гласоподавателите изглеждат доволни от промените, които трябва да вразумят капитализма и пазарите. Поне засега.
Има и изключения. Австралия мръдна малко вляво на последните избори, но повече заради недоволството от външната и екологичната политика на поуморения титуляр. Американците избраха Обама, който обеща да ръководи от центъра, преди да мине вляво. И въпреки реторичните нападки към алчните банкери и други богати злосторници се придържа към реформа на пазарите вместо към замяната им, с възможно изключение здравната реформа. Дори в тези страни реформираният капитализъм се движи добре. Не са приети заместници.