Анна Кръстева При комунизма имаше политика, но нямаше интеграция, при посткомунизма наблюдаваме интеграция, но (все още) няма политика. Така най-кратко може да се опише парадоксалната миграционна политика – и преди, и сега. Първото поколение мигранти от Близкия и Средния изток, както и от Африка, идва в България след края на 50-те години, като се увеличава през 70-те благодарение на стипендиите, които българското правителство отпуска на студенти от Третия свят. Студентският град през лятото прилича на Ирак Важно е да се уточни, че дори и тогава част от студентите поемат сами своята издръжка, подпомогнати или от семействата си, или от собствените си държави. В огромното си мнозинство обаче те са израз на целенасочената политика на комунистическото правителство. Тази политика е насочена навън, не навътре, тя е водена от идеологически, не от икономически съображения. Инвестира се в имиграцията, не и в интеграцията. Очаква се висшистите да се върнат в родните си страни, където да подкрепят леви движения. Политическото безспорно доминира при комунистическото. Малкото българи, които успяват да напуснат страната, бягат от режима. Немногото чужденци, които биват допуснати, са стриктно селекционирани от държавата. Пазарът губи и от висококвалифицираните специалисти, които го напускат, и от чуждите висшисти, които биват подготвяни, но също го напускат. Единствено изключение от тази политическа логика е виетнамската имиграция през 80-те години, ангажирана най-вече в строителството – тя бе, от една страна, отново израз на солидарност с „братска“ страна, но и отговор на нуждата от работна ръка в този отрасъл. Посткомунизмът радикално преобърна ситуацията: миграцията стана не изключение, а правило. Политиката се оттегли напълно, за да отстъпи място на пазара. Не пазарни ниши, а неразоран пазар Първите години на прехода бяхме така взрени в главоломно увеличаващия се брой на българи, търсещи препитание и реализация навън, че не забелязвахме как се увеличава и потокът имигранти към България. Динамиката му може се резюмира в две противоположни тенденции: Рязко намаля и дори спря миграцията с „идеологически” произход. Съществено се увеличи притокът мигранти, привлечени от новата пазарна икономика. Тази втора тенденция се разгръща от три основни групи. Бившите студенти от Близкия и Средния изток (ливанци, сирийци, палестинци, иракчани, афганистанци...) се установяват окончателно. Общностите им се увеличават заради нарасналия брой техни роднини и съграждани. Създават се напълно нови общности – първите китайци пристигат в началото на 90-те, само за няколко години достигат няколко хиляди. Възниква и групата мигранти от ЕС и САЩ – малка част купуват имоти и се заселват (най-вече от Великобритания). Друга малка част инвестират, а мнозинството от тях работи като експерти и консултанти. Всички са привлечени от изгодните условия: много ниски цени за наеми, неопитност на българите в пазарната икономика, липса на конкуренция. С неголям капитал (10-20 000 долара) може да се започне бизнес. Видимите сфери – „Илиенци“ и китайските ресторанти, съвсем не изчерпват икономическата активност на имигрантите. Те навлизат и в недвижимите имоти, строителството, някои разгръщат до бизнес размери упражняването на своите професии – финансови къщи, частни клиники… И той, и тя – образовани, активни, икономически стабилни Фигурата на имигранта в България е противоположна на имигранта на Запад, където средният имигрант е икономически по-уязвим, по-малко образован и по-малко успял. „Нашите“ имигранти са по-образовани от нас самите: 24% имат висше образование срещу 14% от българите, 59% са със средно. Безработни има най-вече сред бежанците, но тази специфична група не е предмет на настоящия анализ. Професионалният портрет на имигранта у нас е впечатляващ: работници са едва 1/3, останалите са предприемачи (13%), мениджъри (4%), „бели якички“ (36%)1. Малко от тях трайно ще останат в България, но те значително променят облика на имигранта у нас. Стабилните доходи и успехът са приятни навсякъде. Огромното мнозинство от имигрантите са икономически активни. В тази група обаче протичат противоположни тенденции. Част от дребните и средни бизнесмени от началото на прехода изпитват значителни затруднения в новата среда. Цените на наемите се повишиха многократно. Пазарът все повече се регулира, натискат икономиката да излезе „на светло“ става все по-голям. Конкуренцията нараства значително и от страна на други имигранти, и на вече усвоилите пазарните механизми българи, да не говорим за предизвикателствата на европейската интеграция. Тази група предстои да се диференцира – някои преминават към наемния труд, други продължават да напускат България, трети търсят нови бизнес възможности. Ако някои имигранти, които бяха в силна икономическа позиция в началото на прехода, преживяват трудности днес, други вървят в противоположната насока. Доскоро най-уязвими бяха африканците. Навлизането на call centers, на белгийски и други фирми, които търсят френскоговоряща работна ръка, се оказа истински шанс за тях. Шансът е икономически - лекари, икономисти и други висшисти предпочитат по-добрите заплати, макар и при по-малко квалифицирана работа. Шансът е и човешки – расизмът и дискриминацията значително по-слабо се проявяват в Бизнес парка. Доколкото повечето имигранти са трудово активни, няма голям свободен потенциал на работна ръка. Той е с два различни източника: слабо квалифицирани и не добре говорещи български, често с бежански или хуманитарен статут; дребните търговци със западащ бизнес, които търсят ново поле за изява. Възможна ли е миграционна политика? Наблюдаваме парадоксална институционализация на миграционната политика: десетки хиляди мигранти (55 684 постоянно пребиваващи и 14 694 - продължително пребиваващи според данни на МВР за 2006 г.) и в същото време липса на държавен орган, който да е отговорен за тяхната интеграция. Малка група бежанци и разгърната система от правителствени, неправителствени и международни организации. Липсва каквато и да е политика по трудовата миграция, която е най-многобройна и с най-голям икономически ефект. Липсват каквито и да било връзки между българските работодатели и имигрантите. Към тези проблеми проявяват интерес самите имигранти, журналисти, представители на неправителствени организации, изследователи и много други, но не и държавните институции. Няма европеизация без миграция. Няма демокрация без интеграция. Хубавите новини са, че гражданското общество първо тръгна по този път с изследвания, дебати, проекти. Очакваните новини са, че на държавата това отнема повече време. Уверяват ни, че вече са създадени две комисии по миграционни проблеми – и на равнище зам.-министри, и на равнище експерти. Очакваме с интерес идеите, които ще ни предложат. ________________________________________ Авторката е ръководител на Центъра за миграционни изследвания и на Департамента по политически науки на НБУ.