The Times

Чумната епидемия от 1349 г. е била малко вероятно събитие, но с голямо влияние, както и банковата криза от 2008 г., и банкрутът на Lehman Brothers. Когато такива събития се случват настина, политическите лидери са под натиск да намерят решение за тях, както император Хирохито в Япония е трябвало да реагира на атомните бомби, хвърлени над Хирошима и Нагасаки през 1945 г. Изявлението му е било, че войната е тръгнала в посока „не непременно в полза на Япония“. И Япония се предава.
Като резултат от чумната епидемия почти половината население измира, което довежда до дефицит на работна ръка. Този дефицит на свой ред води до по-високи заплати и по-високи цени. Крал Едуард III, който е един от най-успешните монарси в Европа, отговорил със закон, който фиксирал максималното възнаграждение.

Провал на регулацията

Тази мярка не успяла да предотврати по-нататъшното увеличение на заплатите и цените. Петдесет години по-късно този закон се разширил, за да фиксира възнагражденията за най-висшите длъжностни лица в градските и селските райони.
Паниката води до контрол върху възнагражденията, а контролът върху възнагражденията не може да постигне целите си. Когато правителствата се опитват да затворят вратичките, регулацията им в крайна сметка се проваля. Повечето политици и повечето бюрократи са по-наясно с политиката, отколкото с икономическата история. Те заливат държавите си с море от твърде неефективни регулации, в които някои бизнеси плуват, но други не.
При изучаването на политическите варианти за банковата регулация, пред които е изправена Г-20, не бива да се забравя приносът, който регулаторите направиха за рецесията от 2008 г. Британските регулатори не успяха да предвидят рецесията. Банките може и да са се провалили жестоко в преценката си на риска, но регулаторите също, включително финансовото министерство, Bank of England и Financial Services Authority (FSA).
Не е ясно защо една допълнителна регулация би предотвратила друга катастрофа, при положение че регулацията направи съвсем недостатъчно, за да предотврати тази, и толкова много, за да я влоши. Особено пенсионираният председател на борда на Федералния резерв Алън Грийнспан.
Той толкова се страхуваше от последствията от спукването на някой балон, че винаги се намесваше да ги предотврати. Когато дотком балонът наистина се спука, той позволи балонът на високорисковото ипотечно кредитиране да заеме мястото му, а този балон се оказа по-опасният от двата.
Във всичко това не бива да се забравя и приносът на Бърнард Мадоф или по-скоро провалът на американската правителствена Комисия за ценните книжа и фондовите борси (SEC) да засече какво прави той. Те така и не го хванаха, докато не се предаде сам.
Миналата седмица главният инспектор на SEC Дейвид Коц публикува доклада си за измамата. Той води хроника на редица предупреждения. Например още през 2003 г. един управител на хедж фонд е писал на комисията, за да заяви, че вижда признаци на схемата „Понци“ в нюйоркския бизнес на Мадоф. Длъжностни лица от SEC действително са започнали разследване, не могли да разберат отговорите, които Мадоф им дал, и тръгнали да търсят нещо друго, което да могат да разберат. Те са могли да спестят поне пет години от разрастването на онова, което се превърна в измама на стойност $40 млрд.
Има проста причина защо банкерите, които получават бонуси, обикновено могат да надхитрят регулаторите. Това е така, защото те заемат позиции, които предлагат най-високото заплащане и печелят повече от регулаторите.
Успелите инвестиционни банкери могат да броят милиони в заплатите си, докато регулаторите получават най-много стотици хиляди. Работата на инвестиционния банкер е по-вълнуваща, въпреки че службата на регулатора може да е по-сигурна. Хората с темперамент на инициативни банкери не се обезкуражават от рискове за кариерата.

Характеристика на жертвите

Интересното е, че не предприемането на прекомерни рискове запали кризата от 2008 г. Общата характеристика на жертвите на Мадоф е, че са се опасявали от рискови инвестиции - те са искали сигурна, а не забележителна възвращаемост.
Банкерите също до голяма степен са се опасявали от рискови инвестиции. Както се изрази бившият директор на Bank of England сър Мартин Джейкоум: „В ядрото на катастрофата стои една-единствена регулаторна грешка – неуспехът на базелските закони да наложат тежки капиталови изисквания за секюритизирани ипотечни облигации, обособени в транш super-senior, държани в търговските книги на банките“.
Регулацията подтикна банките във всички държави към прекалено вложение в тези секюритизирани ипотеки, които се оказаха така фатални. Банките не ги купуваха като лоши, високорискови облигации, а защото бяха привлекателни по отношение на капиталовите изисквания. Някои банкери мислеха, че това е твърде хубаво, за да е вярно, както и се оказа.
Срещата на Г-20 в Питсбърг в края на този месец ще е много грандиозно събитие с домакин президента Обама. До участниците ще е адресирано писмо, подписано от тримата европейски лидери Гордън Браун, президента Никола Саркози и канцлера Ангела Меркел. В него те призовават за ограничаване на бонусите, които си изплащат банкерите. То няма да цели индивидуалното възнаграждение на банкерите, а ще ограничава размера на общия фонд, разпределян за бонуси. Това може да бъде пресметнато като процент от оборота или печалбата на банката. Но все още няма приложима схема.
Инвестиционните банки са международни и имат сложни корпоративни структури, частично оформени от облагането с данъци. С времето тези структури доста се променят. Една глобална схема на контрол върху възнагражденията може да доведе до национални загуби, ако банките преминат от стриктни финансови системи към други центрове, където режимът е по-гъвкав.
Без съмнение нациите от Г-20 ще се споразумеят да направят нещо, дори и само за да запазят доброто си име. Вероятно те ще пристъпят към опити да регулират възнагражденията на банкерите. Едуард III е бил велик крал, но не толкова добър икономист. Контролът върху заплащането не е сработил за него, нито за Едуард Хийт през 70-те години на миналия век. Едва ли ще сработи и за европейските лидери сега.