Алън Блайндър, бивш икономически съветник на президента Бил Клинтън и вицепредседател на Фед
New York Times

По времето, когато Обама тъкмо заемаше поста си, новоназначеният шеф на кабинета Рам Еманюъл формулира онова, което аз ще нарека Принципа на Еманюъл: „Не бихте искали една криза да бъде пропиляна, каза той. Това е възможност да се направят важни неща, които иначе бихте избягвали.“ И беше прав. Но се опасявам, че Принципът на Еманюъл ще бъде нарушен в случая с финансовата реформа.
Едва-едва се съживяваме от най-голямата финансова криза от 30-те години насам. От миналия септември до март тя бе ужасяваща. Но до момента, в който Конгресът бе разпуснат за лятната ваканция, финансовата реформа като че позагуби от скоростта си.
В понеделник е Денят на труда – психологическият край на лятото. Така че още от вторник от администрацията и лидерите в Конгреса ще се очаква да вдъхнат малко живот в онова, което е останало от концепцията им за реформа.
След всичко, което преживяхме, и при всичкия гняв, все още насочен към финансовите злодеи, политическото безразличие към финансовата реформа е нещо средно между вбесяващо и трагично. Защо вълнението от реформата така избледня? Аз мога да откроя пет основни причини:

Проблемът е отминал

Хората имат изумителната способност да забравят. В момента американската финансова система функционира много по-добре, отколкото през март или миналата есен. Така че принципът на измисления герой Алфред Нойман заплашва да замени Принципа на Еманюъл.
Можете да видите как общественото внимание се насочва другаде – към бюджета, здравеопазването, изтезанията, къде ли не, да не споменаваме бейзбола и футбола. Иска ми се да изкрещя: „Спрете!“ Финансовата регулаторна система трябва да бъде поправена, а за целта Конгресът ще трябва да усети доста голям натиск. Не е ясно дали много от членовете му имат куража за това.

Загубени в тълпата

Освен кратката памет има и един друг проблем – претрупаният дневен ред на законодателите, който вече е разпределил времето и ресурсите на Конгреса и администрацията върху твърде обширна сфера въпроси за решаване.
На опашката чакат: бюджетът, здравната реформа, ограничаването на вредните емисии, търговията, нуждаещото се от ремонт образование, двете сегашни войни и още няколко за избягване и т.н., и т.н. Насред всичко това финансовото министерство е изпратило на Конгреса 16 законопроекта за финансовата реформа с обем от общо 618 страници. Какви са шансовете някой от тези 16 документа да изплува на повърхността на законодателния дневен ред?

Най-голямото лоби

Във Вашингтон за почти всичко се лобира до смърт. В случая с финансовата реформа заложените пари са смайващи и една след друга финансовите индустрии ще се бият ожесточено с всяка клауза, която може да им ги отнеме.
Но и фитнес инструкторът ви е прав – без болка няма победа. Ако не причиним болка на участниците във финансовия пазар (не от чиста злоба, а защото системата се нуждае от промяна), няма да постигнем много.

Бюрократични борби

Лобистите на индустрията не са единственият проблем. Регулаторните шезлонги трябва да бъдат пренаредени и различните правителствени агенции се борят да запазят територията си.
Така например други регулатори не искат да загубят влиянието си върху Федералния резерв, а Фед не иска да се откаже от функциите си на защитник на потребителите – две промени, предложени от Министерството на финансите. Бюрократичните войни за територия се ожесточиха, след като според слуховете миналия месец финансовият министър Тимъти Гайтнър е смъмрил остро регулаторите.

Липса на фокус

Може би най-лошото от всичко е, че е трудно да се задържи обществото ангажирано в нещо толкова сложно, тайнствено и, откровено казано, скучно като финансовата регулация.
Политическата ни система е здраво контролирана и балансирана. За да се свърши нещо, човек трябва да преодолее както здравото отклонение в статуквото, така и мощното лобиране. Естествено, това изисква избиратели, които силно да притискат избраните от тях представители.
Днес електоратът има смътното усещане, че е измамен и че е необходима промяна. Но усещането не е ясно откроено и е съвсем зачатъчно със следните две изключения: хората очевидно искат по-сериозна потребителска защита и ограничаване на заплащането.
Неслучайно това са двете части на финансовата реформа, които е най-вероятно да оцелеят в мелачката на Конгреса. Не ме разбирайте погрешно – и двете са ни необходими, но те не представляват пълната сила на реформата, нито дори най-важните й части.
Аз бих придал по-голяма важност на поне три основни предложения от Министерството на финансите, които може да останат извън крайното предложение:
Първо, трябва ни надзирател или регулатор на системния риск. Надзирателят само наблюдава развитието на рисковете и предупреждава за проблеми, докато регулаторът е упълномощен да предприема мерки.
Второ, трябва ни нов механизъм за евтаназия или възстановяване на гигантските финансови институции, чийто фалит може да застраши цялата система. Lehman бе прехвърлен към Глава 11 от Закона за банкрутите на САЩ и това повлече след себе си катастрофални последици. A.I.G. пък бе превърната в ужасно скъп повереник на държавата. Не трябва да се сблъскваме повече с такива ситуации. Както и Гайтнър, и председателят на Фед Бен Бернанке отбелязаха, трябва ни по-добър изход.
Трето, нещо сериозно трябва да се направи за укротяване (но не и за унищожаване) на пазарите за деривати. Днес буквално цялата търговия с деривати остава нерегулирана и непрозрачна. Голяма част от нея разполага с прекалено малко капитал и в критични моменти с твърде слаба допълнителна гаранция зад гърба си. Проектозаконът на Министерството на финансите предлага поправяне на тези проблеми чрез стандартизиране на много от дериватите и избутването на търговията в клирингови къщи или организиран обмен, който би изисквал повече капитал и при който често би следвало да се прилагат допълнителни гаранции.
Има още много неща в тези 618 страници.
Така че, да се захващаме с работа, спомняйки си и за Принципа на Еманюъл. Никога повече няма да ни се предостави по-добра възможност „да направим важни неща“ за финансовата ни система.